Самотният играч

26.

Лицето му изглеждаше познато. Трудно беше да се разбере, защото очите на снимката бяха затворени, но определено напомняше един от хората, които бе видял в Колорадо. Скот Коулман се приведе към компютърния екран и присви очи. Беше сутрин и се намираха в апартамента на Маркъс Дюмонд в Бетесда. С одобрението на Кенеди компютърният мозък си беше взел болничен ден от Центъра за борба с тероризма. Нейните заповеди за него бяха да помага на Рап и да внимава да не го хванат, докато се рови.

Не беше необичайно за един човек във Вашингтон да умре от насилствена смърт. Постоянно се случваше. Необичайното в убийството беше броят на изстреляните куршуми и че повечето от тях бяха от оръжие със заглушител. Дюмонд беше хванал репортажа по вечерните новини. Полицията на окръг Колумбия се беше заела с разследването. Бяха пратили информация на ЦБТ с подозрението, че може да има някаква връзка с терористи.

Коулман се наведе над рамото на Дюмонд.

— Има ли други фотографии?

— Чакай да проверя. — Дюмонд премести мишката на друга икона и щракна. Със свръхбързата връзка му отне секунди да зареди от Интернет втората фотография. На нея се виждаше тялото, проснато на улицата, между две паркирани коли. — Изглежда ми доста едър.

— Да, този беше в Колорадо. — Коулман отново присви очи. — Мисля, че е той. Имат ли му здравния картон?

— Сега ще проверя. — Дюмонд затрака по клавиатурата. След малко попита: — Доклад от аутопсията ще свърши ли работа?

— Идеално. — Коулман се зачете. Името на убития беше Тод Шърман. Беше висок 193 сантиметра и тежеше 130 килограма. — Мисля, че това е нашият човек.

Рап дойде от кухнята.

— Кой, викаш, е нашият човек?

— Този, когото са убили вчера в Колидж Парк… Мисля, че е един от хората, които участваха в удара в Колорадо.

— Я да видя. — Коулман му направи място и Рап се наведе над Дюмонд. — Тод Шърман. Можеш ли да ми покажеш как изглежда?

— Ъхъ.

Картината на екрана се смени и се показа втората фотография — с жертвата на улицата.

— Анфас нямаш ли? — Екранът отново се смени и се показа първата фотография. Рап се вгледа внимателно. — Можеш ли оттук да получиш достъп до Седемте джуджета? — Имаше предвид седемте суперкомпютъра „Грей“ в мазето на Ленгли.

Дюмонд се усмихна.

— Оттук мога да получа достъп до всичко.

— Супер! Вкарай ме там.

Дюмонд се прехвърли на друг компютър, пръстите му заиграха по клавиатурата. Рап се обърна към Коулман:

— Май го познавам.

— Откъде?

— Имаше една операция във Франция. Дадоха ми за поддръжка един човек, който работеше за Управлението. Този работеше за него… Беше огромен. С огромни длани и глава. Невероятно. Викахме на шефа му Жабока.

— Влязох — обади се Дюмонд. — Искаш ли да проверя за Тод Шърман?

— Това ли беше името в доклада за аутопсията?

— Да.

— Съмнявам се, че е истинското му име, но може да опитаме.

Дюмонд отново се захвана за работа. Компютърът извади трийсет и един души с името Тод Шърман.

— Искаш ли да стесня търсенето?

— Да.

Дюмонд въведе приблизителната възраст и физически данни. Списъкът се съкрати до единайсет души. Рап и Коулман взеха столове и Дюмонд започна да преглежда досиетата. Само две от тях имаха прикрепени фотографии, но едната беше на шейсетгодишен човек, а другата — на седемдесетгодишен.

— Опитай с Кайл — каза Рап. — Това беше едно от имената му за свръзка.

— Име или фамилия?

— Не знам. Сложи го като псевдоним и да видим какво ще излезе.

Дюмонд го послуша.

— Това няма да ти хареса — рече след малко. За тяхна изненада издирването откри 1 462 досиета.

— По дяволите. — Рап се облегна назад и преплете пръсти на тила си. — Обзалагам се, че в тази система има над един милиард досиета.

— Сериозно ли говориш?

— О, да.

— Как е възможно? — попита Коулман.

— Много просто. Вкарали са хора от целия свят. Данните датират поне отпреди стотина години. Нека поработим върху критериите и да видим дали не можем да конкретизираме търсенето. — Рап се наведе към Дюмонд.

Микробусът на фирмата за експресно почистване на килими се движеше към Гарфийлд. Подмина катедралата, пресече Масачузетс Авеню и Уискънсин и се понесе надолу по хълма. Четири пресечки по-късно зави надясно по Ню Мексико и спря пред голяма тухлена сграда. Двама мъже слязоха, трети остана зад волана. Всички бяха с кожени ръкавици и светлосини комбинезони с емблемата на компанията, изобразена отляво на гърдите им. Двамата носеха бейзболни шапки, слънчеви очила и пликове. По-ниският стискаше работен бележник.

Мъжете влязоха във фоайето на сградата. По-високият взе слушалката на домофона и се зачете в списъка на живеещите. Когато откри името на жената, натисна съответния звънец. Не очакваше някой да отговори. Другият извади някакво устройство от джоба си, което приличаше на нещо средно между пистолет и чудат тирбушон. Всъщност беше специален шперц. Вкара го в ключалката, като прикри движенията си с бележника. След по-малко от пет секунди вратата се отвори. Другият затвори слушалката и двамата се вмъкнаха вътре. Минаха покрай асансьорите и се качиха по стълбите на четвъртия етаж.

Преди да влязат на етажа, те предпазливо отвориха вратата и надникнаха в коридора. Единственото, което можеше да ги спре на този етап, беше някой любопитен съсед. Нямаха представа кой ги е наел. Всичко стана с едно телефонно обаждане и някои насоки откъде да вземат пакета. Мястото беше една глуха улица до супермаркета на Тайсънс Корнър. Пликът съдържаше кратка биография на обекта и списък на нещата, които техният неизвестен работодател би искал да знае. Имаше и десет хиляди долара в нови стодоларови банкноти. Два пъти повече от нормалния им хонорар. Но като се имаше предвид кой е обектът, те си казаха, че заслужават парите. Познаваха жената. Бяха я виждали по телевизията. Беше красива. С оглед на професията й, те си мислеха, че персона с дълбоки джобове не е харесала някой от нейните репортажи и иска да се застрахова по някакъв начин. Бяха изпълнявали подобни поръчки и преди. Всеки си има своите тайни!

Вероятността тя да се появи в момента беше минимална, но за всеки случай до Белия дом имаше хора, които щяха да ги предупредят. Качиха се на етажа и тръгнаха по коридора. Когато стигнаха нейната врата, ниският отново се залови за работа. Този път му отне осем секунди да отвори. Влязоха в апартамента и внимателно затвориха след себе си. Високият сложи синджира и погледна през шпионката. Сетне извади малка радиостанция и съобщи по нея на мъжа долу на улицата, че са влезли. Шофьорът премести микробуса на място за паркиране, откъдето можеше да наблюдава улицата и входа на жилищния блок.

Като започнаха от спалнята, двамата „инвентаризираха“ всяка вещ в жилището. На нощното шкафче откриха дневник и фотографираха всяка страница. Във всяка стая поставиха „бръмбари“, чието местонахождение си отбелязаха на скица. Поръчителят искаше да му представят план на апартамента, като маркират подслушвателните устройства до едно, като и честотата, на която работят.

Малкото бюро в хола съдържаше голяма част от необходимата им информация: сметки, кореспонденция, тефтер за отбелязване на срещи и най-важното — нейния лаптоп. За по-малко от пет минути те успяха да пробият паролата и да копират всичките й файлове. Електронните й адреси също бяха отбелязани, както и паролите за достъп до тях. Всеки аспект от живота на Анна Райли щеше да бъде под наблюдение, макар че не знаеха защо. Но пък и не ги интересуваше. Тяхната работа, и на практика препитанието им, зависеше от това — да отговорят на няколко въпроса. Щяха да предадат информацията и да изчезнат. След по-малко от час и половина те бяха свършили и пътуваха обратно. След тях не остана нито един знак, че в апартамента е влизано.

Камерън изкара лъскавия си „Лексус SC 400“ от тесния гараж на сградата в Джорджтаун, в която се намираше апартаментът му. Колата беше неговото бижу. Имаше двигател с обем четири хиляди кубика, мощност 290 конски сили и осем цилиндъра с трийсет и два клапана. Летеше като вятър! Имаше кожен салон, облицовка от кленово дърво и 215-ватова стереоуредба със седем колони, която можеше да побърка всеки тийнейджър — фен на хевиметъла. Това, плюс няколко специални постелки, му беше струвало петдесет хиляди долара. Цената не притесняваше Камерън. Най-накрая беше започнал да печели добре.

Тази сутрин Професора не бързаше заникъде. Имаше лекция в единайсет, но освен нея нямаше други официални задължения. Не беше спал добре. Твърде развълнуван беше от срещата си със сенатор Кларк. Този човек беше изумителен. Как само култивираше лоялност у хората си! Нищо чудно, че се беше издигнал толкова. Камерън се беше закачил за опашката му и щеше да стигне върха. Ханк Кларк щеше да е следващият президент на Съединените щати и Професора щеше да помогне да го изберат. Сенаторът не му беше разкрил подробна информация, но отново му беше обещал, че ще намери при себе си място за талантлив човек като Питър Камерън.

За Камерън всичко това беше ново. В Ленгли никой не беше оценил способностите му по достойнство. От време на време някой началник казваше някоя и друга поощрителна дума, и толкоз. ЦРУ рядко даваше награди. Нещата се влошаваха от факта, че заплащането беше смешно. Камерън се беше бъхтил години, бе служил на страната си, а не беше получил почти нищо за благодарност. Ханк Кларк промени всичко. Той разкри на Камерън как да работи два пъти по-малко и да печели пет пъти повече. И не просто пет пъти повече, а пари в сметки в една изключително дискретна банка на Бахамските острови. Пари, които никога нямаше да бъдат обложени с данъци.

Камерън водеше живот, за който беше мечтал от години. Помагаше да се манипулират събитията, като използваше уменията си от занаята. И биваше подходящо възнаграден. Животът му никога преди не беше толкова вълнуващ. Марио Лукас беше мъртъв, наред беше Вийом, а и Мич Рап щеше му падне. Докато си пробиваше път през натоварения трафик в Джорджтаун, той се усмихна. Тръпката си я биваше.

Последната година беше много поучителна за Камерън. Далеч от ограниченията на Ленгли, той успя значително да подобри уменията си. Кларк му показа как да се отнася приятелски с враговете и да ги държи в неведение за истинските си планове. Взе телефонната слушалка на вградения телефон. За това щеше да бъде разговорът. Беше убеден, че смъртта на Лукас е уплашила Вийом. Номерът сега беше да го накара да гадае, да го накара да си мисли, че го преследва някой друг. Че Камерън изобщо не е замесен в убийството на Лукас. И ако има късмет, да му внуши доверие и да го склони да се срещнат.

Имаше едно нещо в срещата оная вечер, което не харесваше на Камерън. Начинът, по който Кларк понечи да критикува прякото му участие в операцията срещу Лукас. Сенаторът теоретично имаше право, но на практика Камерън не беше съгласен с него. Трябва да си в епицентъра на събитията, за да видиш какво точно става. Професора знаеше, че наемните убийци, с тяхната нелоялност, обичат да подценяват грешките си и да надценяват успехите си. Трябваше да бъдат контролирани. Сенаторът можеше да критикува всичко и всекиго от уютния си кабинет, но Камерън беше врял и кипял в тия неща. Възнамеряваше да проследи заключителния етап на акцията лично и отблизо. Твърде голям беше залогът.

Докато завиваше по кръговото движение на Уошингтън Съркъл, набра номера и зачака.

— Ало? — Гласът на Вийом не издаваше никакви емоции.

— Какво се случи, по дяволите? — опита се да изиграе вълнение Камерън.

Последва пауза.

— Бъди по-конкретен.

— Не ме баламосвай, Гюс. Знаеш точно за какво говоря. Гледах новините. В какво сте се забъркали двамата?

Гюс Вийом седеше в „Старбъкс“, встрани от Дюпон Съркъл, с чаша кафе в ръка. Беше напуснал Балтимор. Предпазна мярка. Съмняваше се, че глупакът от другата страна на линията може да го проследи, но не искаше да го сполети съдбата на Марио Лукас. Докато не разбереше нещо повече, щеше да стои далеч от апартамента си. Вийом не се съмняваше ни най-малко, че Професора прекрасно знае защо Лукас е мъртъв, и не се върза на евтиния му номер.

— Предполагам, говориш за Марио?

— Дяволски си прав.

— Колко плати на Дюзър да го убие? — Изстрел в тъмното, но добре премерен.

Отговорът последва светкавично:

— За какво говориш? Не съм плащал на никого да убива Марио!

— Аз чух друго. — Вийом започна да брои секундите, очаквайки реакцията на Професора.

— Кълна ти се, нямам нищо общо със смъртта на Марио.

Професора звучеше искрено, но Вийом си беше направил изводите още вчера и не можеше да бъде заблуден лесно.

— Чуй ме, Професоре. — Канадецът произнесе прякора с ненавист. — Не знам как ти е истинското име, но подушвам, че си бивш агент или от ЦРУ, или от АНС. Твърде обигран си за бивш военен. Няма да ми представлява голяма трудност да открия кой си в действителност. — Вийом надценяваше връзките си, но Професора едва ли се досещаше.

Камерън се изсмя.

— Не си губи времето. Аз съм черна дупка.

Звучеше малко припряно.

— Никой не е черна дупка. Имаш биография като всички останали. И най-важното, със сигурност работиш за някого… Не си достатъчно умен, за да действаш самостоятелно.

Забележката обиди Камерън.

— Продължавай да ми говориш все така и наистина ще обявя награда за главата ти. Опитвам се да ти помогна. Не ми харесва, че някой е убил Марио. Ставам много нервен, когато партньорите ми почнат да мрат.

— Мислиш ме за много глупав. Знам кой е убил Марио и знам кой е поръчал да го убият.

Дланите на Камерън бяха потни.

— Гюс, мисля, че трябва да се успокоиш няколко дни и после да говорим. Искам да знам кой е убил Марио също както и ти. Сега трябва да затварям.

Приключи разговора точно преди да се качи на рампата за паркинга на университета „Джордж Вашингтон“. Не беше очаквал диалогът им да е сърдечен, но не предполагаше, че Вийом ще се държи толкова агресивно. Може би го беше подценявал. Трябваше да се обади на Дюзър и да му даде зелена светлина. Не можеше да позволи на Вийом да се рови около него. Не можеше да позволи вниманието на бившия му работодател да бъде привлечено към сегашните му афери.