Самотният играч

6.

Анна Райли отключи външната врата на малката си къща. Денят преваляше. Доволна беше, че е излязла от града след поредната еднообразна седмица ходене след президента. Когато започна работа като кореспондент на Ен Би Си от Белия дом, тя не си представяше с колко много тичане е свързан този пост. Влезе в антрето и сложи черната си чанта на тоалетката вдясно. Прибра палтото си в дрешника. Забеляза едно от палтата на Мич, окачено на парапета, и също го прибра.

Райли се усмихна на себе си, докато се качваше по стълбите. Мич Рап беше живял сам твърде дълго. В спалнята тя пусна пътната си чанта на пода и разкопча синята си блуза. Отиде до френските прозорци, които гледаха към залива Чезапийк, и въздъхна. Никога нямаше да й омръзне тази гледка. Обожаваше къщата — тя говореше много за мъжа, в когото беше влюбена. Мъжът, с който искаше да прекара остатъка от живота си. Съблече се и свали сутиена с надеждата, че няма да й се наложи да го слага чак до понеделник сутринта. Загледа се в залива, наслаждавайки се на последните лъчи, отразени във водата. После се погледна в огледалото на гардероба. На трийсет тялото й беше дори по-красиво, отколкото, когато беше играла волейбол в Мичиганския университет. Знаеше, че до голяма степен това се дължи на диетата, изключваща мазнините, и на упражненията, които правеше три-четири пъти седмично. Но най-голяма роля имаха гените на майка й. Имаше и още нещо, което беше добавило допълнителен тонус през летните месеци. Райли сви дясната си ръка и се усмихна пред вида на бицепса. После прокара длан по твърдото като камък бедро. Като част от новото й решение да се наслаждава повече на живота през юни си беше купила водни ски. Родом от Чикаго, тя прекарваше летата си на езерото Лейк Пойгън в Уискънсин и караше водни ски от шестгодишна. Мич и Анна бяха изживели три вълшебни месеца, браздейки гладката водна повърхност на залива рано сутрин и късно вечер. Тя не познаваше друг вид физически упражнения, които до такава степен да изтощят тялото и в същото време да пробудят съзнанието.

Анна сложи ръце на кръста си и се опита да издуе корема си, доколкото позволяваше фината й конструкция. Усмихна се, когато си представи как ще изглежда бременна. Любимият й човек щеше да се върне скоро и Анна му се обаждаше всеки ден, за да го чуе. Мич многократно й беше шепнал в ухото, че иска да имат дете, а тя винаги беше отвръщала, че първо трябва да се оженят и тогава да мислят за бебе.

Райли навлече изтъркани дънки, кафяви кожени обувки и една от износените ватирани блузи на Мич. Завърза кестенявата си коса на конска опашка и слезе долу. Мич беше преустроил първия етаж. На мястото на хола имаше широко пространство, простиращо се от кухнята през трапезарията до дневната. Райли отиде в кухнята, извади бира от хладилника и се сети, че е забравила книгата си горе. Изтича, взе книгата, върна се и излезе на терасата. Постоя за миг до парапета, загледана във водата, и отпи от студената бира.

Удобно се настани във фотьойла, кръстоса крака и отвори книгата. Един неин колега я убеди да се запише в читателски клуб, когато се премести във Вашингтон. Тогава си мислеше, че идеята не е лоша. Търсеше начини да възвърне поне част от нормалния си живот след трагичните събития в Белия дом, станали през първите й дни на новата длъжност. Сега, след пет задания от клуба, мислеше, че не би издържала още една книга за жена-инвалид, чийто живот е нещастен, защото баща й не й е обръщал достатъчно внимание. Първия месец беше много интересно, втория — сравнително добре, третия — поносимо, четвъртият — почти поносимо, и петият щеше да й е последният. Групата се срещаше в понеделник вечер и Райли нямаше достатъчно време да прочете работното копие. След голяма глътка бира тя отвори книгата.

Пет минути по-късно тя привърши първа глава и затвори книгата. Авторката просто беше описала по-образно как е гледала, докато баща й е пребивал почти до смърт майка й, когато тя е била само на шест години. Не и още една, каза си Райли. Стана от стола и реши, че ще пропусне срещата в понеделник вечер. Отново отиде в хола с бирата в ръка и сложи книгата на рафта. Плъзна поглед по редицата компактдискове и избра албум на Дейв Матюс. Реши да вземе друга книга. Мич четеше по една на седмица и беше събрал доста голяма колекция от художествена и нехудожествена литература. Само след няколко минути откри каквото търсеше. Най-новият роман на Нелсън де Мил беше сложен до предишните му творби. Пак изтича до хладилника за още една бира и се върна на верандата. Някой от героите-умници на Де Мил идеално би паснал на настроението й.

Най-добре беше да не мисли за Мич в момента — къде е, какво прави. Беше й обещал, че това е последният му ангажимент. Последната мисия и после ще заживеят нормален живот. Райли зарея поглед над спокойните води на залива и се помоли за Мич. Да е добре и да се върне при нея с първите слънчеви лъчи на утрото. Отвори книгата и се зачете съсредоточено.

Знаците го накараха да промени плановете си. В този бизнес човек не успява, ако не поема рискове. Но номерът беше да знаеш докъде можеш да стигнеш. Ако подмине Хановер, няма връщане назад. Щеше да има едночасов интервал, по време на който ще бъде на магистралата и ще се движи с голяма скорост към Есен, където ще зареже колата. Ако се обадят по радиото на полицията, ще се окаже в капан. Отдясно се появи друг знак, който показваше, че разклонението за международното летище на Хановер е на един километър от него.

Рап беше свикнал да действа сам. Нямаше нужда да обсъжда плановете си с никого. Умът му пробяга през възможните решения, сякаш бе пилот, който премисля вариантите, когато двигателят на самолета се запали на сто километра от палубата на самолетоносача. Нямаше причина да изпада в паника. Просто трябваше да реши проблема възможно най-бързо и ефективно. Погледна в огледалата за обратно виждане и включи мигача. Мерцедесът зави по разклонението и той нахлупи шапката си още по-надолу. Пътническите летища са фрашкани с охранителни камери и щом откриеха колата, записите щяха да бъдат изпратени на най-добрите експерти в борбата с тероризма в страната.

Дишането му се беше успокоило. Вече се бе убедил, че ребрата му са зле натъртени, но не и счупени. Ако имаше счупвания, дишането щеше да му причинява болка. Проследи знаците към закрития паркинг и спря пред зелената врата, за да си вземе талон за паркиране. Отдясно, под стълб с голяма халогенна лампа, Рап забеляза матовата издутина на наблюдателна точка. Под тъмния плексиглас бе монтирана камера, която записваше идването му. Свали стъклото и с облечена в ръкавица длан взе талона за паркинга. Когато бариерата се вдигна, той превключи на първа скорост и тръгна по спираловидната бетонна рампа. Мина първите две нива и спря на третото. Като караше бавно между редиците коли, внимателно се огледа за други камери. Слава богу, нямаше. Паркира колата между два мерцедеса и свали с няколко сантиметра стъклото откъм неговата страна. После остави ключовете на пода пред предната седалка, излезе и остави колата незаключена. Ако има късмет, ще я откраднат, преди полицията да се добере до нея. Съмняваше се обаче, че ще стане така. Проследи знаците до терминала за пътници и нарочно се прегърби и закуца. С нахлупена над очите шапка продължи да се оглежда за камери.

Когато влезе в терминала, веднага ги забеляза. Бяха поставени там, където обикновено им е мястото — високо над тълпите хора. За нещастие обаче тълпите ги нямаше, тъй като беше единайсет и петнайсет вечерта. Щом открият колата, скоро след това ще открият и физиономията му на записите от камерите. Затова и реши да ходи прегърбен, с накуцване. За по-сигурно обви с дясната ръка тялото си, а лявата остави да виси. С това целеше две неща: първо, да заблуди полицията за истинския си ръст и походка и, второ, да ги накара да си мислят, че е ранен. Може да загубят време и хора, докато го дирят из болниците.

Потърси знаци, които да упътват към мястото за багажа, и слезе с ескалатора на долния етаж. Само една от багажните ленти беше заобиколена от тълпи пътници, другите бяха празни. Приближи се към работещата лента, помота се минута, сякаш търси някого, и се насочи към изхода за паркинга на такситата. Седем таксита бяха подредени в колона и когато Рап вдигна ръка, първото веднага се доближи до него. Той седна отзад и извади портфейла си. Бързо погледна към таблото на колата и разбра, че резервоарът е пълен. Попита на немски шофьора колко ще струва да го закара до Есен, около час и половина в едната посока. Шофьорът се усмихна при удалата му се възможност. Рап му плати и остави солиден бакшиш. Преди да прибере портфейла, извади от него малко допълнителни пари в брой. Когато се облегна назад, лявата му ръка се плъзна под сакото и напипа дръжката на деветмилиметровия „Глок“.

Колата излезе от паркинга и шофьорът каза по радиото на диспечера, че има клиент до Есен и ще се обади пак, след като изпълни поръчката. Когато излязоха от територията на летището и се качиха на магистралата, Рап се наведе напред, като премести пистолета в дясната ръка. Допря цевта до тила на шофьора и на немски му нареди да държи ръце на кормилото.

Шофьорът, висок и слаб мъж, който наближаваше четирийсетте, се вцепени от внезапния обрат, но продължи да държи волана с две ръце. Мъжът беше закоравял пушач. Рап го разбра по миризмата на дрехите и косата му.

— Ако направиш точно каквото ти кажа, няма да ти се случи нищо. Ако оплескаш нещата само веднъж, ще ти продупча главата с куршум и ще те захвърля в някоя канавка.

Рап не повиши тон, не знаеше точно на кои думи да наблегне на немски, затова натисна по-силно дулото към главата на шофьора и го попита:

— Ясен ли съм?

Шофьорът бавно кимна.

— Добре — отвърна Рап. С лявата ръка той доближи парите, които беше извадил, до лицето му. — Вземи ги. Не отиваме в Есен. Ще ме закараш във Франкфурт.

След като взе парите, шофьорът на таксито отново кимна бавно и Рап отдръпна на сантиметър пистолета, като му позволи да изправи главата си. После провери документите на шофьора в жабката на колата. Казваше се Георг Херман.

— Много бавно караш, Георг. Дай газ и гледай пътя. — Рап погледна към скоростомера и продължи: — Друг път случвало ли ти се е такова нещо?

Шофьорът кимна и отвърна с пресъхнали устни.

Това бе добре. Мъжът бе прекосил пустинята и оцелял.

— Е, мога да ти обещая едно. Ако правиш всичко както трябва, нищо няма да ти се случи. Ще сляза от таксито, ти ще спечелиш много пари, задето си ме закарал до Франкфурт. Ако опиташ нещо друго, си мъртъв. Такава е сделката. Никакви пазарлъци.

Георг ентусиазирано кимна, но очевидно беше изплашен. Рап си даваше сметка, че мъжът трябва да се успокои, за да не катастрофират.

— Защо не си запалиш цигара и не се отпуснеш? Имаме още много път.

Шофьорът нервно си запали. Сега идваше интересната част за Рап. Имаше на разположение малко повече от два часа, за да създаде добри взаимоотношения с този човек. Мич не обичаше да убива хора и щеше да направи всичко възможно, за да не очисти бедния шофьор. Георг не можеше да разкрие нищо на полицията, което да не могат да видят на видеозаписите от летището. Единствената причина да го убие беше евентуално да спечели още малко време, но Рап се надяваше да използва друг начин.

— Откъде си, Георг?

— От Хамбург.

— Какво те доведе в Хановер?

Все още малко изнервен, шофьорът отвърна припряно:

— Не харесвах Хамбург.

Разговорът стана по-оживен. Рап задаваше въпроси, шофьорът се поотпусна. Минаха покрай няколко полицейски патрулни коли, паркирани встрани от магистралата. Всеки път Рап внимателно гледаше Георг, за да е сигурен, че няма да ги алармира. Шофьорът продължаваше да държи ръцете си на кормилото и гледаше право напред. Рап научи, че Георг е разведен и живее сам. Таксито е негово, обича да работи нощем. Така дните му са свободни и може да прави каквото си иска. Беше излекувал се алкохолик и се оправда, че така не виси вечер по баровете. Най-важното нещо, което Рап разбра, беше, че Георг Херман е бил съден за престъпление. Лежал две години в затвора за обир и не тачи особено закона. Когато чу тази новина, Рап вътрешно се зарадва. Не можеше да има по-голям късмет от този.

Беше почти два през нощта, когато Георг каза, че трябва да се свърже с диспечера. Беше обещал да се обади, след като закара клиента в Есен. Рап помисли минута.

— Трябва ли да се връщаш на летището, или си приключил за тази нощ? — попита.

— Приключвам, когато си поискам. Таксито си е мое.

Не би трябвало да съобщава тази информация толкова лесно, помисли си Рап.

— Необичайно ли е да приключиш по това време?

— Съвсем не. Ти беше последната ми поръчка за тази нощ.

Рап бързо премисли.

— Добре, обади се. Кажи им, че всичко е наред и че смяташ да си ходиш.

Георг набра номера. Рап се наведе напред, за да чуе разговора. Диспечерката звучеше уморена и безразлична. Разговорът продължи не повече от десет секунди. След като се сбогуваха, Рап взе телефона и го изключи. Взря се отблизо в Георг.

— Това обичайната диспечерка ли беше? — попита.

Без колебание мъжът кимна.

— Да. Работя с нея от пет години.

Рап отново се облегна в седалката и въздъхна от облекчение. На БКР тепърва й предстоеше да му хване дирите. И ако го откриеха, щяха да се опитат да се свържат с Георг по телефона. Рап хвърли поглед към картата.

— Георг, ходиш ли често в Южна Германия?