Самотният играч

2.

Рап беше пробягал по обяд осем километра, но през останалото време си стоя в хижата. Необходимо му беше да потича, за да поддържа формата си, за да се избави от изнервеността, предизвикана от изпитото кафе. Беше установил няколко пъти пряка връзка с Айрини Кенеди чрез телефон „STU III MX 3030 Комсат“. Осигуреният срещу подслушване спътников телефон беше единствената му връзка с Вашингтон. Никой друг не знаеше, че той и семейство Хофман се намират в Германия. Ако мисията минеше гладко, без спънки, шефовете му щяха да отрекат всякаква съпричастност към случилото се. Ако мисията се провалеше, те щяха да се нуждаят от секретност още повече.

Планът на Рап за вечерта изискваше да се купят някои неща. През деня Том Хофман беше ходил до Хамбург. Мъжът и жената бяха много стриктни и вещи в занаята. Тримата бяха разработили сложна тактическа операция, като отделните етапи бяха обмислени до най-малката подробност. Рап беше работил доста пъти с хора от специалните части, за да познае, че един от тях или и двамата са служили в някое от елитните подразделения.

Всички записки щяха да бъдат изгорени, преди да напуснат хижата. Основната, както и двете допълнителни радиочестоти трябваше да бъдат запомнени. Същото се отнасяше и за пътищата за оттегляне, паролите и кодовете. Щяха да вземат със себе си картите, но на тях нямаше да има никакви означения. Фалшивите им документи бяха сложени в специални чанти. Ако нещата се объркаха, трябваше само да дръпнат едно въженце и цялото съдържание на чантата щеше да изгори вътре. Оръжията бяха проверени няколко пъти.

На Рап не му се искаше да мисли за това, че изпитва някакво странно съмнение за изхода на операцията. Напомни си за една мисия, която бе провел в началото на кариерата си. През цялото време смяташе, че ще успеят, и преди да се опомни, десетина американски командоси паднаха убити. Оттогава рядко беше спокоен и уверен преди мисия. Но този път имаше нещо необичайно, което го терзаеше. Рап чувстваше, че хладнокръвието му го напуска. През всичките тези години беше проявявал гняв в действията си и използваше този гняв за изостряне на сетивата.

Гневът му пламна след трагедията със самолета на Пан Ам над Локърби. Трийсет и пет негови състуденти от университета в Сиракюз бяха загинали при терористичната атака. Сред тях беше и приятелката му. ЦРУ установи контакт с него, когато той още скърбеше за загубата на близкия човек. Управлението беше уловило желанието за мъст у Рап и се беше възползвало. Човекът, срещу когото се насочи тази мъст, беше Рафик Азис — един от виновниците за атентата срещу полет 103 на Пан Ам. Десет години Рап се занимаваше с лов на терористи и накрая се изправи лице в лице с него миналата пролет. Азис вече беше мъртъв и гневът на Мич се беше поуталожил.

Беше заменен от нещо много по-различно — от чувство, което той не вярваше, че вече може да изпита. Сега в центъра на вниманието му беше Анна Райли. Анна бе от онези жени, които те карат да бъдеш по-добър. Рап искаше да е по-добър. Искаше да зареже ЦРУ и да започне нов живот.

Джейн Хофман свали слушалките и каза:

— Първите гости пристигнаха.

Рап погледна часовника си. До осем оставаха пет минути. До началото имаше близо два часа и половина. Трябваше отново да се свърже с Кенеди. Взе мобилния телефон „Комсат“ и отиде в спалнята.

Ако доктор Айрини Кенеди беше погледнала през прозореца на офиса, който се намираше на седмия етаж, щеше да забележи, че долината на Потомак вече е обагрена от цветовете на есента. За съжаление напоследък не й оставаше много време да се наслади на малките радости на живота. Ленгли се тресеше под напора както на външни, така и на вътрешни сили. Хората бяха научили, че директорът на ЦРУ Томас Стансфийлд не е добре със здравето. Сенаторите бяха предусетили събитията и търсеха кандидат за нов шеф на разузнаването. В самото Управление тълпи егоцентрици напираха за поста. Кенеди, която никога не се бъркаше в политиката, правеше всичко възможно да стои настрана от боричканията, но това бе почти невъзможно. Всички знаеха, че тя и Стансфийлд са близки.

Вашингтон обичаше драмите и клюките. Политиците — още повече. Някои бяха стигнали дотам, че изразяваха загриженост за Стансфийлд и децата му. Кенеди не беше наивна. Стансфийлд я беше обучил добре. Никой на Капитолия не харесваше шефа й. Седемдесет и девет годишният директор не се беше сближил с никого. Като заместник-директор по операциите, а после и като директор на Централното разузнавателно управление, Стансфийлд беше пазил тайните на Вашингтон повече от две десетилетия. Никой нямаше представа какво знае той и никой не искаше да разбере. Някои допускаха, че Стансфийлд има дебели досиета за всеки от елита във Вашингтон, и се страхуваха, че след смъртта му ще настъпи потоп.

Това нямаше да стане. Цялата професионална кариера на Стансфийлд се състоеше в пазенето на тайни. Той нямаше да наруши принципите си. Това, разбира се, не можеше да успокои онези от Вашингтон, които бяха извършили най-големите грехове. Не ги успокояваше, защото те не можеха да си представят някой да притежава такава ценна информация и да не я използва.

Кенеди мъчително свикваше с мисълта за бавната смърт на своя учител и наставник, но трябваше да се съсредоточи върху работата. Екип „Орион“ бе получил зелена светлина от президента на Съединените щати за елиминиране на цивилен. Но това не беше кой да е цивилен. Кенеди се загледа в черно-белите фотографии, прикрепени към досието, разтворено на бюрото й. Мъжът беше граф Хайнрих Хагенмилер Пети — немски индустриалец и братовчед на фамилията Круп. Фактът, че президентът Хейс беше разрешил убийството на гражданин на Германия — един от най-близките съюзници на Америка, — беше ярко доказателство за решителността му да използва всички средства за борба с тероризма.

Хагенмилер и неговите компании бяха засечени за първи път от ЦРУ в началото на деветдесетте години. Тогава Кенеди работеше по проект с кодовото наименование Операция „Рабта II“. „Рабта II“ беше мащабен опит от страна на Управлението да попречи на Муамар Кадафи да построи завод за биологично, химическо и ядрено оръжие. Операцията беше кръстена на първия завод с подобно предназначение, който Кадафи беше започнал да строи в края на осемдесетте. Заводът се намираше в град Рабта, Северна Либия. През 1990 г., преди заводът да започне да произвежда оръжия за масово поразяване, американският президент Джордж Буш заплаши да го бомбардира и огласи имената на европейските компании, които бяха помогнали за строежа. Една от тези компании се казваше „Хагенмилер Инженеринг“.

За да не позволи заводът да бъде изравнен със земята от американските бомбардировачи, Кадафи го затвори и започна да търси ново място за строеж. През 1992 г. ЦРУ откри мястото. Либийският диктатор възнамеряваше да построи завода дълбоко под планината. Щом съоръжението станеше готово, щеше да бъде уязвимо само от пряко попадение на ядрена бойна глава.

За да попречи на довършването на новия завод, ЦРУ пусна в ход „Рабта II“.

Изготви се списък на цялото оборудване, технологии и персонал, които ще са необходими за последния стадий на строежа. С помощта на съюзниците си Съединените щати наложиха ембарго за износа на машините и материалите от списъка. Но както при всяко ембарго, Кадафи и хората му намериха начин да заобиколят забраните. Още от началото на операцията „Хагенмилер Инженеринг“ и нейните филиали се показаха наяве няколко пъти. Всеки път твърдяха, че не са знаели на кого продават продукцията си, и се измъкваха, без германското правителство да ги пипне с пръст. Хайнрих Хагенмилер имаше влиятелни приятели. След като Кадафи сякаш се поуспокои с възрастта, Съединените щати решиха да не повдигат въпроса пред германците.

Кенеди прелисти досието. Част от фотографиите бяха прикрепени към преводи от разговорите на Хагенмилер с новите му бизнеспартньори. Именно новите бизнесконтакти притесняваха ЦРУ. „Хагенмилер Инженеринг“ беше освен всичко друго и производител на високотехнологични стругове и на компоненти за атомна бомба.

На следващата страница бяха снимките на различните жилища на графа. Къща в един от най-старите квартали на Хамбург, фамилно имение на час път на юг, планинска вила в Швейцария, фамилията на Хагенмилер имаше богати кралски корени, но и много дългове. Преди пет месеца Кенеди се консултира с колега в немското външно разузнаване — BFV. Той й каза, че САЩ не са единствената страна, която се интересува от графа. Наскоро му се обадили от Израел и Великобритания. Когато го разпитали в BFV три месеца по-рано, Хагенмилер се заклел, че лично ще контролира продажбата на ценното оборудване.

Кенеди не повярва на поредното обещание на индустриалеца и го подложи на стриктно наблюдение. Хакери от ЦРУ проникнаха в компютърната система на „Хагенмилер Инженеринг“ и откраднаха информация за личното състояние на графа. Изникна картина на човек, който е пропилял семейното богатство. Беше женен за четвърти път, а с първите три съпруги не му беше никак лесно. Големите разходи за поддръжка на фамилните имоти и неговият прахоснически начин на живот бяха източили кранчето.

Преди две седмици Кенеди беше изпратила тактически разузнавателен екип в Германия, за да държи денонощно Хагенмилер под око. Екипът беше проследил графа до Швейцария и там нещата бяха станали наистина интересни. Кенеди изучава известно време фотографиите, направени около планинската вила на графа. Повечето бяха достатъчно ясни, за да се разпознае човека, с когото Хагенмилер се срещаше. Беше Абдула Хатами. Хатами, генерал в иракската армия, отговаряше за възстановяването на ядрената програма. Освен това беше и братовчед на Саддам Хюсеин и като повечето последователи на иракския диктатор имаше дебели черни мустаци.

Следваха още изобличаващи фотографии. Хагенмилер взима куфарче от Хатами и двамата си стискат ръцете. После Хагенмилер отиде в Женева заедно с телохранителите си и направи паричен влог в банковата си сметка. На следващия ден хакерите от ЦРУ влязоха в компютърната система на банката и откриха, че Хагенмилер е внесъл пет милиона долара.

Кенеди веднага нареди наблюдението да се усили и отиде да съобщи новината на президента. Хейс и без това беше твърдо решен да се бори със Саддам, но искаше да се увери, че графът знае, че продава на иракчаните. Хората на Кенеди разполагаха с неопровержими доказателства. Техни източници бяха разкрили, че точно в единайсет часа вечерта хамбургско време щеше да бъде инсценирана кражба в склад на „Хагенмилер Инженеринг“. Четири компютризирани струга и друго оборудване, използващо се за производството на сложни ядрени компоненти, щеше да бъде откраднато и натоварено на контейнеровоз, който чакаше закотвен в пристанището на Куксхавен.

Кенеди изложи доказателствата пред президента. Хагенмилер вече два пъти се беше компрометирал и бе обещавал, че няма да се повтори отново. Въпреки предупрежденията и обещанията той обаче за пореден път искаше да продаде забранено оборудване на човека, който беше смятан за спонсор номер едно на световния тероризъм и който се беше заклел да изтрие Америка от лицето на планетата, ако му се удаде такава възможност. Хагенмилер вече беше хвърлил заровете, но щеше да загуби. Хейс даде зелена светлина на Кенеди. Той обаче имаше едно условие. Искаше Мич Рап да се заеме с нещо толкова деликатно като тази операция.

Телефонът на Кенеди иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Всичко е на мястото си.

Тя позна гласа на Рап.

— Докладвай каква е ситуацията.

Рап докладва за развитието на нещата и обясни последните промени на плана, които беше направил. Кенеди го изслуша и му зададе няколко въпроса. Той й отговори.

— Ако довечера го изпусна, ще имам ли друга възможност? — попита накрая.

— Съмнявам се. Вторият ТРЕ е заел позиция около склада. Щом тангата се покажат, те анонимно ще уведомят германските власти и ще се погрижат да има арести. Когато това стане, много служби ще отправят поглед към Хагенмилер и той ще бъде притиснат.

— Да, права си. — ТРЕ, или Тактически разузнавателен екип, се беше добрал до информацията, че кражбата ще стане в единайсет вечерта. Рап знаеше, че се намират на позиция, но те не знаеха за неговото присъствие в страната.

— Трябва да ни предупредиш, ако тангата влязат в склада преди единайсет — каза той. — Времето ни е много ценно. Не можем да се прокрадваме до Хагенмилер, а в същото време полицията да му обяснява по телефона, че складът му е ограбен. Той очаква властите да му се обадят довечера. Затова е по-добре, за да се запази елементът на изненадата, ние да сме първите, които ще го посетим.

— Ясно. — Последва тишина. Сетне Кенеди попита: — Какво е предчувствието ти за тази мисия?

Рап стисна слушалката и се огледа в малката спалня. Не знаеше дали Кенеди го пита просто ей така, или наистина иска да знае.

— Не съм сигурен — отвърна напрегнато. — Добре щеше да е да имам малко повече време за подготовката, но винаги се получава така.

Не прозвуча много убедително и Кенеди се хвана за думите му.

— Ако нещата не ти изглеждат оптимистични, не форсирай плана — каза бързо.

— Добре.

— Никой няма да ти каже нищо.

Рап се изсмя тихо.

— Това не ме е притеснявало никога преди, защо ще ме притеснява сега?

— Знаеш какво имам предвид. Само бъди внимателен.

— Винаги съм внимателен. — Отговаряше като на автопилот.

— Нещо друго?

— Да. — Той направи кратка пауза. — Това е краят.

— Какво искаш да кажеш?

— Приключвам. Това е за последен път.

Кенеди знаеше, че ще дойде и този момент, но сега не беше време да говорят за него. Мич Рап беше ценен агент, може би най-ценният в екипа. Не й се искаше да го пуска.

— Ще поговорим по-подробно за това, когато се върнеш — каза в слушалката.

— Не възнамерявам да го обсъждам — отвърна твърдо Рап.

— Ще говорим.

— Сериозно го мисля.

Кенеди въздъхна. Стените сякаш започнаха да я притискат. Още един проблем, за който да мисли.

— Трябва да ти кажа някои неща, преди да вземеш окончателното решение.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Нищо. — Кенеди отново въздъхна. Имаше нужда да поспи, да поседи със сина си. Трябваше да подреди нещата, преди Стансфийлд да умре. А не беше от желязо. — Трябва да ти разкажа набързо какво става напоследък тук.

Рап усети, че Кенеди е на прага на изтощението.

— Добре, ще говорим, като се върна.

— Благодаря ти.

— Няма нищо.

— Нещо друго?

Рап се помъчи да си спомни дали не е пропуснал нещо.

— Не.

— Добре… късмет и ме дръж постоянно в течение.

— Дадено — отвърна Рап и затвори.

Не можеше да се отърси от неприятното чувство. Нещо не беше както трябва.