Самотният играч

35.

Питър Камерън се носеше по Магистрала 214 в своя „Лексус“, сребрист металик. От седемте колони на уредбата се носеше музиката на „Шехеразада“ на Римски-Корсаков. Беше купил колата под едно от измислените си имена. Можеше и да не се подчини на заповедта на сенатор Кларк. Просто не можеше да устои на изкушението да влезе в къщата. Дома на Мич Рап. Трябваше да види какво представлява. Трябваше да участва в удара. На Кларк нямаше да му хареса, но ако Камерън е внимателен, шефът му никога няма да разбере. Беше се обадил и бе предупредил Дюзър за пристигането си. Последното, което искаше да му се случи сега, беше един бивш морски пехотинец или някой от откачените му стрелци да го гръмне по погрешка. Това беше другата причина да иска да влезе в къщата. Ако планът му проработеше, той нямаше да даде на онези клоуни да обсипят с дъжд от куршуми мишената.

Докато отбиваше от Магистрала 214, Камерън погледна към мобилния си телефон и се запита кога ли Рап ще се обади отново. Рап се беше обаждал на всеки час, откакто говориха по обяд, но Камерън не вдигна нито веднъж. Последното позвъняване беше около девет вечерта, преди почти два часа. Камерън не беше мислил за това, но щом Рап не се обаждаше, значи имаха проблем. Реши засега да не се тревожи. Рап щеше да звънне отново. Ако не тази вечер, тогава утре сутринта.

Изстискваше колата до последно, докато караше на зигзаг по черния път. Планът на сенатора беше страхотен, но трябваше да се доработи на някои места. Вероятността да се случи нещо непредвидено беше голяма. Камерън от месеци си представяше главата на Рап, идеално центрирана в кръстчето на мерника на далекобойната му пушка. Мечтата му беше попарена от сенатора. Кларк не му даде обяснение защо не иска да се стреля от голямо разстояние. Само държеше на своето, че всичко трябва да изглежда като убийство и последващо самоубийство. С момичето ще е лесно, но Рап може да представлява проблем. Не беше от хората, които можеш да подценяваш. Номерът е да се приближиш достатъчно до него, за да го застреляш в главата. Като се има предвид колко е напреднала днес съдебната медицина, ще трябва много да внимават, когато напускат местопрестъплението.

Ще трябва да запазят момичето живо и първо да убият Рап. Камерън беше избрал оръжието — 22-калибров пистолет. Така няма да има изходна рана и кръвта няма да опръска всичко наоколо. Ще накарат Рап да влезе сам в къщата, ще държат на мушка приятелката му и ще го застрелят отстрани в главата, преди да реагира. После ще застрелят момичето със същото оръжие и ще се тръгнат. До местния шериф ще бъде направено анонимно обаждане, а после и до няколко телевизионни станции, за да не успее ЦРУ да покрие случая.

Камерън обаче знаеше, че планът има една слабост. Нямаше да е никак лесно да се приближат достатъчно до Рап, за да го убият, и то само с един изстрел. Това щеше да е неговата задача. Ще трябва да запази хладнокръвие и самообладание до последния момент.

Камерън зави по автомобилната алея към къщата на Рап и паркира пред седана. Един от хората на Дюзър стоеше на малката веранда отпред. Приближи се до него и му каза да повика шефа си. Небето беше облачно, луната не се виждаше. Дюзър излезе минута по-късно и предложи на Камерън цигара. Камерън отказа, а Дюзър си запали.

— Как е тя?

Дюзър извади цигарата от устата си.

— Добре е. Малко е изнервена, но това се и очакваше.

— Какво прави?

— Гледа вечерните новини.

— Обезвреди ли мобилния й телефон?

— Да. — Дюзър дръпна от цигарата. — Каква е хавата с нейния приятел?

— Какво искаш да кажеш?

— Какъв е случаят? Има ли нещо, което трябва да знам за него?

Камерън погледна в далечината. Съседите бяха на около петнайсет метра и от двете страни. Границите на имотите бяха очертани от гъста растителност.

— Има вероятност да е въоръжен, но аз не бих се тревожил. Няма да направи нищо, докато момичето е у нас.

— Сигурен ли си?

— Колко хора имаш?

— Шест с мен.

Камерън се усмихна.

— Не може да се мери с теб и момчетата ти. — Дюзър беше настръхнал и много му се искаше глупостите на Камерън да са истина. След като погледна часовника си, Камерън добави: — Вече е късно. Съмнявам се, че ще стане тази вечер. Искам да говоря с нея. После ще се върна в града и ще взема оттам някои неща.

— Защо просто не я вържем и не го изчакаме да се покаже?

— Не искам да оставям никакви следи. Освен ако не се налага.

Камерън влезе в къщата. Двама от биячите на Дюзър играеха карти на кухненската маса. Бяха свалили саката си, пистолетите им стърчаха от раменните кобури. Камерън им кимна и продължи към хола.

— Здравейте, госпожо Райли, казвам се Бари Лензнър. — Той протегна ръка.

Райли седеше на един стол с кръстосани крака.

— Здравейте — пое ръката му.

Камерън седна на дивана. Първото нещо, което забеляза у нея, бяха ослепителните й зелени очи.

— Работя в Управлението. — Махна към кухнята. — Надявам се никой от тях да не ви е притеснявал.

— Не… не много. — Тя отметна назад кичур коса.

— Добре, защото не искам да се разстройвате за дреболии. Има вероятност Мич да успее за тази вечер, но се съмнявам. — Разочарованието се изписа на лицето й. — Не се тревожете. Нищо лошо не се е случило. Просто в последния момент изникнаха някои неща.

— Какви?

— Разбирате, че не мога да говоря за това, госпожо Райли — усмихна се Професора.

— Знам с какво си изкарва Мич хляба.

— Сигурен съм, че са ви известни някои неща, може би повече, отколкото би трябвало, но не е моя работа да обсъждам тези въпроси с вас. Мич в момента е зает с нещо много важно, нещо с огромно значение за националната сигурност.

— Той в безопасност ли е?

— Да. — Камерън се усмихна. — За другите се притеснявам.

— За кои други?

— За лошите.

— О!

— Чуйте ме, не искам да се тревожите. Напълно сигурен съм, че Мич ще дойде утре сутринта. Ако искате, можем да ви откараме обратно в града и сутринта да ви върнем. Или можете да преспите нощес тук. Ние, разбира се, няма да ви се месим.

— Има ли вероятност все пак да дойде тази нощ?

— Да, но не искам да ви давам празни надежди.

— Тогава ще остана.

— Добре. — Един от телефоните на Камерън зазвъня. Той провери кой е и добави: — Извинете ме, трябва да се обадя.

Майкъл още не беше свършил, когато Рап разбра, че Анна е в опасност. Накара го да повтори. Искаше да се увери, че Анна е казала на Лиз, че има среща с него. О’Рурк отвърна, че е седял до жена си, когато тя е разговаряла. Рап се изкушаваше да се качи горе и да събуди Лиз, но след като размисли, се отказа. Сега последното, което му трябваше, бе да се разправя с емоционална бременна журналистка.

Веднага позвъни в апартамента на Райли. Телефонният секретар се включи след четири сигнала и Рап затвори. Когато опита да я намери на мобилния й телефон, гласовата поща му съобщи, че в момента няма връзка с абоната. Анна винаги отговаряше на мобилния телефон, освен ако е в ефир. Нещо не беше наред. Рап се постара да запази самообладание пред О’Рурк. Ръкавицата беше хвърлена. Които и да бяха тия нехранимайковци, щяха да си платят.

Преди да си тръгнат, Рап помоли О’Рурк да не казва нищо на жена си. Отначало Майкъл се заинати, но Рап го увери, че ще се справи по-добре от ФБР. Обеща да се обади, сетне двамата с Коулман изчезнаха в нощта.

Даде на Коулман адреса на Анна и му каза да бърза. По пътя набра подсигурения срещу подслушване номер на Стансфийлд.

Когато вдигна Кенеди, Рап припряно попита:

— Как е той?

— Спи.

— Мисля, че Анна е у тях.

Последва тишина.

— Сигурен ли си?

— За нещастие, да.

— Какво ще правим?

— Искам да пратиш веднага отряд към апартамента на Анна. — Продиктува адреса. — Ние ще сме там до две минути.

— Нещо друго?

— Вдигни по тревога ГСО. Може да ми потрябва.

Кенеди се запита как да оформи искането си за група за специални операции от Ленгли. ГСО представляват еквивалентът на ЦРУ на полицейските SWAT2.

Тя беше упълномощена за подобно искане, но би било по-добре, ако го направеше Стансфийлд.

— Ще се погрижа. Друго?

— Това променя всичко.

Не й хареса хладнокръвната отчужденост в гласа му.

— Как така?

— Не ме интересува колко високо ще стигна, ще ги избия всичките. До един! — Рап затвори и се загледа през стъклото. Колата летеше по Уискънсин Авеню.

Обиколиха около жилищната сграда два пъти, като се оглеждаха за скрито наблюдение. После паркираха пред един пожарен кран. Влязоха с приведени глави, не искаха лицата им да бъдат запечатани от охранителните камери. Рап използва комплект ключове, за да отключи външната врата. Щом се оказаха на стълбите, извадиха оръжията си и им сложиха заглушители. Рап носеше 9-милиметров „Берета“, а Коулман — „Хеклер и Кох USP“, калибър .45 АСР. Рап набързо му обясни разположението на помещенията в апартамента. Коулман беше свикнал да действа по двойки. Това беше основата на обучението при тюлените. Рап беше вълк-единак. Отне им няколко секунди да уточнят действията си, за да са сигурни, че ще спазват синхрон, сетне хукнаха нагоре.

Когато стигнаха четвъртия етаж, Рап набързо огледа коридора и влезе вътре. Не спираха и за част от секундата. Ако някой ги причакваше, най-добрият начин да се оправят с него беше да се движат бързо и да удрят светкавично. Рап зае позиция от дясната страна на апартамента, а Коулман — от лявата. Рап тихо превъртя ключа. Коулман влезе след него. Рап затвори и заключи след тях. Първо провериха дрешника в коридора, после кухнята и хола. Придвижваха се бързо, в пълно мълчание, Рап водеше, Коулман пазеше гърба му. Отвориха и затвориха всяка врата. За по-малко от трийсет секунди бяха проверили цялото жилище. Начаса откриха първото подслушвателно устройство. Оставиха го непокътнато и излязоха от апартамента, като не заключиха външната врата.

Обратно в пикапа, Рап се обади на Кенеди.

— В апартамента имаше „бръмбари“. Поръчай на най-добрите си хора да разследват. Кажи им да открият транспондера и да изчакат. Ако някой се покаже, за да го провери, искам да го проследят. Ние отиваме у Маркъс. Ще ти се обадя, като стигнем.

Коулман даде още газ, докато отбиваха от Ню Мексико по Небраска Авеню. Две пресечки на североизток попаднаха на задръстване в кръгово движение. Коулман зави по Масачузетс Авеню. Докато пресичаха престижния квартал „Спринг Вали“, той попита:

— Какъв е следващият ни ход?

Рап не можеше да изхвърли страшните картини от съзнанието си. Можеше да изтърпи нечовешка болка. Бяха го прострелвали и пробождали, беше си чупил около десетина кости и бе подлагал тялото си на такива изпитания, че го бе спасявала само жаждата за живот. Но този път беше друго. Мисълта, че някой може да нарани Анна, беше най-мъчителното нещо, която можеше да изпита. Рап се отърси от тази картина и се обърна настрани, за да погледне през стъклото.

Тайно избърса влагата от очите си.

— Ще проверим дали Маркъс има напредък. После отново ще се опитаме да се свържем с Професора.