Самотният играч

14.

Върхът на планината Евънс беше забулен от облаци. Къщата се намираше на 2 400 метра надморска височина — с около 1 800 метра по-ниско от планинския връх.

Скот Коулман разбра защо хората се местят да живеят на такова място. Огромните борове и заснежените върхове, високите планини, заскрежените рекички и кристалните езера създаваха атмосфера на божествено спокойствие. Сякаш се намираш в една от онези големи европейски катедрали и изпитваш усещането, че си застанал пред самия създател. Коулман беше морски човек. Винаги щеше да остане неразривно свързан с океана. Но сега разбираше защо другите предпочитат планината.

Коулман седеше на балкона на хижа, разположена в края на Проспект Драйв. Оттам можеше да види къщата на Дженсън неколкостотин метра по-надолу, от другата страна на широко дефиле. Хакет беше открил хижата чрез Интернет. Задачата беше сравнително проста. Първо той използва своя законен достъп до компютърната мрежа на Пентагона и извади оттам подробни карти на Евъргрийн. На картата Хакет откри мястото на къщата на Дженсън и избра четири улици, които предлагаха добра позиция за наблюдение. После прерови уебстраниците на местните агенции за недвижими имоти. Отне му около петнайсет минути да намери сградата в най-горната част на Проспект Драйв. Една агенция я предлагаше под наем за ваканции. Компанията бе специализирана в предлагане на планински къщи и вили под наем, докато техните собственици отсъстват за определен период от време. За Хакет не беше никак трудно да преодолее електронната защита на сайта и да открие за по-малко от минута, че хижата е свободна. С малко повече усилия успя да се добере и до цифровия код на ключалката.

Коулман се бе увил в камуфлажен спален чувал и беше нахлузил синя бейзболна шапка върху русата си коса. На масата до него лежеше далекогледен уред за нощно виждане и бинокъл. За съжаление се намираха на твърде голямо разстояние, за да може да използва насочения микрофон, който бяха взели. Стробъл и Хакет спяха на пода в хола. Около единайсет предната вечер семейство Дженсън пристигнаха с микробус от летището. Тримата бивши тюлени ги наблюдаваха около час, след което минаха на сменни двучасови дежурства. Коулман тъкмо приключваше своята смяна от четири до шест часа сутринта. Имаха план. Щяха да видят как ще се развие ситуацията на сутринта, после да се обадят в къщата и да предложат на семейство Дженсън да си поговорят. Щяха да им предложат да се видят или някъде в града, или тук, в хижата. Ако изберат второто, Стробъл щеше да заеме позиция със снайпера си, с който бяха неразделни.

Коулман щеше да откара Дженсън във Вашингтон, без значение дали искаха, или не. Не можеха да допуснат да бъдат убити. Снощи бяха обмисляли да нахлуят в къщата им на разсъмване. Стробъл изтъкна, че „жертвите“ им са пътували почти целия ден и със сигурност са уморени и с влошена ориентация. Предложи да ги „ударят“ призори. Нищо оригинално. Слагаш си бронежилетката и тактическото елече отгоре, очилата за нощно виждане, грабваш автомата MP 5 със заглушител и няколко светлинно-звукови гранати и влизаш с гръм и трясък през вратата. Класически план в стил „Стробъл“. „Удари силно целта и я удари бързо.“

Хакет не видя нищо ценно в плана на приятеля си. Освен това неговите лоши предчувствия не бяха изчезнали. Коулман, на свой ред, беше решен да се върне във Вашингтон с двамата си съекипници и със семейство Дженсън. Искаше всички да останат живи и никой в Евъргрийн да не разбере, че трима много смъртоносни мъже са били тук.

Бившият командир на „Тюлен — Група 6“ знаеше от опит, че почнеш ли да използваш светлинно-звукови гранати и да разбиваш врати, нещата лесно могат да излязат от контрол. А и си имаха работа не с някакви новобранци. Двамата Дженсън бяха високообучени армейски командоси и се намираха на собствена територия. Със сигурност имаха оръжие, а това най-много тревожеше Коулман. Той и хората му не бяха тренирани в подобен род полицейски акции. Те бяха тренирани да убиват. Беше им набивано в главите по време на хилядите часове занятия по бой в затворени пространства, или БЗП. Ако някой извадеше оръжие, те бяха обучени да го застрелят в главата, не в ръката. „Три изстрела в главата и премини към следващата цел.“ За Коулман не беше трудно да си представи какво щеше да се случи, ако единият или и двамата Дженсън посегнат към оръжие по време на рейда. Щяха да са мъртви, като освен това имаше и вероятност, макар и малка, той или един от хората му също да бъдат улучени. Не, каза си Коулман. Няма смисъл да се стига до убийства.

Вече се развиделяваше. Слънцето още не се беше показало, но къщата на Дженсън се виждаше ясно. Коулман се обърна назад. На стената на хижата беше закачен кръгъл бял термометър с пума по средата. Беше около десет градуса над нулата. Погледна часовника си. 6.02 часът — време да буди Хакет и да се смени с него. Когато стана, той хвърли един поглед към къщата за последно. Тъкмо се канеше да влезе вътре, когато вратата на къщата на Дженсън се отвори и от нея излезе мъж. Коулман грабна бинокъла, за да види как Джим Дженсън отива в гаража.

Ясно чу стартирането на двигателя, макар че го делеше близо километър от мястото. После светнаха габаритите и колата излезе от гаража. Коулман изтича при плъзгащата се врата на балкона и я отвори.

— Вдигайте си задниците! Дженсънови се раздвижиха.

После се върна на балкона и видя как комбито „Субару“ зави към вътрешната алея. Дженсън излезе от колата, отвори багажника и се върна в къщата, като остави двигателя да работи. Коулман тръгна към хола. Видяното не му харесваше.

Питър Камерън не беше единственият, който прибягна до Интернет, за да разбере какво е станало в Германия. В един през нощта Джим Дженсън също се беше включил в мрежата чрез сметката си в „Америка Он Лайн“. Жена му спеше, но той беше неуморен. Току-що бяха спечелили много пари и той искаше да отидат на някое отдалечено и уютно място, за да могат да си починат. Дженсън очакваха Кенеди да иска да ги разпита. Беше част от плана. Но тъй като Железния го нямаше наблизо, никой не би разкрил лъжата. След разпита щяха да отидат на някое тихо и приятно място и да се скрият за няколко седмици. Работата, която той и жена му вършеха, се заплащаше много добре, но беше крайно изтощителна. Каза си, че ако им бяха предложили отново същите пари, за да изпълнят тази задача, нямаше да се съгласят. Железния беше опънал нервите му докрай. Той чувстваше, че нещо не е наред. Жена му разказа с подробности какво се беше случило в къщата — как Железния застрелял Хагенмилер и обезвредил бодигарда. Имаха късмет, че Бет го уби толкова лесно.

Дженсън започна сърфирането в Интернет с „Лондон Таймс“. Европейската преса е имала цял ден, за да научи повече за случая, си каза той. Затова предположи, че „Таймс“ може и да е споменал нещо за убийството на граф Хагенмилер в неделното си издание. Когато германските власти откриеха, че Железния е американец, историята щеше да заеме челните страници на всички вестници, но това нямаше да стане много скоро.

Дженсън беше приятно изненадан да прочете на първа страница на „Таймс“ заглавието „Графът убит, смятат германците“. Почувства се леко развълнуван от вниманието, с което бяха удостоили акцията. Но след като прочете втория абзац, вълнението му се смени от объркване. Когато напускаха имението, там нямаше никакъв пожар. Изпита страх.

Всичко съвпадаше до момента, в който пишеха за мъж и жена, представили се за агенти на БКР, които напуснали имението в червено ауди към 11.15 часа вечерта и оттогава не били виждани. После беше споменат трети човек, който излязъл приблизително пет минути след тях и избягал с открадната от паркинга кола. Пулсът на Дженсън се ускори. Откраднатата кола била проследена до летището в Хановер. Оттам статията прескачаше на някакъв таксиметров шофьор, който бил открит завързан със запушена уста в хотел във Фрайбург. Според подробното описание, дадено от шофьора на полицията, нямаше почти никакво съмнение, че заплашилият го с пистолет мъж е Железния.

Дженсън изтича в спалнята, обзет от паника, и събуди жена си. Попита я отново къде точно е улучила оперативния служител от разузнаването. Не им отне много време, за да стигнат до извода, че явно е носел бронирана жилетка под дрехите и не им е казал за нея. Бяха допуснали глупава грешка. На Джим Дженсън му се прииска да удуши съпругата си, задето не бе изстреляла трети куршум в главата на жертвата. Точно затова трябваше да стреля той, а не тя.

Съвсем ясно бе какво следваше да правят. Трябваше да бягат, и то бързо. Когато мъжът, на когото бяха устроили засада, се върнеше в Съединените щати, той щеше да разкаже на Айрини Кенеди всичко, а тя естествено щеше да му даде цялата информация, за да се добере до тях. Джим Дженсън не хранеше никакви илюзии. Той и жена нямаше да издържат и щяха да издадат кой ги е наел, а после щяха да получат по куршум в главата.

Докато Джим и Бет Дженсън тичаха из къщата и събираха всичките си необходими вещи, те не знаеха, че друга, много по-реална опасност ги дебнеше в стая 10 на „Бъфало Бил Мотел“. Питър Камерън беше чул всяка дума, изречена от тях, и това му даде време да планира добре нещата. С малко късмет и послушание от страна на Дженсън той щеше да си бъде отново във Вашингтон до обяд.

Камерън боравеше изключително добре с всякакъв вид огнестрелно оръжие, без значение дали беше пистолет, пушка или карабина. През двайсетте си години беше отишъл веднъж в стрелкови клуб в околностите на Вирджиния заедно с друг служител на ЦРУ. За първи път тогава участва в състезание. През годините страстта му към огнестрелните оръжия се засили. Камерън стана най-добрият стрелец с пистолет в клуба и един от най-добрите на Източното крайбрежие. Беше много точен в стрелбата по подвижни мишени, а с пушката беше направо смъртоносен. Всички резултати обаче той беше постигнал в изкуствено създадени и контролирани условия.

Негова гордост беше оръжейната му колекция. В момента тя наброяваше над сто екземпляра. И тъй като не беше купувал оръжията безразборно и цената им се беше качвала с времето, сега притежаваше цяло състояние.

Смущаваше го само един факт. Никога не беше убивал човек. Вийом беше прав — Камерън винаги пращаше друг да свърши мръсната работа. И понеже вече беше официално скъсал с ЦРУ и си имаше работа с наемни убийци като Вийом и Дюзър, реши, че е време да заяви за себе си. Така оправда избора си той да бъде човекът, който ще натисне спусъка и ще стреля по Дженсънови. Работата му беше опасна и в нея респектът от дадена твоя дарба от страна на „колегите“ можеше да значи някой ден за теб живот или смърт. Дълбоко в себе си обаче Камерън знаеше коя е истинската причина. От години се питаше какво ли е преживяването. Беше прекарал хиляди часове в стрелба по мишени с оръжия, направени да убиват човешки същества. Състезанията винаги протичаха при строги правила и контрол. Единствените променливи бяха вятърът и влажността на въздуха. Беше време да го направи.

Оказа се, че е постъпил правилно, като е повикал Вийом вместо Дюзър. Също като него Жабока планираше безупречно всичко и в края на краищата имаше много по-богат практически опит. Камерън беше взел два пистолета, снайпер, автомат и картечен пистолет. Беше си наумил, че ще свали двамата Дженсън от безопасно разстояние 500–600 метра със снайперската си пушка „Валтер WA 2000“. На Вийом тази идея не му хареса. Валтерът стреляше с мощните патрони „Уинчестър“, калибър 300, и изстрелът щеше да отекне в планината като оръдеен. Трябваше да влязат и излязат от Евъргрийн, без да привличат ничие внимание. Вийом, свикнал да върши всичко по опростен начин, предложи на Камерън да заемат позиция на 200 метра от вратата на къщата.

В 4.45 часа миниванът спря на около километър от къщата на Дженсън. Вийом и Камерън слязоха и се закатериха по скалите. Лукас и Хуарес спряха колата встрани от пътя, върху малка площадка, и се заеха с наблюдението чрез монтираните проследяващи устройства. Ако Камерън се провалеше, те трябваше да блокират пътя и да стрелят по колата им със своите MP 5 със заглушители.

На Камерън и Вийом им отне по-дълго време, отколкото бяха планирали, за да стигнат до позициите. Вийом беше недоволен. В четири и петдесет и две той все още беше далеч от върха, но в сравнение с Камерън се чувстваше олимпийски десетобоец. Поне борави добре с оръжията си, каза си Вийом. Беше почти 5.30, когато оборудваха позицията под един висок бор. Намираха се от другата страна на автомобилната алея, водеща към къщата на Дженсън, и малко по-ниско от нивото на пътя. Имаха добър изглед както към къщата, така и към гаража. Камерън беше планирал първото си убийство безупречно. Беше взел всички мерки, за да има предимство. Макар че лежеше върху мека покривка от борови иглички, беше взел със себе си специална снайперистка постелка. Беше облечен в камуфлажен снайперски костюм и въоръжен с автомат „Стоунър SR 25“. Върху свободно окачената цев на оръжието беше монтиран саморъчно изработен заглушител. Автоматът се подпираше в предната част на ложата от двунога, която придаваше допълнителна стабилност на стрелеца. За разлика от по-новата версия на М 16 обаче, това оръжие стреляше с 7.62-милиметрови патрони. С него можеше да се води единична и автоматична стрелба. Камерън беше поставил селектора на единична стрелба и гледаше през оптическия мерник с шесткратно увеличение.

Когато двамата Дженсън изскочиха от къщата в 6.00 часа, Камерън не се изненада. Мери Хуарес вече ги беше информирала, че май се канят да бягат. Въпреки това сърцето на Професора заби по-силно още преди външната врата да се отвори. Макар сутрешният въздух да бе хладен, по челото му изби пот. Дишането му стана накъсано. Камерън премести автомата от дясната си страна, докато Дженсън влязоха в гаража. Кръстчето на мерника застана точно отстрани на главата на мишената. Камерън не можеше да повярва колко е изнервен. Обикновено спокойното му прицелване този път го нямаше никакво. Напомни си, че не е сам, че има подкрепа. Ако не улучи целта, нищо няма да се обърка. Лукас и Хуарес ще се погрижат.

Този подход не подейства. Камерън знаеше, че позицията му позволява сравнително лесен изстрел и ако пропусне, Вийом ще го сметне за аматьор. Когато колата запали, Камерън затвори очи за миг и избърса потта от челото си. Започна да брои до сто и се съсредоточи върху дишането си, за да забави пулса си. Трябваше да насочи цялото си внимание към огневото поле. Знаеше, че ще се справи.

Вийом прошепна в ухото му:

— Ще ти кажа, ако жената се появи. Дръж мъжа на мушка. — Колата излезе от гаража и зави по автомобилната алея. Когато Дженсън изскочи отвътре и изчезна в къщата, Вийом каза: — Това е. Изчакай да се покажат и двамата. Но не го оставяй да седне отново зад волана. Не е необходимо да усложняваме нещата, като стреляме по колата.

Камерън не отговори. Почувства се малко по-добре. Пулсът му почти се беше нормализирал. Бе съсредоточен върху изстрела. Кръстчето беше застанало точно върху отворената врата. Продължи да брои, все по-бавно и по-бавно. Вдишваше по малко въздух през носа. Щом Джим Дженсън се появи при вратата минута по-късно, той запази спокойствие. Проследи с поглед мъжа, който отиде при багажника на комбито. След като хвърли няколко чанти вътре, Дженсън затвори капака. Лицето му се оказа разделено от черното кръстче на мерника. Десният показалец на Камерън застина върху спусъка. В този миг чу Вийом нещо да му говори и в същото време мишената обърна глава към външната врата. Камерън веднага разбра какво има предвид Вийом и без да чака повече, натисна спусъка с плавно и бавно движение.

Скот Коулман вдигна към очите си бинокъла и погледна към къщата на Дженсънови. Изглежда, се готвеха да ходят някъде и бързаха. Обърна глава към стъклената врата на балкона и прошепна високо:

— Дан, изкарай микробуса! Ще почистим мястото, като се върнем.

Ако онези двамата бързаха много, можеха да излязат на главния път и да блокират изхода им към града. Ако нещата преминеха мирно, можеха да ги уговорят да дойдат с тях във Вашингтон. Ако не успееха да ги блокират, щеше да се наложи да ги преследват и нещата щяха да се усложнят.

Коулман проследи как Джим Дженсън излезе от къщата и хвърли две големи платнени чанти в багажника на комбито „Субару“. Дженсън отвори уста, сякаш да каже нещо, тялото му рязко отскочи встрани от колата и падна на алеята. Коулман инстинктивно залегна и премести бинокъла върху предната врата на къщата. За кратко видя Бет Дженсън, отворила уста от изненада при вида на безжизненото тяло на съпруга си върху асфалта. Преди да стори каквото и да било, един куршум я удари в челото и я отпрати в храстите до къщата.