Самотният играч

43.

Президентът Хейс изгледа изпитателно Стансфийлд от другата страна на гладката конферентна маса в Оперативната зала на Белия дом. Директорът на Централното разузнавателно управление се бе превърнал в сянка на самия себе си. Беше слаб като вейка, а лицето му беше изсушено от страданието. Нито президентът, нито директорът бяха инициаторите на тази среща. Друг я беше свикал. Някой, който знаеше тайните им и който беше много притеснен. Докато чакаха третия човек, Стансфийлд се възползва от възможността, за да обсъди някои неща с президента. Беше седем вечерта в четвъртък и денят беше минал много напрегнато за директора. След като научи за смъртта на Питър Камерън, Стансфийлд многократно се бе мъчил да отгатне каква е връзката между Камерън и човека или хората, които го бяха наели. Стансфийлд уведоми Хейс за случилото се през деня. Каза му, че Кенеди, Рап и други трескаво работят по откриването на силата, стояла зад Камерън.

Стансфийлд също имаше врагове.

Не ставаше дума само за тези във Вашингтон. От тези, които познаваше, не го беше страх. Онези, които не познаваше, го тревожеха повече. Всички те обаче имаха нещо общо. Искаха да успеят и да се издигнат. Но не просто да успеят, а като се сдобият с реална власт — властта, с която беше облечен елитът във Вашингтон. За политика това означаваше да оглави някоя от най-влиятелните комисии или да стане министър на външните работи или на отбраната. Или дори да бъде избран за президент — най-примамливата цел. За бюрократа желана беше работата на заместник в някое от големите министерства или старши помощник на президента, или дори шеф на кабинета. За офицера бленуваната цел можеше да е някое от дузината престижни командвания, да бъде назначен за командващ на някой от родовете войски или да стане председател на Обединеното командване.

Тези хора обикновено бродеха из задните коридори на Вашингтон. Повечето от тях не бяха по-опасни, отколкото връстниците им в корпоративните среди на Америка. Стансфийлд ги наричаше безвредни заговорници, групи от съвместно работещи чиновници, за да напреднат в кариерата. Жизненият опит го беше научил обаче, че сред тях винаги могат да се появят и такива, които няма да се поколебаят да използват крайни мерки за постигане на целите си. Такива, макар и малко, които биха прибягнали и до убийство, ако се наложи.

Очевидно една от тези групи беше влязла в действие. Целта им, изглежда, бе ЦРУ. Стансфийлд засега не възнамеряваше да споделя тези си мисли с никого. Щеше да изчака да чуе какво ще каже третият участник в срещата, за да си направи съответните изводи. За него това беше обезсърчаващо. Беше работил неуморно за неутралитета и стабилността на любимото си Управление. И сега, когато е слаб и няма сили да се бори, го напада група, която не може да идентифицира. Не можеше да позволи ЦРУ да се окаже в ръцете на някой, който иска да използва широките му възможности за политически или лични облаги. Трябваше да се погрижи да го наследи Айрини Кенеди и тя да разполага с достатъчно информация, за да се отбранява.

ЦРУ беше твърде мощно оръжие, за да попадне в неподходящи ръце. Президентът щеше да номинира Айрини Кенеди и да използва цялата си власт и политически умения, за да бъде одобрена тя. Хейс беше съгласен с кандидатурата поради много причини, въпреки неуспехите през миналата седмица. Първо, Кенеди притежаваше доста повече от необходимата квалификация и, второ, президентът й имаше доверие. Третата причина беше най-важна за Хейс. Той се нуждаеше от някой, който да пази фланговете му. Ако Кенеди оглавеше ЦРУ, той нямаше да се тревожи, че от тази посока ще го нападнат.

Колкото и много двамата да искаха Кенеди да бъде следващият директор на Централното разузнавателно управление, това зависеше от човека, с когото им предстоеше да се срещнат.

Фактът, че той беше поискал срещата точно когато възникна проблемът с Питър Камерън, беше малко объркващ и тревожен.

Сенатор Ханк Кларк влезе в Оперативната зала и президентът стана да се ръкува с него. Когато и Стансфийлд понечи да стане, Кларк сложи ръка на рамото му и каза:

— Сега, Томас, си стой на мястото. Жива легенда като теб не трябва да става заради мен.

Президентът се усмихна и намигна на Кларк одобрително.

— Искаш ли нещо за пиене, Ханк?

— Не, благодаря, Робърт. — Кларк и Хейс бяха работили заедно в Сената в продължение на два мандата. Хейс беше в Комисията по разузнаването, когато избраха Кларк за неин председател. Хейс предпочиташе той да се обръща към него по име, когато са насаме.

— Сигурен ли си? Не се притеснявай от нищо.

— Не, благодаря. И така ми е добре. Може да ми се прииска да пийна нещо, когато свършим, но дотогава ще потърпя.

— Добре. — Президентът посочи с жест към стола от другата страна на масата, срещу Стансфийлд.

Кларк бавно заобиколи масата и разкопча сакото си, преди да седне. После се обърна към директора на ЦРУ:

— Как си, Томас?

— Умирам.

Кларк се усмихна широко.

— Всички умираме рано или късно, Томас. — Погледна към президента. — Нали, Робърт?

— Вярно е, но не всички могат да се гордеят с живот като на Томас.

— Не. Всъщност бих казал, малцина от нас могат да се гордеят с такъв живот. Страната ти дължи много.

Стансфийлд премисли думите няколко секунди, след което отвърна:

— Благодаря ви, сенатор Кларк.

Кларк се засмя.

— Ще те чуя ли изобщо някога да ме наречеш Ханк?

Ъгълчетата на устата на Стансфийлд се повдигнаха леко.

— Не.

— Не съм убеден. — Кларк плесна с ръце и настроението му сякаш внезапно помрачня.

Президентът забеляза това.

— Какъв е проблемът, Ханк? — попита.

Кларк отначало не отговори. После, хвърляйки коси погледи към Хейс, каза:

— Робърт, винаги досега сме успявали да загърбваме увъртанията и да минаваме направо към същността. — Президентът кимна. — Работили сме заедно в Комисията по разузнаването години наред и аз винаги съм те уважавал, задето поставяш националната сигурност над партийната политика.

— Аз също.

— Благодаря ти. Искам да ми дадеш дума, че ще запазиш в тайна всичко, което ще ти кажа сега. Особено що се отнася до факта, че си го чул от мен.

От тази молба любопитството на президента се усили още повече.

— Имаш думата ми.

— Много съм загрижен какво ще стане в ЦРУ, когато Томас ни напусне. — Кларк погледна към Стансфийлд. — Мисля, че знам кого си избрал за свой наследник и одобрявам избора ти. Мисля, че доктор Кенеди е един от най-добрите кандидати за тази работа. Но по-важното е, че ако Томас я смята за най-подходящата, аз ще дам пълната си подкрепа по време на дебата за одобряването й.

На Стансфийлд му олекна. Подкрепата на Кларк за Кенеди беше жизненоважна. Като председател на Сенатската работна комисия по разузнаването той беше ключът към одобрението й.

— Радвам се да го чуя — каза президентът. И тъй като далеч не беше аматьор в политиката, Хейс чакаше да чуе и какво ще му поиска в замяна сенаторът. — Какви са моите ангажименти?

Кларк се престори на обиден.

— Робърт, заех председателското място в Комисията по разузнаването, защото не исках някой да политизира тази област за собствена облага. Предлагам съдействието си, защото смятам, че доктор Кенеди ще свърши добра работа. Но по-важното е, че искам да наследи Томас, защото според мен тя е безкористна и не е корумпирана.

— Вярно е. Извинявай, ако съм те засегнал.

Кларк махна с ръка, сякаш за да прогони муха.

— Знаеш, че е доста трудно човек да ме засегне.

— Да. — Президентът се усмихна. — Така е.

— Истинската ми загриженост е продиктувана от друго. Когато бяхме заедно в Сената, Робърт, бяхме се обединили в група, която смяташе, че правителството не прави достатъчно за борбата с тероризма. Предприехме една много необичайна и рискована стъпка, като се обърнахме към заместник-директора по операциите в ЦРУ. — Кларк погледна към Стансфийлд. По това време той отговаряше за операциите в ЦРУ. — Мислехме, че е дошло време да пренесем битката в полето на терористите. Дипломацията не водеше доникъде, военната интервенция завършваше с пагубни последици и беше време да използваме трети вариант. Доверихме се на Томас и му дадохме зелена светлина да подеме тайни операции срещу терористичните групи из целия Близък изток. Ти беше сред онези сенатори, Робърт. За разлика от другите, които участваха във взимането на това решение, ти и аз бяхме единствените, които знаехме колко ефективна и успешна е групата на Томас. Но макар и успешна, много е важно тази група да остане в тайна. — Кларк изчака реакцията на събеседниците си. Те кимнаха. — Е, не знам дали се касае за сляп късмет, интуиция или изтичане информация, но имаме проблем. Или май трябва да кажа, ти имаш проблем, Робърт.

На Хейс чутото не му хареса. Кларк намекваше за Екип „Орион“, разбира се, а при мисълта неговото съществуване да бъде публично огласено на него му се повдигаше.

— И какъв е той?

— Срещнах се с двама души от твоята партия оня ден. Информирах Томас за срещата. — Кларк погледна към директора на ЦРУ. — Поради неизвестни на мен причини те полагат трескави усилия, за да не стане доктор Кенеди следващият директор на Централното разузнавателно управление.

Лицето на Хейс почервеня.

— И кои са тези двама души?

— Държавният секретар Мидълтън и председателят Ръдин.

Президентът с усилие запази самообладание. Прехапа долната си устна и извърна очи към Стансфийлд.

— Но това, което ме тревожи още повече, е, че според тях доктор Кенеди има пръст в убийството на граф Хагенмилер. Не искам да изпадам в подробности как са разбрали това, но мисля, че е изключително важно да откриеш откъде са почерпили информацията и да ги спреш, преди да са се разприказвали.

Наближаваше полунощ в четвъртък. Денят им се беше сторил невероятно дълъг. Никой от тях не спеше. Рап, Коулман, Дюмонд и Кенеди седяха около кухненската маса в дома на Стансфийлд. Клепачите им лепнеха от умора и безсъние. Директорът спеше. След като се върна от Белия дом, той говори с Кенеди насаме. Каза й какво е научил от сенатор Кларк, тя на свой ред му предаде какво Рап, Коулман и Дюмонд са открили за Питър Камерън. Стансфийлд даде разпореждания и се оттегли. На сутринта му предстояха няколко много важни срещи в Белия дом.

Дюмонд говореше най-много. Беше открил купища информация в компютъра в апартамента на Камерън и в лаптопа, който намериха в кабинета му в университета. Що се отнасяше до трупа на Професора, той в момента пътуваше към един крематориум близо до Балтимор. Беше изнесен от кабинета с количка в голям сандък от шперплат. Изнесе го човек в кафява униформа на куриерската фирма „Ю Пи Ес“. Никой не се усъмни. Като допълнителна мярка един мъж, грубо отговарящ на описанието на Камерън, щеше да се качи на сутринта на самолет за Богота с паспорта на Професора.

— Голяма част от цялата тази информация не ми говори нищо — каза Дюмонд. — Ако на тези компютри е съхранявал засекретени данни, по нищо не се разбира.

— Някъде споменати ли са Мидълтън или Ръдин? — попита Кенеди.

— Да, но базата му с данни прилича на справочника „Кой кой е във Вашингтон“. Съветвал е двете комисии по разузнаването и още неизвестен брой други политици по въпросите на националната сигурност. Ако искаш да прегледаш цялата информация, Айрини, трябва да отделиш най-малко седмица. Или ще се наложи да прибягна до известна помощ от страна на ЦБТ. Информацията наистина е огромна!

Кенеди вече беше помислила дали да не доведе някой от Центъра за борба с тероризма, но не беше склонна да го стори. Първо трябваше да открият дали няма изтичане.

— Не можем да търсим помощта на ЦБТ. Поне засега.

— Е, тогава не знам как очакваш от мен да се оправя. Ще ми отнеме много време и честно казано, това не ми е специалността. Аз не съм аналитик. Не знам никое от тези имена, не разбирам проблемите. Нямам и най-смътната представа кой е важен и кой не е. Финансовата част ми е ясна, но останалото е пълна мистерия за мен.

— Засега се концентрирай върху всичко, което го свързва с държавния секретар или с конгресмен Ръдин.

— Ами парите? — попита Рап.

Дюмонд беше открил две офшорни банкови сметки на Бахамските острови, в които имаше близо половин милион долара.

— Прекарах повече от час в опити да проследя откъде са дошли парите. Стигнах до под кривата круша.

— Да доведем ли някой друг да се опита да пробие защитата? — попита Рап.

Дюмонд се обиди.

— Виж какво, щом аз не мога да разбера откъде са дошли тези пари, значи никой друг няма да може.

— Само питам.

— Тялото му е било все още топло, когато сте пристигнали. — Кенеди погледна към Рап и Коулман. — Не видяхте ли някой да излиза от сградата?

Коулман помисли и отвърна:

— Имаше една жена, която слезе по стълбите, когато ние излязохме от асансьора. — Сви рамене. — Не можах да я огледам добре.

— Мич?

Рап си припомни случилото се. Увереността му, че е била Донатела Ран, се засилваше. Походката на жената и начинът, по който беше убит Питър Камерън, сочеха към италианската красавица. Рап си даваше сметка, че не може да сподели с Кенеди подозренията си, не и пред другите. Дължеше на Донатела твърде много. Ще трябва да иде до Италия да поговори с нея. Никакви шефове, никакви разузнавателни задачи, само двамата бивши любовници, дължащи един другиму живота си.

Рап поклати глава и се обърна към Кенеди:

— Нищо необичайно не забелязах.

— Е, изпратих човек да вземе записите от охранителните камери. Утре ще трябва да седнем и да ги прегледаме.

— Добре си се сетила. — Една от причините, поради които на Рап му харесваше да работи за Кенеди, беше нейната далновидност и досетливост. Внезапното изчезване на Камерън в крайна сметка щеше да привлече вниманието на полицията и след най-обикновена детективска работа ченгетата щяха да разберат, че убитият е влязъл във Фънгър Хол, но изобщо не е излизал оттам. Не само убиецът беше запечатан на лентата, но и Рап и Коулман. Те бяха носили шапки и знаеха как да си навеждат главите, за да не може камерата да снима хубаво лицата им, но въпреки това предпочитаха властите изобщо да не стигат дотам.

— Та какво ще правим оттук нататък? — попита Коулман.

— Всички ще се приберем у дома и ще поспим. Утре продължаваме. — Кенеди погледна към Дюмонд и се сети за още нещо. — Маркъс, директорът Стансфийлд пита дали не можеш да създадеш офшорна сметка на името на конгресмен Ръдин и да преведеш на нея парите от сметките на Камерън.

Дюмонд опули очи.

— Да, мога. Няма проблем. — Очевидно беше, че не кипи от ентусиазъм да го стори.

— Какво има?

— Доста часове посветихме на всичко това. Надявах се да получим по един малък бонус за усилията си.

Кенеди размисли.

— Ще го обсъдя с директора и ще видя какво мисли той. Но казваш, че не е проблем да създадеш сметката и да преведеш парите?

— Не. Мога да го направя най-много за час.

Любопитството на Рап бе възбудено.

— Как се вмества в картината конгресменът Ръдин?

— Още не сме сигурни. Директорът и президентът ще си побъбрят с него утре сутринта, но не е зле да се планират няколко хода напред.