Самотният играч

11.

Майкъл О’Рурк беше напрегнат. Също като преди няколко години. Стискаше здраво волана на своя „Шевролет Тахо“ с побелели около кокалчетата пръсти и гледаше напред в далечината. Съзнанието му търсеше отговори. Обожаваше Анна Райли. Нямаше нещо, което да не му харесва у нея. Беше най-добрата приятелка на жена му още от колежа и беше добър човек. Когато миналата пролет им съобщи, че става кореспондент на Ен Би Си в Белия дом, те много се зарадваха. Радостта обаче продължи по-малко от седмица.

По време на първия работен ден на Райли тя преживя терористично нападение, което едва не коства живота й. Дузина служители и агенти на Тайната служба бяха убити. В последвалата драма загинаха Бил Шварц, съветникът на президента по въпросите на националната сигурност, неговата секретарка и още няколко души. Кризата приключи след смела акция на Екипа за спасяване на заложници на ФБР. Или поне така бяха представили историята журналистите.

Като член на Работната комисия на Конгреса по разузнаването, О’Рурк имаше достъп до информация, която беше секретна дори за колегите му. Официалната позиция на Белия дом след кризата със заложниците гласеше, че „Тюлен — Група 6“ и други антитерористични подразделения бяха задействани само в качеството на съветници. Под „Други антитерористични подразделения“ се имаше предвид Делта Форс — свръхсекретният специален отряд на армията. Пентагонът продължаваше да отрича съществуването на тази група, макар че беше станала предмет на десетки книги и няколко филма. О’Рурк знаеше, че специалните части, подчинени на Пентагона, са изиграли роля, много по-голяма от съветническата. И двата отряда бяха участвали в акцията по освобождаването на заложниците. Тюлените бяха загубили двама души. За да не се вълнуват параноиците от крайно дясното крило, в официалната версия се казваше, че ЕСЗ на ФБР е отговорен за цялата дръзка и успешна операция.

Докато О’Рурк си припомняше драматичните събития, развили се миналата пролет, осъзна, че се беше запознал с новия приятел на Анна Райли скоро след кризата в Белия дом. С времето взе да забелязва някои неща. Всеки път, когато вечеряха заедно, той предлагаше да минат по някоя странична уличка и винаги сядаше с лице към вратата. Когато все пак това беше невъзможно, се оглеждаше при всяко влизане на нови посетители в ресторанта. Начинът, по който се държеше, по който преценяваше с поглед заобикалящите го предмети и хора, навеждаше на определени мисли. Лиз не го беше забелязала. Майкъл обаче беше бивш морски пехотинец и като много други „кожени яки“, не се славеше с голяма деликатност.

Разликата между Рап и О’Рурк се състоеше в това, че първият се държеше по-непринудено и светски. Според О’Рурк собствената му свръхзасилена бдителност се дължеше на две причини. Първата беше, че искаше да е информиран за ставащото около него, а втората — за да покаже на другите, че знае какво замислят. Второто служеше и като допълнителен възпиращ фактор.

При Рап обаче нямаше опит за възпиране. О’Рурк се питаше дали дипломантът от университета в Сиракюз не е шпионин. Той се занимаваше с бизнес, който му позволяваше често да пътува из Европа и Близкия изток. И двамата му родители бяха мъртви и нямаше никакви други връзки освен с Анна.

Беше краят на август, когато О’Рурк се убеди, че Рап не е само компютърен консултант. Бяха отишли на мач на „Балтимор Ориолс“ заедно с Анна и Мич, когато се натъкнаха на един негов стар познат — Скот Коулман, лейтенант в оставка от американските ВМС и бивш командир на „Тюлен 6“. О’Рурк и Коулман имаха ярки съвместни преживявания, част от които предпочиташе да не си спомня.

О’Рурк го беше видял в очите им, когато двамата се запознаха. Коулман, за когото О’Рурк би се обзаложил, че е един от най-спокойните и непоклатими хора, гледаше така, сякаш е видял призрак. Всичко продължи само секунди, след което Коулман възвърна спокойствието си, но О’Рурк беше забелязал объркването му. Рап, разбира се, не показа видимо никаква емоция. Нито дори малък намек, че има някаква връзка с бившия тюлен. Но Коулман беше трепнал.

О’Рурк не каза тогава нищо на жена си и си замълча пред Рап и Коулман. Като член на Комисията на Конгреса по разузнаването той знаеше откъде да започне да пита за подобни личности. При това направи всичко възможно, за да останат усилията му незабелязани. О’Рурк също имаше тайни за криене.

Сега вече, независимо дали му харесваше, или не, трябваше да задава въпроси. Мич Рап със сигурност беше много повече от продавач на компютри. Самият факт, че знаеше за познанството на дядо му със Скот Коулман доказваше, че има достъп до много деликатна и строго засекретена информация.

О’Рурк отби от Магистрала 50 между Бауи и Анаполис. Начинът, по който изглеждаше жена му, когато той излезе от къщи, накара стомаха му да се свие. Стресът е вреден за бебето, им повтаряха непрекъснато лекарите и сестрите. Уплашеното й лице не излизаше от съзнанието му. Беше й оставил Дюк и деветмилиметровия си „Детоникс“. Пистолетът беше малък и идеално се побираше в дланта му. Тя беше стреляла с него поне десетина пъти. В началото на връзката им тя се побъркваше при вида на кухненски нож, да не говорим за пистолет. Но някои непредвидими обстоятелства бяха променили психиката й.

О’Рурк знаеше, че тя не се страхува за себе си. Лиз беше корава жена и щеше да е в безопасност, заключена в къщата, на която скоро беше монтирана охранителна система за единайсет хиляди долара. Тревожеше се за него. Бяха се обадили в апартамента на Анна и в къщата на Рап. И на двата номера се беше включил телефонен секретар. Лиз искаше да се обади на полицията, а не да пуска мъжа си да разследва случая. Майкъл й обясни защо това не е за полицията и след разгорещен спор тя неохотно се съгласи. Веднага обаче заяви, че иска да иде с него.

Последваха още пет минути препирня, в сравнение с които първите пет бяха като невинен разговор. Накрая Лиз почувства остра болка в корема. Майчиният й инстинкт надделя и тя се съгласи, че е по-добре Майкъл да тръгне сам.

Той обеща да й се обади, преди да спре пред къщата на Рап, и да не затваря телефона през цялото време, докато е вътре. Тъкмо смяташе да изпълни обещанието, когато мобилният му телефон звънна. О’Рурк го вдигна.

— Ало.

— Къде си?

— Почти пристигнах.

— Каза, че ще се обадиш.

Майкъл остави въпроса без отговор. Вместо това попита:

— Как се чувстваш?

— По-добре. Май трябваше да дойда с теб.

Отново пренебрегна думите й. Зави по улицата, на която живееше Рап.

— Как е Дюк?

— Дюк е добре. Седи до мен на дивана и яде пуканки.

О’Рурк поклати глава и спря пред къщата на Рап. Дюк беше ловно куче, не декоративно! Колко пъти бяха повтаряли едно и също, но както при повечето битки, той винаги губеше. Огледа и трите платна. Нямаше други коли. Рукна дъжд. Майкъл пусна чистачките.

— По дяволите!

— Какво има?

— Нищо. Заваля. Анна кара малко БМВ, нали?

— Да, там ли е колата?

— Да. Кога опита да се свържеш с нея за последен път?

— Точно преди да ти звънна на теб.

О’Рурк погледна към малката къща. Небето се беше смрачило, но вътре не светеха никакви лампи. Нещата не изглеждаха много добре.

— Скъпа, ще трябва да изляза от колата и да огледам.

— Майкъл, това не е хубаво. — Лиз беше обзета от паника. — Мисля, че трябва да почакаш, докато дойде полицията.

— По-спокойно. Просто ще надникна през прозорците. Ако се случи нещо, повикай ченгетата и после се обади на онзи номер, който ти дадох.

— Майкъл, моля те, внимавай и не прави глупости.

О’Рурк даде обещание и се затича към малката порта отпред. Косата и якето му бяха мокри, докато стигна навеса. Изтръска главата си и извади от якето 45-калибров „Колт“. Не забеляза през прозорчето на външната врата никакви признаци, че Анна е вътре. Затова натисна звънеца с цевта. Почака няколко секунди и отново позвъни.

— Какво виждаш?

Опита се да надникне през един от по-големите прозорци вдясно от вратата, но там бяха спуснати завеси.

— Нищо.

— Има ли някъде счупен прозорец или обърната мебел?

Той погледна през малкото прозорче.

— Не.

Лицето му беше на сантиметри от стъклото, когато забеляза някакво движение вътре. Изненадан, той изпусна телефона и отскочи назад, като стисна приклада на оръжието с две ръце. Застана отстрани на вратата. Сърцето му биеше лудо. Дали да се наведе и да прибере телефона, или да потърси по-добро прикритие? Изплашеният глас на жена му прокънтя от слушалката и той със замах грабна телефона, когато вратата рязко се отвори.