Самотният играч

44.

Беше петък сутрин. Западното крило на Белия дом кипеше от оживление. Мълвата, че президентът се готви за война, се беше разпространила бързо. Това не се случваше често, но когато се стигнеше дотам, членовете на администрацията на Хейс гледаха да стоят настрани. Днес нещата се бяха усложнили. Новината беше, че с влизането си в Овалния кабинет в 7.54 часа президентът е повикал началника на кабинета, Валъри Джоунс, и й е заповядал да открие държавния секретар Мидълтън и да му нареди да се яви незабавно в Белия дом. Другата вест, която разбуни духовете, бе, че немощният Томас Стансфийлд е дошъл в Овалния кабинет и сега седи там заедно с президента. Мрачното настроение на Хейс, твърдото настояване да повикат държавния секретар и появата на директора на ЦРУ бяха предизвикали тиха паника из кулоарите на Западното крило.

Служителите в Белия дом се гордееха, че първи научават за най-важните събития в страната. Но през тази петъчна сутрин те се оказаха в изнервящата позиция на пълно неведение за ставащото около тях. Щом плъзна мълвата, че се готви нещо голямо, телефоните полудяха. Валъри Джоунс, шефката на кабинета на президента, беше бомбардирана с въпроси от другите високопоставени членове на администрацията. Обади й се и стара приятелка от Държавния департамент, която също искаше да знае какво става. Джоунс отговори искрено, че й е наредено на президента да не се налага да чака дълго държавния секретар Мидълтън. Първият журналист се свърза с нея още преди Мидълтън да е пристигнал. Беше се разчуло.

Хейс се беше поуспокоил. При вида на Стансфийлд, който очевидно страдаше от невъобразима болка, той забрави за малко проблемите си. Както повечето си предшественици, и той разбираше твърде добре значението на ефектния ход. Съществуваха много по-деликатни начини да реши проблема, но Хейс искаше да вдигне шум. Искаше да изпрати ясно послание. Да сложи Чарлз Мидълтън на мястото му за назидание. Хейс добре знаеше, че до края на деня всеки политик от високите етажи във Вашингтон ще научи, че президентът на Съединените щата е наритал задника на министъра на външните работи. И то без в медиите да е изтекла и дума.

Стансфийлд не беше много уверен в успеха на плана на президента. Имаше толкова много възможности да проведе срещата така, че да не се набива на очи. И Стансфийлд, и сенатор Кларк бяха влезли в Западното крило предната вечер, без никой да ги забележи, с изключение на агентите от Тайните служби. Президентът Хейс обясни на Стансфийлд, че Мидълтън вече е бил предупреден да внимава в действията си. Неговото необичайно застъпничество за германския посланик след смъртта на граф Хагенмилер беше достатъчно нахалство, но намесата му в избора на следващ директор на ЦРУ вече беше нетърпима.

За сутринта имаше планирана и втора среща. За да се състои тя, президентът беше прибягнал до помощта на двама стари и много близки приятели. Тя щеше да протече с много по-малко шум от първата. Участниците вече чакаха на долния етаж, в Оперативната зала.

Чарлз Мидълтън не беше глупак. Беше опитал да се свърже няколко пъти, за да разбере какво става, но тъй като всички бяха в неведение, той също не можа да разбере нищо. Успя да научи само от Майкъл Хейк, съветника на президента по националната сигурност, че от известно време Хейс е в доста лошо настроение. Въоръжен с тази откъслечна информация, Мидълтън реши да отиде в Белия дом, без да взима със себе си никой от помощниците си. Той влезе в Овалния кабинет сам, с вдигната високо глава в опита си да изглежда по-самоуверено.

Президентът Хейс не стана да посрещне госта си.

— Господин президент? Постарах се да дойда колкото се може по-скоро. Какво се е случило?

— Сядай — отрони Хейс.

Президентът и Стансфийлд седяха на столове пред камината. Мидълтън прекоси стаята и седна на канапето, което се намираше по-близо до Стансфийлд.

— Какво има, Робърт?

Хейс се остави гневът и напрежението у него да надделеят, преди да заговори. Отправил към Мидълтън поглед, който излъчваше откровена ненавист, президентът заяви:

— Мисля, че аз трябва да те питам какво става.

Мидълтън се помъчи да отгатне какво е сгрешил толкова, че да ядоса президента. Отговорът бързо изплува в съзнанието му. Сигурно беше срещата му с Ръдин и Кларк. Докато обаче не се увереше, че е това, щеше да си държи устата затворена. Нямаше смисъл да го отнася за две провинения едновременно.

— Сър, откровено казано, не знам за какво говорите — започна с официален тон.

— Чарлз, работил съм с теб в Сената повече от десет години. Познавам, когато ме лъжеш. — Хейс го изгледа продължително. — Какво ти казах при предишната ни среща тук, в Белия дом, в началото на седмицата?

На Мидълтън не му се искаше да отговаря на въпроса и затова прибягна към стандартната фраза:

— Не си спомням.

— Не си спомняш ли? — Президентът стисна юмруци. — Хайде да оставим настрана глупостите, Чък. Казах ти да внимаваш в действията си и да не си пъхаш носа в работите на ЦРУ. Сега спомни ли си?

Мидълтън преглътна тежко и отвърна кратко:

— Да.

— Тогава би ли ми обяснил какво си правил още на следващата сутрин, когато си се срещнал с Ханк Кларк и Ал Ръдин в Конгресния клуб на закуска?

— Те поискаха да говорим за някои скорошни пробиви в сигурността в Държавния департамент.

— Глупости!

Мидълтън отмести поглед и поклати глава.

— Това изобщо не е начинът да се ръководи президентска администрация.

— О, предполагам, за теб щеше да е по-добре да насроча тайни срещи и да организирам заговор срещу теб, след което да ти нанеса удар в гърба.

— Знаете ли, наистина не мисля, че аз…

— Затваряй си проклетата уста, Чък! — сряза го Хейс. — Как не можа да се примириш, че аз станах президент, а не ти! Когато се отказа след Ню Хемпшир и се съгласи да ми окажеш подкрепа в замяна на пост в администрацията, загуби, Чък. Хората не те искаха, но в замяна на подкрепата ти аз взех решението, което ми се струва, че беше най-пагубното в цялата ми политическа кариера. Но сега ще съм спокоен, защото до обяд ще се отърва от теб. И ще го направя с чиста съвест. — Мидълтън опули очи. — О, не се шегувам. Следиш ли рейтинга ми? В момента е над седемдесет процента. Спокойно мога да поискам оставката ти и след седмица ти ще си минало за мен.

Мидълтън изгледа Хейс високомерно. Не, това не може да е истина. Хейс не би дръзнал!

— Мислиш, че не говоря сериозно ли? Мислиш, че в Конгреса не биха се намерили стотина души, които при първа възможност с удоволствие да поемат Външно? Мога дори да накарам републиканците да гласуват за оставката ти… Не си им любимец.

— Да не би да ме заплашвате? — изправи се сковано Мидълтън.

— Не, още не съм започнал. Имаш около минута — Хейс вдигна показалец, — за да ми кажеш какво прави онази сутрин в Конгресния клуб. И по-добре да се възползваш от нея, за да изкупиш частично вината си.

Мидълтън отчаяно затърси някакво оправдание или прикритие.

— Като държавен секретар трябва да се интересувам от проблемите на националната сигурност, които засягат тази страна.

Президентът рязко стана.

— Като държавен секретар — повиши глас той — трябва да се интересуваш от това, които ти кажа аз. Недвусмислено споменах, че ако имаш някакви въпроси за дейността на ЦРУ, следва да се обърнеш към съветника ми по националната сигурност. Кого ще избера да наследи Томас — Хейс посочи към смълчания Стансфийлд, — не е твоя работа! И повярвай ми, няма да получиш съчувствие от партията, когато разберат, че си заговорничил с републиканец, за да осуетиш моята кандидатура за директор на ЦРУ.

— Аз едва ли бих използвал думата „заговор“ за една обикновена приятелска закуска. И не мисля, че в партията ще си умрат от удоволствие, когато разберат, че сте шпионирали сенатор, конгресмен и своя държавен секретар.

Веднага разбра, че е стигнал твърде далеч.

— Не ми трябваше да те шпионирам, идиот такъв! — кресна Хейс. — Хората сами дойдоха при мен с информацията. — Президентът не искаше да засяга този въпрос. Мислеше си, че Мидълтън ще види грешката си и ще признае вината си, но очевидно този човек не беше способен на подобно нещо. Хейс отиде до бюрото си и грабна една кожена папка. Върна се и я хвърли на Мидълтън. — Отвори я и чети. Това е твоята оставка. Сам я написах, Чък. Не исках да се стига дотук, но след като ти окончателно доказа, че не мога да ти имам никакво доверие, не ми остави избор.

Мидълтън понечи да каже нещо, но Хейс не му позволи.

— Няма да те слушам повече. Имаше възможност да се отървеш, но я пропиля. Радвай се, че не те уволнявам официално. Ако подпишеш оставката си, ще е по-добре и за двамата. Ще ти дам да обявиш, че се оттегляш по здравословни причини. Сам избери болестта. Ако не я подпишеш, още сега отивам в залата за пресконференции и огласявам уволнението ти пред телевизионните камери.

Мидълтън пребледня. И в най-страшните си кошмари не беше виждал подобно нещо. Та той беше Чарлз Мидълтън, за Бога! Представи си как Хейс крачи по коридора към залата за пресконференции, за да каже на целия свят, че уволнява своя държавен секретар.

Съзнаваше, че няма да разполага с плацдарм, от който да подеме контраатака. Хейс беше твърде популярен, за да излиза открито срещу него. За пореден път беше подценил Робърт Хейс. Сега нямаше изход. С трепереща ръка Чарлз Мидълтън се подписа под документа. Целият му живот, всичко, което беше постигнал в политиката, свършваше дотук.

Конгресменът Ръдин не беше очарован от хитрия ход, с който го бяха привикали на срещата. Предната вечер му се беше обадил председателят на Конгреса и беше настоял да се срещне с него в офиса сутринта. Ръдин пристигна навреме и беше принуден да чака петнайсет минути. Когато председателят Кайзер се появи от просторния си офис в сградата на Капитолия, той съобщи на председателя на Комисията по разузнаването на Конгреса, че ще трябва да се повозят малко. Ръдин, който не се колебаеше да се опълчи срещу всяко нещо, настоя да разбере къде отиват. Кайзер му обясни, че ако иска да запази поста си на председател на комисията, е по-добре да си държи устата затворена.

Кайзер беше бивш футболист от отбора на университета на Алабама и все още имаше страховита и респектираща фигура. Суровата му реакция озадачи Ръдин и го накара да гадае в какво се е провинил. Когато лимузината на председателя спря пред контролно-пропускателния пункт на Тайните служби в южния край на Уест Екзекютив Авеню, Ръдин още не беше проумял с какво е разгневил силните на деня. Двамата конгресмени бяха придружени до Оперативната зала на Белия дом — още един знак, че нещата са сериозни. През трийсет и четирите си години във Вашингтон Ръдин никога не беше влизал в Оперативната зала. Мат Рориг, председателят на Демократическия национален комитет, ги чакаше вътре. Още един лош знак. Рориг беше човекът, който държеше парите на партията.

Когато Ръдин понечи да попита Рориг какво се е случило, Кайзер отново му напомни да седи тихо, докато не дойде президентът. Ръдин се измъчваше от догадки. По едно време му хрумна за закуската с държавния секретар и приятеля му, сенатора Кларк, но я изключи като причина за проблема. Мнението му за ЦРУ не беше тайна за никого, а и тепърва предстоеше президентът да номинира наследник на Стансфийлд. Ръдин само се опитваше да го предпази от извършването на ужасна грешка.

Накрая президентът влезе, придружен от Томас Стансфийлд. Албърт Ръдин буквално го обзе погнуса при вида на директора на ЦРУ. Нямаше друг, когото конгресменът да мрази толкова. Нямаше друг в историята на страната, който като Стансфийлд толкова арогантно да беше пренебрегвал и накърнявал правомощията на Конгреса. Единственото, което направи удоволствие на Ръдин при появата на Стансфийлд, беше, че директорът на разузнаването изглежда така, сякаш ще пукне всеки момент.

Президентът Хейс помогна на Стансфийлд да седне, след което зае своето място на масата. Сложи пред себе си кожена папка и се облегна назад. Огледа присъстващите. Кайзер и Ръдин седяха от дясната му страна, а Стансфийлд и Рориг — от лявата. Президентът изпитваше желание да тропа по масата и да раздава наказания, но Кайзер го бе помолил да се придържа към добрия тон. Председателят на Конгреса смяташе, че президентът трябва да се държи на висота.

Хейс отвори кожената папка и извади от нея един лист.

— Имам неприятни новини. — Вдигна листа високо. — Държавният секретар току-що си подаде оставката. — И стрелна с очи Ръдин.

Председателят на Комисията по разузнаването бе шокиран.

— Защо? — изрече мрачно.

— Историята е дълга и няма да ми стигне търпението да я разкажа цялата. Затова ще ви я изложа накратко. Чарлз Мидълтън е надменен и арогантен човек, който не знае как да се подчинява на висшестоящите. — Хейс посочи към себе си. — Висшестоящият съм аз, Ал, в случай че се питаш за кого говоря. Аз съм президентът на Съединените щати. Аз ръководя изпълнителната власт в страната.

Ръдин беше объркан от този кратък урок по държавно устройство.

— Аз какво общо имам с това? — обърна очи към Кайзер.

Кайзер не се поколеба да му разясни:

— Ти беше ли на закуска с Чарлз Мидълтън и Ханк Кларк?

Ръдин сви рамене.

— Да. Не е необичайно за човек като мен да закусва с колеги.

— Кой свика срещата?

— Не знам.

— Не ме занасяй, Албърт. Стъпил си върху много тънък лед. — Кайзер впери поглед в сухия като вейка Ръдин.

— Мисля, че беше идея на Ханк Кларк.

Президентът се намръщи.

— Нали не очакваш от нас да ти повярваме? — изрече хладно Кайзер.

— Какво искате да кажете? Не знам откъде черпите информацията си, но няма да се изненадам, ако е дошла от един нечестен, изкуфял и користен старец. — Ръдин посочи с клюноподобния си нос към Стансфийлд.

Президентът удари с юмрук по масата. Ръдин премигна стреснато.

— Албърт, ако още веднъж изречеш подобно нещо, ще те смачкам!

Кайзер побърза да се намеси:

— Какво, по дяволите, сте правили на тази среща с Мидълтън и Кларк?

— Нищо. Говорихме си по въпросите на разузнаването.

Кайзер се извърна към Рориг:

— Как се казваше младокът, който иска да заеме мястото на Албърт?

— Сам Балучи. От него ще излезе много добър конгресмен някой ден.

— Господин президент, ще желаете ли да съберем пари, за да помогнем за издигането на партийната кандидатура на Сам Балучи?

— Двайсет милиона добре ли е? Ще организирам и половин дузина публични появи заедно с него. Може дори и да говоря пред делегатите от щата.

— Мисля, че ще е добра идея — отвърна Рориг.

Сбръчканото лице на Ръдин придоби гневен червеникав оттенък.

— Не мога да повярвам, че ще постъпите така с мен. След всичко, което съм направил за партията!

— Всичко, което си направил за партията? — Гласът на Кайзер изтъня. — Според мен ти винаги си бил само едно голямо главоболие за партията. Ще бъдеш ли така добър да кажеш за какво извика доктор Кенеди пред комисията тази седмица?

— Ами, вършех си работата.

— Смяташ хвърлянето на скандални и необосновани обвинения върху директора на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ за твоя работа? Обвинения, които накърняват престижа на президента, избран от редиците на нашата, Демократическата партия?

— Отнасям се към контрола върху разузнавателната общност много сериозно — отсече Ръдин.

— Албърт, Бог ми е свидетел, ако не обуздаеш скандалджийския си манталитет и не се разкаеш за глупостта си, още сега ще си тръгна и преди обяд ти ще бъдеш лишен от председателското кресло на комисията.

Ръдин отмести стола си назад и премигна. Не беше честно. Целият този гняв трябваше да бъде насочен към Стансфийлд, а не към него. Той, Ръдин, само се опитваше да защити правата на Конгреса.

— За последен път те питам, Албърт, за какво си говорихте с Ханк Кларк?

Ръдин облиза изсъхналите си устни и наведе глава.

— Обсъждахме необходимостта да се намери подходящ кандидат за директор на ЦРУ, след като Стансфийлд си отиде.

— Споменахте ли доктор Кенеди?

Ръдин неохотно отвърна:

— Да.

— По какъв повод?

— Решихме, че не е подходящ човек за поста.

Кайзер поклати глава с отвращение.

— Две неща, Албърт, много ме ядосват. Първо, че не е твоя работа да търсиш подходящ кандидат за шеф на ЦРУ. Това е работа на президента. Второто, което много, ама много ме дразни, е, че ти и онзи празнодумец Чарлз Мидълтън сте склонили да прибегнете до помощта на републиканец, за да заговорничите срещу кандидатурата на президента. Знаеш ли какъв си ти, Албърт? — Кайзер не му даде време и сам си отговори: — Ти си един долен Юда, това си ти.