Самотният играч

29.

Питър Камерън седеше в малкия си кабинет в университета „Джордж Вашингтон“ и четеше курсова работа на един от студентите си. Камерън преподаваше специален курс за ЦРУ към Висшето училище по международни отношения към университета. Курсът не беше кой знае какво, по-скоро обикновен поглед към начина, по който функционира бюрокрацията в ЦРУ, и взаимоотношенията на Управлението с другите сродни служби от Разузнавателната общност. Едната група имаше по един час лекции в понеделник, сряда и четвъртък в единайсет сутринта, а другата — по два часа в шест часа вечерта в понеделник и четвъртък. Дневната група се състоеше от четиринайсет студенти, които си мислеха, че са по-умни от всички, включително и от преподавателя си. Вечерната група беше много по-интересна. Поне половината от студентите бяха офицери от армията или служители от разузнаването, които имаха по-вярна представа за реалността и за практическата страна на нещата. Студентите от вечерната му група бяха склонни да го слушат с по-голямо внимание и да му противоречат по-малко, от което той беше доволен.

Камерън често се отвличаше, докато четеше. И сега си мислеше защо не се е захванал с преподавателска работа по-рано. Работеше средно по десет часа на седмица, имаше достатъчно време за почивка през ваканцията и получаваше четирийсет хиляди долара годишно. Длъжността беше много благодатна. Невероятно с какво уважение го обсипваха, когато разберяха, че е преподавател от университета „Джордж Вашингтон“. А и можеше да говори за работата си. Когато беше в Ленгли, можеше да казва само, че работи там. Беше решил, че спокойно ще може да преподава и след като навърши седемдесет години. Ще бъде в идеална позиция, когато президентът Кларк го повика да му помогне с формирането на новата администрация.

Остави курсовата работа на бюрото и се втренчи безцелно в стената. Дали съветник по националната сигурност ще е прекалено висок пост за него? Може би не. Имаше практически опит, а сега и академична титла. Ако някой щеше да му помогне да се издигне, това беше Кларк. Блажените му мечти бяха прекъснати от звъна на един от телефоните. Разбра, че не е служебният — той имаше съвсем различно звънене. Никога обаче не можеше да различи звъна на двата си мобилни телефона един от друг. Единият беше законен, регистриран на истинското му име. Вторият беше придобит с фалшиво име. Беше платил едногодишен абонамент чрез банкова сметка. Хиляда минути разговори на месец, навсякъде и по всяко време.

Телефоните бяха в кожената му чанта. Камерън се пресегна и ги извади. Звънеше моторолата. На екрана не се изписа номерът на звънящия, но това не беше необичайно.

Той натисна бутона за включване.

— Ало. — Отговор не последва. — Ало? — повтори Камерън.

— Как си, Професоре? — прозвуча леко заплашителен глас.

Камерън подскочи от стола. Космите на врата му настръхнаха. Веднага разбра кой се обажда. Беше го чувал в Германия. Опита се да не разкрива какво изпитва.

— А, ъъ… добре. А вие?

— Бих казал, че съм много добре. — Рап замълча, искаше напрежението да се засили.

Камерън се приближи до прозореца и погледна към улицата да не би някой да го наблюдава. Тихо се наруга, че не е предвидил и не се подготвил за такъв обрат на нещата.

— Извинявам се, но трябва да ми помогнете. Нямам никаква представа с кого разговарям. — Не прозвуча много убедително.

— О, мисля, че имаш. — Гласът на Рап беше като гранит.

— Не… наистина нямам.

— Виж, Професоре. Имаме общи приятели… или май трябва да кажа: имахме общи приятели?

— Не разбирам.

— Дженсънови от Евъргрийн, Колорадо, или да ги наричам Хофман?

Камерън трепереше. Как, по дяволите, го беше открил Рап? Търсейки отчаяно думи, накрая успя да отговори:

— Нямам представа за какво говорите.

— Имаш, имаш.

— Кой се обажда?

— Казах ти… Аз съм стар приятел на Дженсънови. Всъщност мисля, че с тебе веднъж едва не се сблъскахме в гората.

Камерън се хвана за челото. Как, за Бога, беше разбрал, че той го е наблюдавал в гората през онази нощ? Не беше казал дори на Дженсънови.

— Чуйте, не знам кой сте и за какво говорите…

— Защо не престанеш да се преструваш, Професоре? Трябва да преговаряме.

— Да преговаряме? — попита невярващо Камерън. — За какво?

— За живота ти.

— За живота ми. — Гласът на Камерън стана дрезгав от напрежение. — За какво говорите, по дяволите?

— Свършвай с глупостите. — В гласа на Рап прозвучаха метални нотки. — Ще ти се обадя пак след един час. През това време ти предлагам да се успокоиш и да събереш мислите си. Предложението ми е просто. Ти ми казваш това, което искам да знам, най-вече кой те е наел, и аз те оставям жив. И ако имаш и грам мозък, няма да съобщиш на поръчителя за това обаждане. — Даде на Камерън секунда да обмисли предложението, после добави: — Ако се опиташ да ме прецакаш, ще постъпя с теб така, както ти постъпи със семейство Дженсън. Освен дето ще бъда много по-близо до теб, отколкото ти тогава. Обещавам ти, последното нещо, което ще почувстваш, преди да умреш, ще бъде моето дихание върху тила ти.

Връзката прекъсна. Камерън остана прав по средата на кабинета, втренчен в телефона. Цял трепереше. „Как, по дяволите, ме е открил?“ Почувства внезапно желание да бяга. Трябваше да се махне от този тесен кабинет. Пъхна телефоните обратно в чантата и грабна лаптопа си. Всичко друго остави на мястото му и заключи вратата. Трябваше да намери сигурно място. Място, където да обмисли всичко и да реши какво да каже на Кларк.