Самотният играч

34.

Влязоха в Джорджтаун в 10.56 часа вечерта. Започнаха обиколките — стандартна и рутинна процедура. Тръгнаха на четири пресечки от къщата. Коулман караше своя „Форд Експлорър“ и отговаряше за лявата страна, Рап оглеждаше вдясно. Забелязаха няколко микробуса, спрени в границите на четирите пресечки, но само това. Никакви наблюдатели зад волана на паркирани коли. Рап се почувства достатъчно сигурно и реши да се обади. Освен това който и идиот да се опиташе да убие него и Коулман, щеше да бъде пратен в отвъдното за отрицателно време.

Рап не отдаваше голямо значение на дипломатическата си мисия за помирение с конгресмен О’Рурк. Да, идеята да успокои човека, преди да е започнал да задава твърде много въпроси, беше добра, но Рап бе убеден, че той никога не би стигнал чак дотам. Харесваше Майкъл О’Рурк. Беше добър мъж и съпруг. Ако трябваше да е искрен докрай, може би не беше честно да го въвлича в тази каша.

Рап би предпочел да отложи срещата до утре сутринта, но пък, от друга страна, това му даваше оправдание да се види с Анна. Сърцето му гореше от нетърпение при мисълта, че ще я държи в прегръдките си. Никога не се беше чувствал така през целия си живот. Вдигна телефона и набра номера на О’Рурк. Майкъл се обади само след едно позвъняване.

— Майкъл, аз съм. Извинявай, че ти звъня толкова късно, но искам да говоря с теб.

— Слушам те. — Гласът беше отчужден и студен.

— Не е за телефон.

— Кога?

— Веднага. На път за дома ти съм. Намирам се съвсем близо. Няма да те задържам. Само искам да ти обясня някои неща.

— Добре, но не вдигай много шум. Лиз спи.

Минута по-късно Коулман вкара форда в малката автомобилна алея. Майкъл О’Рурк ги чакаше на вратата с жълтия лабрадор до него. Рап и Коулман се качиха по стълбите, като не забравиха в същото време да огледат улицата. Бързо влязоха в къщата. О’Рурк беше сложил пръст на устата си, за да пазят тишина. Заключи вратата и с жест ги покани да го последват.

Рап се отправи към задната врата на кухнята и дръпна завеската. След като се увери, че е чисто, седна на масата. Дюк дойде веднага и сложи муцуната си на коленете му. Кучето харесваше Рап. О’Рурк попита дали искат нещо за пиене. Те отклониха поканата. Майкъл взе една бира от хладилника и я отвори. Остана прав.

— Извинявай за онова писмо — започна Рап. — Не го направих, за да те изнудвам, а просто за да те накарам да ме приемаш сериозно.

О’Рурк го изгледа.

— За кого работиш, Мич?

— Не съм дошъл тук за това, Майкъл. Дойдох да ти кажа, че ще запазя тайната ти. Няма защо да споменавам на когото и да било за дядо ти и Скот.

— Виж, Мич — поклати глава О’Рурк. — Аз също ще запазя твоята тайна. Затова попълни ми празнотите и ще сме квит.

— Майкъл, няма да ти кажа с какво се занимавам. Имай ми доверие. Съпругата ти и жената, за която смятам да се оженя, са приятелки. Харесвам те, харесвам Лиз и няма да направя нищо, което може да навреди на теб или на семейството ти.

Майкъл отпи отново от бирата и сякаш се замисли дълбоко върху казаното от Рап.

— Знаеш ли, аз също те харесвам, Мич, но ще бъда откровен с теб. Ако наистина си замесен в нещата, за които си мисля, не бих изгарял от желание да се въртиш около семейството ми.

От тези думите го заболя. Не го показа, но го заболя. Не искаше да живее повече така. Искаше да излезе от играта. Искаше нормален живот, жена, деца…

— Приемам съображенията ти и ако не ме искаш, ще направя всичко възможно да стоя надалеч. Само знай, че твоята тайна ще бъде запазена.

— Ако си искрен, тогава ми кажи за кого работиш.

— Майкъл, ти си конгресмен. Има неща, които не би искал да знаеш.

— Опитай. — О’Рурк скръсти ръце на гърдите си. — Направих малко проучване за миналото ти. Няма документи за военната ти служба, но нещо ми подсказва, че си минал военно или паравоенно обучение.

— И с какво ще ти помогне тази информация?

— Искам да знам с кого си имам работа. Не се притеснявай за комисията. По-скоро бих дал да ми отрежат главата, отколкото да кажа на Ръдин.

Този коментар накара Рап да се усмихне.

— Добре, Майкъл, ще ти кажа с какво се занимавам, но не трябва да разкриваш на никого. Дори на Лиз. Аз знам за дядо ти и Скот от доста време, но не съм проронил и дума на Анна за това.

— Какво и да кажеш, ще остане само между мен и теб.

Рап се опита да намери най-подходящия начин да му го каже. Тогава се сети за нещо, което беше изрекъл пред предишния главен прокурор. Стана на една среща по време на кризата със заложниците в Белия дом. Рап бе изгубил самообладание. Но си струваше. Накрая си получи своето — терористът, когото беше преследвал цели десет години, падна мъртъв.

Рап хвърли поглед към Коулман и каза:

— Не работя за никоя правителствена служба. Искам да го разбереш. Аз съм, както би го нарекъл, специалист по борба с тероризма.

— Добре… и какво, ако смея да запитам, върши един специалист по борба с тероризма?

Рап не умееше да увърта.

— Убивам терористи — изрече тихо.

— Повтори!

— Издебвам ги и ги убивам!

Конгресменът остави бирата си. Очакваше нещо подобно, но не и да го чуе тъй прямо. След като се посъвзе от признанието на Рап, нещо му щукна.

— Така ли се запозна с Анна? По време на заложническата криза?

— Да.

— Ти участва ли в щурма?

— Да.

Коулман се засмя.

— Та той беше самият щурм!

— Какво искаш да кажеш?

— Че ще ти разправим тази история друг път. — Рап срещна погледа на Коулман и поклати глава. После стана и протегна ръка към конгресмена: — Майкъл, извинявай за всичко. Може би някой ден, след като напуснеш властта, ще мога да ти кажа повече. Но дотогава, разбери ме, не мога.

О’Рурк стисна ръката му и го погледна в очите.

— Много бих искал.

— Само помни, че сме в един и същ отбор.

— Добре.

Коулман погледна часовника си.

— Побързай и целуни приятелката си. Трябва да се връщаме обратно в ранчото и да повикаме момчетата.

Рап се усмихна смутено.

— Къде е Анна, горе ли?

— Не. — О’Рурк поклати глава. — Обади се малко след осем и каза на Лиз, че ще се срещне с теб. Мислех, че затова ми звъниш и си тук. Мислех, че тя те е накарала да дойдеш.