Самотният играч

15.

Айрини Кенеди посрещна началото на седмицата със слаб ентусиазъм. Уличното движение в понеделник сутрин беше кошмарно, такова беше и настроението й. Мич Рап още го нямаше, другите двама души, които можеха да й кажат какво се е случило в Германия, бяха мъртви. За човек, който се гордее, че е в състояние да не се разсейва изобщо и да се съсредоточи максимално върху задачите си, тази сутрин тя беше доста разконцентрирана. В ръка държеше копие от всекидневния доклад за президента, или ВДП. ВДП се подготвяше от дузина служители и аналитици, които прекарваха вечерите си в подбиране на най-последната информация, която би могла да се отрази на националната сигурност на страната. Всеки президент — от Джон Ф. Кенеди насам — се беше отнасял към този документ по различен начин. Някои го бяха чели внимателно всяка сутрин, други бяха карали съветниците им по националната сигурност да вършат това. Президентът Хейс удостояваше ВДП с повишен интерес и плам на набожен калвинист. Четеше го всяка сутрин, задаваше въпроси по него и си водеше бележки. Като заместник-директор, отговарящ за борбата с тероризма, Кенеди обикновено не се занимаваше с даването на доклада на президента, но нападението срещу Белия дом промени всичко. Борбата с тероризма се превърна в приоритет за Хейс. Обикновено тя докладваше му един път седмично, понякога по-често или по-рядко. Президентът Хейс използваше доклада като прикритие, за да могат двамата да обсъждат дейността на Екип „Орион“.

Кенеди затвори папката и погледна през стъклото. Служебният седан, в който пътуваше, зави от Конститюшън Авеню на Седемнайсета улица. Отпред се виждаше Белият дом. Цялата сграда беше покрита със скелета — работниците бързаха да поправят щетите от атаката на терористите. Хейс изрично настоя по ремонта да се работи денонощно, за да може по-бързо да се заличат белезите от съзнанието на американската нация. Постройката беше обвита от своеобразен балон от алуминий и пластмаса, за да не могат да проникнат журналистическите камери и фотоапарати вътре. За щастие нямаше сериозни щети благодарение на пожарникарите. Слуховете гласяха, че основната фирма — изпълнител на ремонта, изпреварвала графика. Ако свършели до Коледа, щели да получат двайсет процента премия. Западното крило вече беше отворено, но се изказваха най-различни предположения дали президентът и първата дама ще празнуват Рождество Христово в Белия дом. Засега те живееха в Блеър Хаус.

Колата мина между барикадите, предназначени да спрат камион-бомба, и спря пред югозападния вход на Белия дом. Двама униформени служители на Тайните служби излязоха от къщичката на охраната, за да видят кой е. Неотдавна само щяха да отворят портала и да й махнат да влезе, но нападението беше променило всичко. Кенеди посещаваше често Белия дом, обикновено с един и същ автомобил и шофьор, но това вече нямаше значение. Свали стъклото и подаде документите си за проверка. Служителят ги погледна набързо и й ги върна. Трети служител на Тайните служби с куче, обучено да издирва взривни вещества, заобиколи седана и провери багажника. Цялата процедура отне не повече от минута и порталът се отвори.

Колата се изкачи по кремавата настилка, водеща към входа на Западното крило. Кенеди благодари на двамата мъже и им каза да я почакат вътре. Щом влезе в сградата, тя извади тежка синя метална чанта с електронна ключалка. Служителят на входа беше свикнал да вижда подобни чанти, които съдържаха ВДП. Агентът на Тайните служби, седнал зад бюрото, поздрави и подаде списък, в който доктор Кенеди да се запише. После тя се качи по стълбите отляво. Един от хората със сини костюми, агент от Отделението за лична охрана на президента, беше застанал в горния край. Това означаваше, че Хейс е в Западното крило. Кенеди погледна часовника си. Беше 7.12 и той вероятно в момента закусваше и четеше сутрешните вестници.

Точно преди да влезе в Овалния кабинет, тя спря пред вратата и протегна синята чанта. Висок и едър агент на Тайните служби в тъмносив костюм кимна и й позволи да влезе в личната трапезария на президента.

Кенеди го завари на обичайното му място, с четирите сгънати вестника пред него.

Дребен мъж от филипински произход, облечен в бяла жилетка и черен панталон, се приближи към нея:

— Добро утро, доктор Кенеди.

— Добро утро, Карл.

Мъжът взе чантата и сакото й. Кенеди седна срещу президента на кръглата дъбова маса и отключи чантата.

— Добро утро, Айрини — поздрави Хейс.

— Добро утро, сър.

— Как мина уикендът ти?

— Добре, а вашият? — Кенеди извади копие от ВДП и му го подаде. Знаеше, че ще продължат с безобидното бъбрене, докато Карл ги остави насаме.

— Не беше зле. Кемп Дейвид е много красив по това време на годината. — Хейс прегледа набързо първата страница на ВДП и забеляза, че повечето от засегнатите теми са в челото на „Уошингтън Поуст“. Знаеше обаче, че съдържанието коренно се различава.

Карл поднесе на Кенеди кафе и кроасан със сладко от боровинки.

— Днес са много хубави. Съдържат малко мазнини — рече любезно.

Кенеди се усмихна.

— Благодаря ти, Карл. — Той винаги правеше всичко възможно да я накара да хапне.

— Господин президент, каната на масата е пълна. Ако ви потрябвам, ме повикайте.

— Благодаря, Карл.

Президентът Хейс беше пристрастен към кафето. Да изпие осем-десет чаши на ден, беше съвсем нормално за него. Обичаше да напомня на всички, които критикуваха навика му, че Дуайт Айзенхауер е изпивал по двайсет и няколко чаши дневно и е изпушвал четири кутии цигари без филтър, докато е бил върховен главнокомандващ на съюзническите сили през Втората световна война. След това Айк изкарал два президентски мандата и живял до седемдесет и девет годишна възраст. Хейс винаги посочваше за пример биографията на Айзенхауер на загрижените за здравето му. Затова жена му обичаше да му казва: „Ти не си Айзенхауер!“ И когато Хейс се оправдаваше за кафето, винаги очакваше да чуе отнякъде контриращата реплика на жена си. Хейс признаваше, че не е като Дуайт Айзенхауер. Малцина можеха да претендират за подобно нещо. Хейс беше демократ, но колкото повече време прекарваше в Овалния кабинет, толкова повече му харесваше Айзенхауер, който е бил републиканец. Айк беше идеалът на Хейс за президент. Другите посочваха Вашингтон, Джеферсън, Линкълн и Франклин Делано Рузвелт, но Айк беше единственият, измъкнал се от унизителната мизерия, за да се издигне на най-влиятелния пост. Като се добави и фактът, че беше победил нацистите, положил неимоверни усилия да премахне расовото разделение, помогнал на фермерите и поставил военните разходи под контрол, в очите на Хейс той беше най-добрият американски президент.

Външната врата се затвори. Президентът Хейс отпи от поредната чаша кафе. Погледна над очилата си за четене и попита:

— Какво, по дяволите, се е случило в Германия? Имаме среща с посланика им след четирийсет минути.

— Опитвам се да разбера, сър. Накратко, липсва ни конкретна информация.

— Не говори ли с Мич?

Кенеди поклати глава.

— Не. Първоначално ни казаха, че е загинал по време на операцията.

Хейс се приведе към нея.

— Повтори.

— Някои от другите ни агенти, включени в операцията, докладваха, че Мич е бил убит. Но ние вече не сме убедени в това.

Хейс се намръщи.

— По-добре започни отначало. И по-подробно.

Кенеди заразказва, но първо предупреди президента, че сведенията й не са пълни. Каза му какво са научили от германските си колеги. Хейс прояви специален интерес към описанието на субекта, отвлякъл таксиметровия шофьор и пътувал с него до Фрайбург. През повечето време президентът остана спокоен.

Когато тя свърши, Хейс попита:

— Защо не разпитахте останалите двама участници?

Кенеди се поколеба, преди да му отговори. Едно от задълженията й, както тя го схващаше, беше да отсява за президента подобни бъркотии. Някоя правдоподобна лъжа щеше да свърши работа. Решението да му каже истината обаче беше породено от страх. Не знаеше кой стои зад смъртта на Дженсънови.

— Изпратихме екип да прибере Дженсънови от Колорадо. Хората ни тъкмо се готвели да установят с тях контакт, когато забелязали втори екип… за който не знаем за нищо. Те ликвидирали и двамата Дженсън. Нашият екип наблюдавал от разстояние, докато онези скрили труповете и почистили мястото.

— Нищо не разбирам!

— И ние, сър.

— Кой би искал да ги убие? Защо?

— Работим по това, сър.

— Може ли германците да са действали толкова бързо и да са ги разкрили?

— Съмнявам се, сър.

— Ами ако е било нещо, което няма никаква връзка със случая? Възможно ли е да е било свързано с някаква друга тяхна афера? — Президентът се хващаше за всяка друга причина, но не и за тази, в която не му се искаше да повярва. Че са били предадени, че е имало изтичане на информация някъде по веригата.

— Всичко е възможно, но не ми харесва съвпадението във времето.

— Ами Мич? Какво предприемаме, за да го върнем?

— Нищо.

— Моля?

— Сър, Мич е най-добър именно в това. Обучен е да изчезва, да се изпарява. Ако започнем да го търсим, нещата само ще се влошат.

Ала на Хейс идеята не му хареса.

— Трябва да направим нещо!

Кенеди поклати глава.

— Директорът Стансфийлд е съгласен с мен.

— Тогава какъв е планът ни за действие?

— Неизвестният екип, който е ударил Дженсънови… в процес сме на издирването им.

Президентът се облегна назад и погледна през прозореца. Не каза нищо в продължение на минута. Умът му разглеждаше всички възможности, никоя от които не му хареса много. Щеше да го приеме някак, ако тези Дженсън бяха убити от бивш служител на ЦРУ, но Кенеди беше права. Едва ли случаят беше такъв. За операция, която трябваше да се пази в пълна тайна от всички, нещата не изглеждаха много добре.

Накрая Хейс се обърна отново към Кенеди:

— Открий кой е премахнал двамата Дженсън. И то възможно най-бързо и тихо.

— Обещавам, сър.

— Сега за срещата с германския посланик. Трябва да съгласуваме легендата.

В осем часа и единайсет минути президентът Хейс, доктор Кенеди и съветникът на президента по националната сигурност Майкъл Хейк влязоха в Овалния кабинет през личния президентски кабинет. На двете дълги канапета пред камината седяха някои от най-големите клечки в администрацията. Робърт Ксавиер Хейс не беше станал президент на Съединените щати, без да използва политическото шоу и показност. Имаше план как в общи линии ще протече срещата и списъкът на участниците беше част от него.

Всички станаха, когато Хейс влезе. Президентът се приближи до немския посланик Густав Кох и се здрависа с него. После взе единия от двата стола пред камината и седна. Майкъл Хейк взе другия, а Кенеди седна на канапето до генерал Флъд, председателят на Обединеното командване. До генерал Флъд беше седнал неговият шеф, министърът на отбраната Рик Кълбъртсън. Точно срещу тях седяха външен министър Мидълтън и посланик Кох.

Хейс се облегна назад и кръстоса крака. Погледна към посланик Кох със загрижен вид. Вътре в себе си се опитваше да отгатне какво мислят в момента държавният секретар и посланикът. Срещата беше свикана по тяхно желание. Най-малкото, беше необичайно да се настоява на подобна среща да присъстват председателят на Обединеното командване и министърът на отбраната, когато подобни мероприятия са в прерогативите на Мъглявото дъно, както беше известно Външно министерство.

Присъстващите бяха представени на посланика. Хейс плесна с ръце.

— Какво мога да направя за вас, господин посланик? — запита любезно.

Кох се изкашля и стрелна с поглед Мидълтън. После се обърна към президента:

— Канцлерът Фогт ме помоли да говоря с вас по много сериозен въпрос. — Кох владееше английски до съвършенство. Дипломат от кариерата през трийсет и една от шейсетте си години, той разбираше значението на присъстващите двама от Пентагона. Затова и веднага намеси името на германския държавен глава.

Що се касаеше до Хейс, той не мислеше лесно да се дава на посланика и на държавния секретар. Не показа с нищо, че знае за какво ще стане дума. Кох се почувства неловко сред настъпилото мълчание и погледна към държавния секретар за помощ.

Накрая Мидълтън каза:

— Сър, предполагам, вече са ви информирали за случилото се в Германия през уикенда. — Мидълтън потърси потвърждение върху лицето на Хейс. Изразът на президента на казваше нищо. — Сър, става въпрос за убийството на граф Хагенмилер и за пожара, унищожил един от най-изящните домове в Европа и… — Мидълтън добави с мъка: — безценна колекция от произведения на изкуството.

Хейс кимна.

— Запознат съм със ситуацията. — Никакви думи на съчувствие.

— Сър — продължи министър Мидълтън. — Посланик Кох беше близък познат на граф Хагенмилер, както и канцлерът Фогт.

Хейс кимна хладно.

Кох беше объркан от липсата на емоции у президента, но тъй като рядко му се беше налагало да говори с него, пренебрегна странността в поведението му и продължи:

— Канцлерът Фогт е дълбоко загрижен, че убийството на граф Хагенмилер може да е извършено от чуждестранна разузнавателна служба.

— Така ли? И защо мисли така? — Президентът закова погледа си върху посланика.

— Имаме достъп до определена информация, която ни навежда на този извод.

— И каква е тази информация?

Посланик Кох се надигна.

— Осведомиха ни, че графът е бил под наблюдение в дните преди смъртта си.

— Наблюдение от кого?

Кох хвърли поглед към Айрини Кенеди.

— От ЦРУ.

— И?

— Можете ли да потвърдите или да отречете, че ЦРУ е следяло граф Хагенмилер?

— Потвърждавам, че ЦРУ е следяло графа преди смъртта му.

Посланикът беше доволен от честния отговор. Обаче не беше във възторг от посоката, в която трябваше да поведе разговора. Подбра внимателно думите си:

— От дълго време сме много добри съюзници, господин президент. Канцлерът Фогт е дълбоко загрижен, че взаимоотношенията ни могат да бъдат изложени на риск от инцидента.

— И защо? — Хейс разбра за какво намеква посланикът, но искаше да го чуе от него.

Кох сведе очи и стрелна изпод вежди Кенеди.

— Канцлерът се тревожи, че… ЦРУ… може да е действало без ваше разрешение и е извършило нещо, което би накарало да размислят и най-големите привърженици на Америка в моята страна.

В известна степен на Хейс му стана жал за посланика. Много вероятно беше нарочно да не са му казали за последните сделки на граф Хагенмилер. Кенеди предполагаше, че и германският канцлер също е в неведение. Само това караше президента да се въздържа да не избухне.

— Господин посланик, аз също ценя приятелството ни. Германия е един от нашите най-големи съюзници. — Той се наведе напред и потърка длани. — Колко добре познавате граф Хагенмилер? Искам да кажа — познавахте?

— Доста добре. Семейството му е много уважавано, занимава се с изкуство и благотворителна дейност.

— Знаехте ли, че той е продавал стратегическо оборудване на Саддам Хюсеин? Оборудване, което се използва за производството на компоненти за ядрени оръжия?

Бомбата беше хвърлена. Държавният секретар Мидълтън се завъртя неудобно, а лицето му придоби пепеляв оттенък. Посланик Кох трябваше да се убеждава още.

— Намирам това трудно за вярване, господин президент.

— Така ли? — Хейс протегна ръка и Кенеди му подаде папка. Президентът я отвори и извади от нея една снимка. — Мъжът отляво, сигурен съм, ви е познат. Знаете ли кой е другият?

Кох поклати глава. Имаше ужасното предчувствие, че не иска и да знае.

— Абдула Хатами. Името говори ли ви нещо?

— Не.

— Хатами е генерал от иракската армия. — В гласа на Хейс зазвучаха метални нотки. — Отговаря за възобновяването на ядрената програма на Саддам. Това, което виждате тук — президентът приближи фотографията до лицето на Кох, — е как граф Хагенмилер получава куфарче с милиони от Хатами.

— Познавах добре граф Хагенмилер — изрече хладно посланикът. — Той не беше способен на такова нещо. На него не му трябваха пари. Беше много богат. Сигурни ли сте, че тези пари не са били за някое произведение на изкуството? Графът беше страстен колекционер.

Държавният секретар Мидълтън успя да преодолее объркването си дотолкова, че да кимне за подкрепа.

Хейс се ядоса още повече.

— Граф Хагенмилер изобщо не е бил толкова богат, колкото си мислите! — повиши глас той. — Знаете ли, че в последната нощ — същата, в която е бил убит — са разбили склада на „Хагенмилер Инженеринг“ в Хановер?

— В Хамбург, сър — обади се Кенеди.

— В Хамбург, благодаря. Този обир е бил част от сложен план на графа и Хатами да доставят необходимия товар на Саддам. — Хейс сви юмрук. — Преди да обвинявате мен и хората ми в убийство, трябва да потърсите отговорите на някои въпроси във вашето собствено правителство. И докато проверявате, попитайте иракчаните какво са целели със снощната постъпка. — Президентът стана. — Сега, извинете ме, господин посланик, но имам много натоварен график за днес и трябва да се захващам за работа.

Посланикът се изправи бавно. Избягваше погледа на Хейс.

— Моите извинения, сър, ако съм ви обидил. На моя пост не винаги получавам пълната картина за случилото се.

— Знам, че е така, Густав. Не се обвинявай за нищо. Но ми направи една услуга — кажи на дипломатите в Берлин да проверяват фактите заедно с БКР, преди да те пращат да ми хвърляш гневни обвинения в лицето.

— Така и ще постъпя, господин президент.

Двамата си стиснаха ръцете и германският посланик се запъти към вратата. Държавният секретар Мидълтън стана да го последва, но Хейс се обади:

— Господин посланик, ще задържа за няколко минути секретарят Мидълтън. Бихте ли го изчакали отвън? — Посланикът излезе, а Хейс се обърна към Мидълтън: — Седни.

Мидълтън неохотно се върна на мястото си. Президентът свали сакото си и го метна на стола, на който беше седял. Изгледа изпитателно държавния секретар. Познаваше Мидълтън още от Сената. Харесваше го, но не той беше най-подходящият човек за поста външен министър. В интерес на истината, президентът го намираше за сноб-елитарист. Нещо повече, напоследък бяха огласени редица изявления на външнополитическия апарат, които се разминаваха с официалното становище на Белия дом.

— Чък, на коя страна си? — Нарочно го нарече Чък, а не Чарлз.

Мидълтън изкриви очи.

— Не бих удостоил този въпрос с отговор.

— Моля те — продължи президентът, — принизи се до моето ниво.

Мидълтън понесе обидата.

— Граф Хагенмилер беше добър човек. Не вярвам на тази история, скалъпена от ЦРУ. Моите хора в Берлин ми казват, че така изглеждаме доста зле в очите на германците.

— Скалъпена! — извика Хейс. — Ти не си видял и една десета от материала, който тя има за него! — Президентът посочи към Кенеди.

— Защо ЦРУ го е следяло? — попита Мидълтън.

Хейс скръсти ръце на гърдите си. Имаше избухлив нрав, но рядко го демонстрираше пред другите. Ако имаше проблем с някого, обикновено го викаше насаме и изясняваше ситуацията. Но сега случаят беше по-сериозен. Нахалството на Мидълтън беше станало нетърпимо. Хейс си помисли, че на Мидълтън не може да му уври главата, че вече не са съмишленици. Хейс беше по-младши от него в Сената, а сега, когато Чарлз беше получил бляскавия пост в администрацията, се смяташе за недосегаем. Президентът го изгледа изучаващо. „Ти оспори властта ми пред трима членове на кабинета. Не ми остави избор“, помисли си.

— Чък, нека ти разясня някои неща. Първо, не ти влиза в шибаната работа защо ЦРУ е следило Хагенмилер. Нещо повече — искам да знам откъде си разбрал за това!

Мидълтън се поколеба. Никога не беше виждал Хейс толкова ядосан. Явно нямаше да може да се измъкне. Погледна към генерал Флъд и министър Кълбъртсън. Никой от тях не показваше с нищо, че би се намесил на негова страна.

— Джонатан Браун ми каза, но всичко си беше напълно законно. Говорих с него в събота сутринта, когато разбрах, че графът е бил убит.

Джонатан Браун беше заместник-директорът на Централното разузнавателно управление, вторият човек след Томас Стансфийлд. Хейс хвърли поглед към Кенеди и отново се обърна към Мидълтън:

— Нека се изясним, Чък. В бъдеще, ако искаш да получаваш информация от Ленгли, ще трябва да минеш през ето този човек. — Хейс посочи Майкъл Хейк. — Като съветник по националната сигурност, това е негова работа. И още нещо, следващия път, когато решиш да споделиш секретна информация с чуждестранен дипломат… първо ме попитай!