Седмият печат

X

— Днес ще ходим на разходка.

Поканата стресна още сънената дона Граса.

— На разходка ли? — учуди се тя. — Къде ще се разхождаме?

Томаш дръпна щорите и слънцето нахлу в стаята. Беше хубав ден и Коимбра искреше от живот. Утрото беше приветливо и мамещо с песента на скорците и приятния хладен бриз, който се носеше по реката. Отвъд прозореца къщите се редяха една над друга, изпълвайки пространството с белите си стени и червени покриви, които се открояваха жизнерадостно на фона на небесна синева. Древните стени обгръщаха ревниво и властно града. Напомняха средновековна крепост, увенчаваща като корона най-високата част на града, но всъщност бяха само руините на стария университет с изящната камбанария, изпъкваща като старинно бижу.

— Мамо, видя ли какъв хубав ден е навън? — Махна към прозореца. — Хайде да излезем да се поразходим, да подишаме чист въздух, да ни напече слънце.

Дона Граса, все още завита с чаршафите, го изгледа изпитателно.

— Добре ли си, сине?

Томаш се приближи до леглото.

— Мамо, откога не си излизала от къщи?

— Ами… не знам.

— Не си излизала, откак се изгуби и те заведоха в болницата. Две седмици има оттогава.

— Е, и какво от това?

— Но как можеш да живееш така?

— Ааа, пак започваш. Дона Мерседеш ми осигурява покупките, слава богу. Не ми трябва да скитосвам.

— И на литургия не ходиш вече!

— Теб това какво те засяга? Моля си се тук вкъщи и ми е предостатъчно.

Синът отвори вратата на гардероба и се взря в чекмеджетата и закачалките с дрехи.

— Какво искаш да облечеш?

— Къде ще ходя?

— На разходка, мамо.

Дона Граса отметна чаршафите и седна на крайчеца на леглото.

— Баща ти ще дойде ли?

— Забрави за татко. Нека да излезем малко на слънце и да подишаме чист въздух. Какво ще облечеш?

— Дай ми нещо хубаво. — Посочи една рокля, окачена в гардероба: беше розова с бели къдрички на презрамките. — Дай ми тази, купих си я в Лисабон в деня, когато защити докторантурата си.

Томаш извади роклята и я остави на кревата.

— Обличай я тогава. Измий се и се напарфюмирай. Искам да си хубава, чу ли ме?

Граса погледна роклята.

— Ама къде ще ходим все пак?

Синът излезе от стаята, за да я остави сама, но преди да затвори вратата, отново повтори онова, което й беше казал, когато се събуди.

— Днес ще отидем на разходка.

Автомобилът бавно си пробиваше път сред движението в това късно утро. Когато мина между Каза ду Сал55 и Коншада, зави надясно и пое нагоре по пътя към Университетската болница. Във фолксвагена беше горещо и Томаш отвори прозореца, за да влезе малко въздух. Хладен ветрец повя в колата, мек и приятен, и освежи обстановката вътре. Заобиколиха площада на Козеляш и когато приближиха Кинта де Санта Комба, свиха в една уличка, която излизаше на малък площад — спокойно и приятно място с бухнали дървета, нежно опрели корони в покривите на големите къщи, сякаш времето беше спряло.

— Какво ще кажеш да спрем тук? — предложи Томаш, докато паркираше автомобила, преди да е чул отговора.

— Тук ли? Защо?

— Нима не виждаш цялата тази зеленина? Хубаво е, нали?

Дона Граса се огледа наоколо.

— Да, изглежда приятно.

— Нека да походим малко пеша. Хайде, ела, ще ти се отрази добре.

Помогна на майка си да слезе и бавно тръгнаха сред дърветата. Беше тихо, закътано място, въздухът ухаеше на бор, чуваше се концертът на мушиците и цикадите, които се надпяваха в близката горичка, невидими, но шумни. Минаха покрай ограда, която бе превзета от плъзналите по нея растения и се бе превърнала в жив плет, подрязан грижливо отгоре. Томаш се спря пред една врата.

— Гледай ти, колко интересно — каза той. — Обърна ли внимание как се казва това място?

Майка му се взря в изписаните по плочките думи.

— Мя… Мя… Какво пише тук?

— Място за отдих — прочете Томаш. — Интересно.

Дона Граса изглеждаше заинтригувана.

— Място за почивка ли? Ама от какво да си почиват? — Погледна към горичката. — Може би след разходка?

— Сигурно — побърза да се съгласи синът й. — Я да погледнем вътре.

Прекрачиха прага и тръгнаха по пътека с каменни плочи сред тревата. Капчици вода искряха по краищата на зелените стъбълца: явно моравата е била полята току-що. Почукаха на вратата на къщата и една девойка с шапчица и бяла престилка излезе да ги посрещне с мила усмивка.

— Здравейте, добро утро.

— Идваме да разгледаме дома — каза Томаш. — Може ли да влезем?

— Моля, заповядайте.

Девойката ги поведе да им покаже дома. Започнаха от кухнята, където две жени се суетяха около големи, вкусно ухаещи тенджери, и после минаха през салона. Всичко изглеждаше приветливо и добре подредено, макар и малко тъмно. В салона беше включен телевизор и няколко човека си почиваха, седнали на широки фотьойли — едни забили поглед в екрана, други плетяха, а двама бяха задрямали с отворена уста.

Дона Граса дръпна сина си за ръката.

— Томаш, видя ли това?

— Какво, мамо?

— Всички са стари хора — прошепна, за да не я чуят възрастните наоколо. — Само старци има тук.

— Но домът не е лош, нали?

— Така е, да. Ама са само старци, забеляза ли?

— Е, какво от това? Кой знае, можеш да си намериш приятели тук.

— Аз ли?

— Да, защо не? Всички са твоя възраст.

— Не са моя възраст. Старчоци са, не виждаш ли?

Томаш се почеса притеснено по главата.

— Мамо, тук ще ти е добре — настоя той. — Обстановката в дома ми изглежда приятна, а и хората, които живеят тук, са на твоята възраст. Ще си намериш нови приятелки, ще видиш.

— Ама какви ги говориш? За какво ми е да идвам тук?

— По-добре ще ти е тук, отколкото да стоиш сама вкъщи. Виж само, тук няма да се притесняваш за нищо. Има си хора, които ще се грижат за теб, и други, с които можеш да си поговориш. — Сниши глас, но все пак наблегна на думите си. — Кажи, не е ли по-добре тук, отколкото да си седиш сама, затворена вкъщи?

— Не говори глупости.

— Но аз говоря сериозно. Тук ще се грижат добре за теб.

— Няма нужда други да се грижат за мен. Стига ми дона Мерседеш, Бог да я благослови. Освен това си имам съседки, истински светици, които ми помагат винаги, когато се наложи…

Момичето с шапчицата и бялата престилка ги прекъсна.

— Да отидем ли на горния етаж?

— Благодаря, много сте любезна, но няма нужда — извини се дона Граса. — Знаете ли, ние вече…

— Хайде да се качим горе — прекъсна я Томаш и се обърна към коридора. — След като вече сме тук, нека да видим всичко.

Дона Граса въздъхна и примирено последва сина си и домакинята. Взеха асансьора и излязоха на дълъг коридор, чийто под бе покрит със светли букови дъски.

— Ох, не знам дали ще имам сили — каза майката, обезсърчена при вида на просторния коридор. — Изморих се вече, Томаш. Не съм на твоята възраст, сине.

— Пристигнахме — каза девойката, сочейки към третата врага вдясно. — Ето тук е.

Изминаха последните метри от коридора и влязоха в една стая. Не беше много голяма, но изглеждаше спретната. Чамовите мебели бяха в ретро стил. Имаше гардероб, телевизор, канапе и голямо легло, писалище с букет цветя, всичко бе подредено с вкус.

— Стаята е хубава, нали? — попита Томаш. Отиде до прозореца и погледна навън. — Ей! Има изглед към гората!

Дона Граса се приближи и погледна. Гората беше всъщност малката борова горичка, през която бяха минали преди малко.

— Е, добре, можем ли да си тръгваме вече? — попита тя с известно нетърпение.

— Мамо, не ти ли харесва стаята?

— А, много е хубава, вярно. Но съм малко изморена вече, знаеш ли? Искам да се прибирам у дома.

Томаш преглътна мъчително. Беше настъпил моментът да изправи майка си с лице към действителността и трябваше да събере кураж, за да го стори.

— Мамо, чуй ме — започна той. — Дона Мерседеш ми каза, че няма да може да се грижи за теб известно време.

— Така ли? Ами вчера я видях, нищо не ми каза. Какво й е?

— Ъъъ… изникнал е неочаквано някакъв семеен проблем.

— Сигурно е заради мъжа й. Горкият, страда от подагра и дона Мерседеш все се ядосва. Дали не е получил нова криза?

— Да, сигурно е затова.

— Веднага ще й се обадя. Горката! Онзи ден ми разправяше, че…

— Мамо, мамо — прекъсна я синът. — Проблемът е, че за известно време няма да има кой да се грижи за теб.

— Е, и?

— Как „е, и“? Кой ще ти пазарува? Кой ще ти готви? Кой ще ти чисти?

— Ъъъ… ще помоля съседката. Мария Клотилде е прекрасно момиче и вече ми каза веднъж, че винаги, когато имам…

— Виж, мамо, всичките ти съседки отиват на почивка.

Дона Граса облещи очи невярваща.

— Съседките ми отиват всички на почивка? Къде ще ходят на почивка?

Томаш вече се потеше.

— Откъде да знам. Ще ходят в Алгарве56 или в Бразилия, не знам и не ме интересува.

— Много странно е всичко това. Виж само, Мария Клотилде все е притеснена, горката, мъжът й е безработен и не може да си намери работа. А за Дулсе, онази от втория етаж, да не говорим! Пенсията за нищо не й стига, няма пари дори да си плати на домоуправителя. Освен ако не извикам онази… как се казваше… е де, онази, нацупената, от първия етаж, която наследи леля си? Чакай… ъъъ… Грасиета. Освен нея да викна.

— Мамо, дона Грасиета почина.

— Почина ли?

— Преди пет години.

— Нещо си се объркал. Ако беше умряла, аз и баща ти щяхме да знаем.

Томаш чувстваше, че ще избухне. Трябваше да разреши проблема, и то веднага.

— Мамо, няма значение — каза той и застана пред нея, с ръце на раменете й. — Не можеш да се върнеш вкъщи, защото там няма кой да се грижи за теб. Спокойно, ще се наложи да останеш за малко тук.

Дона Граса изгледа сина си объркана.

— Какво говориш?

— Ще трябва да останеш тук. Само за известно време, не се тревожи.

Тя се огледа наоколо, останала без думи.

— Но… но това не е моят дом. Искам да си ходя вкъщи.

— Не мога да те заведа вкъщи, защото там няма кой да се грижи за теб. Ще трябва да останеш тук за известно време. Само за няколко седмици…

Долната устна на дона Граса затрепери и в очите й проблесна влага. Лицето й се изкриви от отчаяние, зов за помощ, паника.

— Искам да си ходя у дома — изхленчи тя жално. — Моля те, заведи ме вкъщи.

Потта прокапа по слепоочието му, а после и по лицето му. Беше тежък момент. Замисли се над възможността да се откаже от взетото решение, в края на краищата какво право имаше да задължава майка си да направи нещо срещу собствената си воля? Нима не беше пълнолетна? Когато беше малък, майка му нареждаше какво да прави, как така нещата се обърнаха? Това му се струваше противоестествено. Откакто бе станал пълнолетен, родителите зачитаха правото му на свободен избор и той тяхното. Случваше се понякога Томаш да посъветва баща си или майка си, но никога не беше дръзвал да им налага каквото и да било — те сами бяха господари на волята си. Как би могъл да накара майка си да живее някъде, където явно не желаеше? С какво право я принуждаваше да напусне собствения си дом? Нима тя не беше господар на съдбата си? Как си позволяваше да я третира като дете?

Но в мига, в който реши да отстъпи, прецени последствията от това. Представи си майка си затворена вкъщи, сама през нощта, състоянието й се влошаваше, можеше да се подхлъзне и да си удари главата, можеше да остави газта отворена или ютията включена върху някоя дреха, да излезе на улицата и пак да се изгуби. Не, абсолютно невъзможно. Тя не беше в състояние да остане сама, нито можеше да се грижи сама за себе си. Истината, страшната истина беше, че нямаше път назад и на него се падаше бремето на отговорността да реши онова, което никога не си беше помислял, че ще трябва да решава.

Не можеше да отстъпва.

— Искам да си ходя вкъщи.

Томаш погледна към майка си и не знаеше какво да каже. Може би беше по-добре нищо да не казва. Точно така, заключи — няма нищо да казва, няма да отговаря. В края на краищата никога нямаше да я убеди, беше повече от ясно. Без да каже и дума повече, излезе от стаята и бързо закрачи по коридора.

Избяга.

Появи се по-късно с куфар, който дона Граса разпозна през премрежения си от сълзи поглед. Нейният стар пътнически куфар. Томаш беше отишъл до колата да вземе багажа, който тайно беше приготвил същата сутрин, докато майка му още спеше. Когато влезе в стаята, намери майка си седнала на стола да бърше очите си с кърпа, а до нея беше клекнала директорката и се опитваше да я утеши.

— Мамо, тук имаш дрехи — каза той, като сочеше куфара. — Ако ти трябва още нещо, кажи ми. — Остави куфара на леглото и го отвори. — Мога да ти донеса книгите, снимките… каквото поискаш.

— Искам… само… да се върна… у дома — изрече тя на пресекулки.

Томаш се опита да не обръща внимание на жалното й хленчене и започна да окача роклите в гардероба и да нарежда нещата й по чекмеджетата.

— Мамо, ще останеш тук само за няколко седмици — каза той, докато окачваше една рокля на закачалката. — После ще видим, нали?

— Къде е татко ти? Когато разбере за това, ще ти даде да разбереш!

— Татко ме помоли да те настаня в някой хубав дом.

— Не вярвам. Татко ти никога не би те помолил подобно нещо.

— Да, но ме помоли. Да те пазя.

Дона Граса вдигна пръст, треперейки от гняв и възмущение.

— Как си позволяваш да ми причиняваш това? Ти… собственият ми син… с какво право…? Нали няма да ме оставиш тук?!

— Само за няколко седмици!

— Нито ден, чу ли? Нито ден!

— Мамо, успокой се.

— Искам да си ходя вкъщи. Ако трябва да умирам, ще си умра у нас. Заведи ме вкъщи, моля те.

— Сега не може — прошепна Томаш, суетейки се все още около дрехите, за да не гледа майка си. — След седмица, може би.

Старата госпожа се облегна на стола, яростта й вече нямаше накъде да расте и тя се почувства отмаляла и празна, досущ като спукан балон. Беше прекалено изморена, пресушена отвътре, нямаше сили дори да негодува.

— Искам да си ходя вкъщи.

Директорката — привлекателната жена с шоколадовите очи, с която се беше запознал при своето първо посещение на дома, с името Мария Флор, изписано на баджа на гърдите й, продължаваше да стои клекнала пред дона Граса, слушайки тихо разговора. Като видя, че вече не се съпротивлява, тя се наведе напред, прошепна нещо на ухото на възрастната жена и се изправи. Направи знак на Томаш и двамата се отдръпнаха към вратата.

— Не казахте ли на майка си, че ще идва тук?

— Не, нищо не съм й казал. Тя никога не би приела.

Мария скръсти ръце и го изгледа неодобрително.

— А би трябвало да поговорите с нея.

— Повярвайте ми, говорил съм с нея много пъти. И лекарят й говори. Но е факт, че тя отказваше да дойде. Какво можех да направя? Нима смятате, че трябваше насила да я завлека до колата?

— А наистина ли трябваше да дойде тук?

— Вижте, аз изчаках известно време, за да видя какво ще стане, нали разбирате? Тя не искаше да идва и аз не настоявах, затова оставих нещата такива, каквито бяха. — Сведе очи. — Но от две седмици насам всичко се промени. Майка ми излязла на покупки и се изгубила в града. Никой не знаел коя е, а и тя говорела несвързано. Наложило се да я заведат в участъка и после в болницата, където за късмет една медицинска сестра я разпознала. И тогава осъзнах, че трябва наистина да реша въпроса.

Директорката въздъхна.

— Разбирам — каза тя. Изправи се и придоби делово професионално изражение. — Трябва ми информация за нея. Ще трябва да попълните формуляра.

— Разбира се.

— Доколкото виждам, способна е да се обслужва сама, нали?

— Да, движи се напълно самостоятелно, макар че спи много. Най-сериозният проблем е постоянната загуба на памет. Понякога е напълно дезориентирана. Често забравя, че баща ми е покойник.

— Това е нормално. Най-пресните спомени изчезват най-напред. — Хвърли бърз поглед към дона Граса. — Майка ви е само на седемдесет години, нали?

— Да.

— Струва ми се още рано за подобни проблеми…

— Знаете ли, това започна със смъртта на баща ми.

— Хм… разбирам. — Топлите й очи се свиха и пълните устни се нацупиха. — Имахме една двойка с много силна връзка помежду им. По цял ден се целуваха, непрекъснато нещо споделяха, бяха неразделни. Наложи се дори да преместим леглата им едно до друго, за да могат да спят хванати за ръка. Бяха страхотни сладури. Но тя получи сърдечен удар и я отведохме в болницата, където почина няколко дни по-късно. Семейството се опасяваше от неговата реакция и затова ни помолиха да не му казваме. Но след седмица една от служителките се изпуснала и му казала истината… Почина на другия ден.

Историята увисна във въздуха като невидим облак, като злокобна сянка, която не се разсейва.

— Тук ли се е случило това? — попита Томаш.

— Да — отвърна Мария. — Преди няколко години. Случаят развълнува всички в дома. Но по-важното е, че ни показа как смъртта на единия от семейството може да се отрази на другия, когато двамата са били много близки и са живели заедно дълги години. — Загледа се отново в дона Граса. — Навярно това се е случило с майка ви. Смъртта на съпруга й сигурно е било толкова силен шок за нея, че това е отприщило преждевременен дегенеративен процес.

Томаш не знаеше какво да каже. В току-що чутата история той беше разпознал връзката, която съществуваше между родителите му и събитията от последната година. Отдавна бе свързал смъртта на баща си със стремително влошаващото се състояние на майка си и епизодът, който директорката разказа, бе доказал онова, което беше предчувствал.

Разяждан от угризения, той се извини и се върна при майка си. Прошепна й утешителни думи, без да знае кой от двамата имаше по-голяма нужда от успокоение — дали майка му, която не можеше да се върне вкъщи, или той самият, който я принуждаваше да остане в дом за стари хора. Чувстваше се подъл, нищожен, страхливец. Целуна я по мокрото чело и събирайки малкото кураж, който му беше останал, се обърна и излезе от стаята, готвейки се да си тръгне. Вече отваряше вратата на асансьора, когато чу майка му да го вика.

— Томаш?

— Да, мамо.

— Заведи ме вкъщи.

Синът си пое дълбоко въздух.

— Ох, мамо, нека не започваме отново.

Дона Граса погледна към дъното на коридора.

— Тогава ще се хвърля от стълбището.