Седмият печат

XV

Слънчевата светлина проникна през завесата и събуди Томаш. Сънен, той погледна часовника и установи, че е ранно утро. Погледна през прозореца и остана толкова изненадан от дневната светлина, че напълно се разбуди. Слънце по това време? Лятото вече бе настъпило, което можеше да означава само, че влакът се е придвижил далеч на север през нощта, и това събуди любопитството му.

Усети топлия дъх на Надежда във врата си и внимателно се размърда, за да не я събуди. Измъкна се от леглото, облече се и отвори вратата на купето, за да отиде до банята, като се стараеше да не вдига шум. Транссибирският експрес се беше превърнал в призрачен влак — коридорът на първокласния вагон беше съвършено пуст в този утринен час, дори и проводницата не даваше признаци на живот. Когато се върна, Томаш седна до прозореца и леко отдръпна пердето, надниквайки навън.

Равнината се разстилаше докъдето погледът стигаше, сред зелено-жълтите багри на тайгата се открояваше кристалносиньото огледало на езерата и светлите бразди на потоците, пресичащи боровите и еловите гори. Тук-там изникваше по някоя дървена къща, хамбар или обор, както и потискащи изоставени фабрики с мръсни стени, ръждиви железни конструкции и черни комини. Но отново бързо се появяваха живописните селца. Виждаха се големи ливади, по които кротко пасяха животни, или самотни островчета от иглолистни дървета, чиито остри върхове се врязваха в дълбоката синева на ведрото небе. Понякога се задаваха сиви облаци, които бързаха да изсипят товара си, но нарядко, и слънцето начаса грейваше отново, още по-сияйно от преди, ако въобще беше възможно. Отразената светлина искреше по мокрите листа като ослепяващия блясък на скъпоценни камъни.

— Доброе утро, Томик — прозвуча сънен поздрав.

Томаш откъсна поглед от пейзажа.

— Здравей, принцесо. — Стана и отиде да целуне рускинята, която лежеше на леглото, увита в топлото одеяло, с разпилени по възглавницата медночервени коси и полупритворени очи. — Събуди ли се вече?

— Протегнах ръка и помислих, че си изчезнал — прошепна тя, цупейки уж сърдито устни. — Какво правиш там?

Португалецът се върна при прозореца и дръпна завесата.

Наслаждавах се на пейзажа — каза той. — Знаеш ли къде се намираме?

Надежда надигна глава и с усилие се взря в панорамата. Явно още не се беше разбудила напълно, мозъкът й работеше мудно и й трябваше известно време, докато разпознае къде се намират.

— Минали сме степите — установи тя. — Това означава, че Волга е останала зад нас. Навярно сме в района на Вятка.

— Хубаво е тук.

Тя се сви под одеялата.

— Внимавай, Томик — предупреди с дрезгав от съня глас. — Не гледай много-много навън, защото може да стане опасно.

— Опасно ли? Защо?

— Това е част от „Киров“. — Надя присви очи и гласът й се изпълни с тайнственост. — Военна зона. — Направи пауза, за да постигне по-голям ефект. — Този район години наред беше затворен за посетители и в известен смисъл си остава секретна зона и до днес.

Томаш хвърли бегъл поглед към вратата на купето, сякаш се страхуваше да не влезе някой.

— Сериозно ли говориш?

Рускинята се разсмя.

— Да — каза тя, — но не се притеснявай, Томик. Ние сме в Транссибирския експрес и никой няма да ни тормози.

Все още неспокоен, Томаш погледна пейзажа с крайчеца на окото.

— След онова, което видях на онази гара, когато отидохме да купим нещо за вечеря, вече нищо не ме учудва. — Загуби интерес към природата и прокара ръка по стомаха. — Не си ли гладна?

— А ти?

— Ами не е зле да закусим все пак…

Надежда седна на леглото и се протегна. Погледът на Томаш неволно се отклони към голите й гърди, пълни и дръзки, с големи розови зърна, щръкнали като биберони. Рускинята улови лакомия му поглед и след една продължителна прозявка го удостои с усмивка.

— Не знам точно за каква закуска си мислиш — отбеляза ехидно. — Но на мен ми се иска нещо топличко. Да отидем до вагон-ресторанта?

— Какво? Онези отвратителни сандвичи? Не е ли по-добре да изчакаме до следващата спирка и да излезем да купим нещо като вчера?

— Томик, добре ли си? Следващата спирка е Екатеринбург.

— Е, и?

— Ще пристигнем в Екатеринбург в късния следобед.

Португалецът се надигна изненадан.

— След толкова време?

— Да, Транссибирският експрес не спира никъде преди това.

Томаш прецени алтернативите. Възможностите бяха две: да гладува или да изтърпи менюто на вагон-ресторанта. Стомахът му продиктува окончателното решение.

— Да вървим в ресторанта.

Беше едва шест сутринта и почти измъкнаха сърдития готвач от леглото. Настаниха се до прозореца на вагон-ресторанта и си поръчаха блини, конфитюр, хляб и препечени филийки. Той поливаше закуската с портокалов сок, а тя — с чаша горещо мляко. Ресторантът беше празен, което бе нещо нормално за този ранен утринен час.

Вече подкрепили се с храна, останаха залепени за прозореца, лениво отпуснати, да се наслаждават на слънцето, което се издигаше бавно на югоизток. Нежните му лъчи галеха кожата.

— Е? — предизвикателно каза тя. — Хареса ли ти играта снощи?

— Толкова ми хареса, че не бих имал нищо против да повторя.

Надежда се разсмя.

— Не пропускаш случай, а? — Отпи глътка мляко. — Добре ли спа?

— Трудно заспах.

— Така ли? Защо?

Томаш сви рамене.

— Не знам. — Почеса брадичка замислено. — Замислих се за това, което ми разказа вчера.

— За моето изследване в Сибир?

— Да.

— И какво измисли?

— Не знам… има нещо странно във всичко това.

— Странно ли? Какво му е странното?

Томаш си пое дълбоко въздух, решен да изясни нещата.

— Виж, въпросът е следният — каза той. Думите бяха произнесени с решителен тон. — Защо Филипе е проявявал интерес към този проблем?

— Заради международния проект, в който участваше. Какво толкова странно има в това?

— Но какъв е този проект?

— Не ми обясни добре — каза рускинята. — Но онова, което разбрах, е, че Филка и други учени искаха да проучат климатичните изменения и да прогнозират тяхната еволюция. Затова и ме нае. Учех климатология и предполагам, че съм била напълно подходяща да участвам в това проучване.

Томаш сви устни заинтригуван.

— Но това няма смисъл! — възкликна той.

— Кое няма смисъл?

— Ангажирането на Филипе с този проект. — Поклати глава. — Не виждам смисъл.

— Защо?

— Защото тази област няма връзка с професионалните му интереси. Филипе е геолог, консултант в енергийната промишленост, а не климатолог.

— Извинявай, Томаш, но според мен връзката е очевидна.

— Очевидна ли? И къде я виждаш?

По лицето на рускинята се изписа нетърпение, тя впери поглед в Томаш, както учителка гледа ученик, който не си знае урока.

— Имаш ли представа какво става с климата на нашата планета?

— Знам онова, което пишат по вестниците.

— И какво пишат по вестниците?

— Че температурата се покачва.

— Покачва ли? Стремглаво лети нагоре! — възкликна Надежда. — За век се е повишила с градус и половина.

Историкът придоби скептично изражение.

— И това нищо и никакво покачване от градус и половина ти наричаш стремглаво. Не смяташ ли, че малко преувеличаваш?

— Блин!65 — възнегодува тя. — Градус и половина е страшно много, ти просто не можеш да си дадеш сметка за това! Имаш ли някаква представа за разликата в средната температура от последния ледников период и сега?

— Знам ли!

— Кажи някакво число.

— Някъде около десет-двадесет градуса, мисля.

Рускинята поклати глава и пълните й устни се разтеглиха в мрачна усмивка.

— Пет градуса — каза тя. — Пет. — Наведе се напред. — Знаеш ли какво означава това? Достатъчно е температурата да падне само с пет незначителни градуса, за да замръзне планетата. А сега си представи какво ще стане, ако се покачи с пет градуса…

— Ще се изпържим? — разсмя се Томаш.

— Томик, това не е шега! — възмути се тя. — Ако средната температура на планетата се повиши с пет градуса, това със сигурност означава, че ще има райони, които ще се превърнат в необитаеми. От 1850 година насам, откакто са започнали да измерват и записват температурите, единайсет от общо дванайсетте най-топли години са регистрирани в периода след 1995 година. Ако тази тенденция се запази, последствията ще са катастрофални. Като начало ще се покачи морското равнище, което, както разбираш, ще е пагубно.

— Да — съгласи се Томаш, който започваше да си дава сметка за проблема. — Ако се разтопи полярният лед, нивото на морето ще се покачи, това е очевидно. Въпросът е с колко.

— Знаеш ли, достатъчни са петдесет сантиметра, за да погълне цяла Полинезия.

Историкът повдигна рамене.

— Да, жалко за полинезийците — призна той. — Но петдесет сантиметра надали ще имат такова драматично значение за останалата част от света.

— Петдесет сантиметра са достатъчни, за да бъде залята част от крайбрежието на твоята страна — каза тя с пръст, насочен към него. — От началото на двайсети век морското равнище се е покачило вече със седемнадесет сантиметра. Но проблемът е, че ще продължи да се покачва.

— С колко?

— Палеоклиматичните свидетелства са неоспорими. Последният път, когато полярната зона е била значително по-топла от сега, е било преди сто двадесет и пет хиляди години. Тогава температурите са били с около три градуса по Целзий по-високи от днешните, поради разликата в орбитата на Земята. По онова време ледът се е отдръпнал и нивото на водите из цялата планета се е повишило средно с четири до шест метра.

— С колко? — учуди се Томаш. — С шест метра?

— Да — потвърди тя. — Тогава ледът не се е разтопил напълно. В противен случай покачването би достигнало седем метра — каза тя, повдигайки ръка с дланта надолу, сякаш да покаже как расте нивото на водата. — Много острови ще бъдат погълнати, както и част от бреговата ивица на всички континенти.

— Но нима има толкова замръзнала вода на полюсите, че да предизвика седемметрово покачване на морското равнище?

— Разбира се, че има. Антарктида, например, е континент, почти изцяло покрит с лед, който достига над четири километра в дълбочина. Ако целият този лед се разтопи, никак няма да е приятно. А освен това имаме и Гренландия.

Историкът сви устни, докато преценяваше сериозността на положението.

— Така е — съгласи се той. — Сложно е.

— Но има и по-сериозен проблем, който не е свързан с полярния лед. Ако разтопяването на леда би довело до седемметрово покачване на водите, едно друго явление би могло да предизвика още по-голямо покачване на морското равнище.

— Повече от седем метра?

— Положително.

— Но защо?

— Заради един закон на физиката — каза тя. — Не си ли чувал, че топлината разширява телата?

— Да, в училище.

— Е, добре, точно това ще се случи. Измерванията, правени от 1961 година насам, показват, че покачването на средната температура на океаните вече е достигнало дълбочина три хиляди метра. Всъщност по-голямата част от топлината на планетата се поглъща от моретата и океаните.

— Е, и?

— Проблемът е, че затоплянето води до разширяване на водата на планетата. Разширяването е незабележимо в един кубически метър вода, но те уверявам, че ще се почувства, когато стане въпрос за трилионите кубически метра вода на океаните. И точно това натрупано разширение ще доведе до покачване на морското равнище с повече от седем метра.

— Колко повече? Осем метра? Девет?

— Казах ти, че според палеоклиматичните изследвания покачването на морското равнище ще достигне шест метра, ако глобалното затопляне е с три градуса, нали така? Но през плиоцена, когато температурата е била с три градуса по-висока от днешната, това покачване достигнало двадесет и пет метра.

— Какво?

— Томик, по последни изчисления затоплянето този век ще е между един и шест градуса, най-вероятно близо до шест. Това означава, че навсякъде ще е постоянно лято, големи участъци от сушата ще бъдат залети от морето, континентите ще се смалят до острови, тропическите райони ще се превърнат в пустини, ще ни мъчи суша, ще връхлитат все по-яростни бури, горските пожари ще са повсеместни, почвите ще ерозират, ще се променят климатичните цикли, ще страдаме от недоимък и плъзналите тропически болести. Маларията, например, ще се разпространи из Европа, същото ще стане и с други напасти, познати засега само в Третия свят.

— По дяволите!

— И знаеш ли защо това е неизбежно?

— Да, чел съм го във вестниците, и по телевизията говорят — каза той. — Заради замърсяването от пушека.

Надежда завъртя глава в знак на отрицание.

— Грешен отговор.

По лицето на Томаш се изписа недоумение.

— Не е ли от замърсяването?

— Зависи какво разбираш под замърсяване.

— Замърсяването е целият този дим, който бълват ауспусите и комините, предполагам.

— За твое сведение, тези пушеци дори възпират затоплянето.

— Извинявай, нещо бъркаш. Онзи ден четох, че глобалното затопляне е предизвикано от автомобилния и заводския пушек.

— Смесваш двете неща — поясни тя. — Но това е нормално. Много хора го правят.

— Не разбирам.

— Въпреки общоразпространеното мнение, пушекът от ауспусите и комините на фабриките не е причина за затоплянето на планетата. Дори е обратното. Някои проучвания показват, че това замърсяване води до понижение на температурата.

Томаш поклати глава, отказвайки да приеме това твърдение.

— Извинявай, Надя, но това ми се струва абсурдно. Всички казват, че пушеците предизвикват глобалното затопляне.

Надежда въздъхна.

— Не е точно така — настоя тя. — Онова, което предизвиква затоплянето на планетата, не е димът, а изгарянето на изкопаемите горива.

Томаш сви устни недоверчиво.

— Не е ли едно и също?

— Виж, Томик — каза тя, опитвайки се да подреди мислите си. — При изгарянето на горивото, независимо дали в автомобила или топлоелектрическа централа, се освобождават три неща: енергия, въглероден диоксид и аерозоли. Целта на този процес е добиването на енергия. — Махна припряно с ръка, сякаш опитваше да се отърси от нещо. — Останалото е страничен ефект. Въглеродният диоксид води до повишаване на температурата, тъй като е съединение, което при освобождаването си в атмосферата позволява навлизането на слънчевата енергия, но не и излизането, при което планетата се превръща в огромен парник. Аерозолите пък, от своя страна, предизвикват замърсяването на въздуха, което има обратен ефект на въглеродния диоксид. Освобождаването на аерозоли е довело до появата на облаци от смог в големите градове, които действат като гигантско огледало, което отразява слънчевите лъчи в пространството и предизвиква ефект на изстудяване; компенсиращо затоплянето вследствие действието на въглеродния диоксид. Разбираш ли?

— Горе-долу — отвърна той неубедено. — Казано по-простичко, въглеродният диоксид повишава температурата, а аерозолите я свалят. Така ли?

— Точно така. Но поради прекаленото замърсяване въздухът в големите градове стана невъзможен за дишане и през осемдесетте години бяха направени някои технически нововъведения, които ограничиха емисията на аерозоли. Но за разлика от въглеродния диоксид, който се задържа в атмосферата с векове, аерозолите траят само няколко седмици. С ограничаването на техните емисии спряха киселинните дъждове и въздухът стана по-чист, но проблемът е, че изчезна и ефектът на изстудяването, предизвикан от аерозолите, докато ефектът на затопляне, причинен от въглеродния диоксид, се запази. В заключение: без спирачката на изстудяването, каквато е смогът, температурите стремглаво тръгнаха нагоре от 1980 година насам.

Томаш потри замислено челото си.

— Разбирам — каза той и я изгледа с вид на човек, на когото е хрумнала някаква идея, но не е сигурен дали е добра. — Това означава, че глобалното затопляне би могло да намери лесно разрешение, нали?

— Какво?

— Наново да се вкарат в употреба аерозолите.

Надежда се нацупи.

— Не става. Би означавало да се замени една смърт с друга. Вместо да бъдем изпържени, ще умрем задушени.

Историкът прецени перспективата.

— Ами да, така е — съгласи се той. — В такъв случай остава ни единствено да спрем емисиите на въглероден диоксид.

— Естествено.

— А възможно ли е?

— На теория, да. Достатъчно е да спрем да изгаряме изкопаеми горива. Но на практика нещата са доста по-сложни. Изкопаемите горива представляват основен енергиен източник за световната икономика и онова, което се наблюдава, не е намаляване на емисията на въглероден диоксид, а по-скоро увеличаване.

— Защо? Нима никой не забелязва какво става?

— Развиващите се страни отказват да спрат емисиите на въглероден диоксид, тъй като твърдите горива са им нужни за развитието на икономиката. Най-тревожен е случаят с Китай, където все по-често заместват велосипеда с автомобила като основно превозно средство. — Направи пауза, за да подчертае следващите си думи. — Томик, Китай има огромно население. — Отвори широко очи. — Представи си как всички тези хора започват да се придвижват с коли?

Томаш попи идеята.

— Така е, проблемът е голям.

— И не става дума само за автомобилите. Китайците са предпочели въглищата като основа на енергийната инфраструктура, а те отделят много повече въглероден диоксид от петрола. Планират да построят още триста нови централи на въглища до 2020 година. Това е истинска катастрофа. Китай надмина вече Съединените щати като най-голям причинител на затоплянето на планетата.

— Значи процесът не може да бъде спрян?

— Така изглежда.

Рускинята взе писалка и написа три букви върху книжната покривка на масата.

— Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Това означава части на милион66 единици обем. Така се измерва въглеродният диоксид в атмосферата. Установява се съотношението между броя на молекулите парников газ към общия брой на молекулите сух въздух. 200 ppm например означава, че има двеста молекули газ с парников ефект на всеки милион молекули сух въздух.

— Разбирам. И какво следва?

— В ранния си период на съществуване атмосферата на нашата планета била наситена с въглероден диоксид, също като Венера, а това правело невъзможна появата на животни. Но тъй като морето и растенията са естествени абсорбенти на въглеродния диоксид, вследствие на едновременното им действие след милиони години въглеродният диоксид в атмосферата намалял. Палеоклиматичните изследвания показват, че въглеродният диоксид е отговорен за половината термични промени в миналото. При висока концентрация на въглероден диоксид в атмосферата температурата проявявала тенденция да се покачва. Когато нивото на концентрация намалявало, температурата тръгвала надолу. И така, преди петстотин години въглеродният диоксид достигнал своя минимум от 270 ppm. Но с човешката експанзия и съпътстващото я унищожаване на горите и изгаряне на дървесина, към които по-късно се прибавило и изгарянето на въглища и петрол за добиването на енергия, въглеродният диоксид се увеличил до днешните 380 ppm.

— Това много ли е?

— Това просто е най-високата стойност през последните шестстотин и петдесет хиляди години.

— По дяволите. И казваш, че продължава да расте?

— Продължава, при това ускорено. Ако можехме да превърнем в твърдо състояние въглеродния диоксид, който изхвърляме всяка година в атмосферата, щяхме да имаме по една планина с два километра височина! По една планина всяка година, Томик — въздъхна тя. — Но най-лошото ще се случи, когато достигнем критичната стойност.

— Каква е критичната стойност?

— 550 ppm. — Разтвори ръце, за да внуши представата за нещо голямо. — Представи си, че си на върха на планина и започваш да буташ голям камък, отначало с малко усилия, после постепенно все по-силно. Камъкът няма да се помръдне отначало, нали? Но когато силата, с която го буташ, достигне критична стойност, камъкът започва да се раздвижва. Първо бавно, докато набере собствена динамика, и тогава вече няма нужда да го тикаш, за да се търкулне по склона надолу, да предизвика лавина и да унищожи някое село в долината. — Присви очи. — Забележи: точно при достигането на определена критична стойност на силата успявам да раздвижа камъка. После бедствието се случва само, без моя помощ. Ето за какво говоря. Колкото повече въглерод изпускаме в атмосферата, по-силно бутаме климата по посока на пресичането на критичната стойност. Повечето от учените смятат, че критичната стойност е 550 ppm въглерод. Когато преминем тази стойност, ще се опечем.

— В момента сме достигнали 380 ppm, нали? — установи Томаш. — Това означава, че все още сме далече от тези 550 ppm. — Сви рамене. — Имаме достатъчно време, за да спрем, преди да сме стигнали тази стойност.

— Опасявам се, че не е толкова просто.

— Защо?

— Първо, никой не знае със сигурност каква е критичната стойност. Някои смятат, че вече сме я преминали и катастрофата е неминуема. Едно изследване, публикувано през 2009 година в Съединените щати, защитава тезата, че термичните промени ще продължат хиляди години след пълното прекратяване на емисиите на въглероден диоксид. А някои смятат, че критичният предел е някъде около 400 или 450 ppm, макар че има научен консенсус за 550 ppm. Но и ако това действително е критичната стойност, не трябва да забравяме за ефекта на натрупването. Ако по някакво чудо успеем още днес да спрем емисиите на въглероден диоксид, концентрацията му в атмосферата ще продължи още хилядолетие, понеже това е времето, за което морето и растенията ще успеят да погълнат наличното количество от това съединение.

Томаш изглеждаше потресен от чутото.

— Колко?

— Едно хилядолетие.

— Господи!

— Забележи: заради ефекта на натрупване ние днес се сблъскваме с последиците от концентрацията в последните петдесет години. Въздействието на днешната концентрация ще бъде усетено през следващите години. Ако спрем днес емисиите на въглероден диоксид, концентрацията му ще продължи да расте с една и половина част на хиляда годишно и ще достигне 450 ppm през 2100 година. — Вдигна показалец предупредително. — И то ако спрем още днес.

— Разбирам.

— Но лошото е, че няма да можем да спрем днес. Китай е в процес на индустриализация, както и Индия, и тези две страни имат нужда от изкопаеми горива за развитието си. От друга страна, другите големи световни производители на въглероден диоксид — Съединените щати и Европа, са свикнали с комфорта, който им осигурява днешната енергийна икономика и не искат да се откажат от нея, за да си осигурят стабилен икономически растеж и занапред. А така също и Русия, четвъртият най-голям производител на въглероден диоксид в света, със своите сериозни проблеми със замърсяването, със своите остарели технологии, ще продължи да бълва въпросното съединение ежедневно като топъл хляб. И знаеш ли какъв е резултатът от всичко това?

— Повече топлина.

— Много повече топлина — изтъкна тя. — Според палеоклиматичните проучвания, през плиоцена, когато нивата на въглеродния диоксид са били някъде около 380 ppm, температурата на планетата е била с три градуса по-висока от днешната. Но понеже световната тенденция е да се увеличат емисиите на въглероден диоксид, трябва да бъдем подготвени за нещо много по-тежко. При сегашния ритъм до 2100 година концентрацията на това съединение в атмосферата ще достигне 1100 ppm.

— Господи!

— Климатичните модели смятат за наложително да стабилизираме ситуацията на 450 ppm. Това би довело до умерено затопляне с частично потъване на бреговата линия, по-голяма дезертификация, известно усилване на бурите и повече горски пожари, но нищо по-сериозно. Бихме могли да го преживеем. Проблемът е, че тези 450 ppm вече не са възможни, тъй като само днешните емисии поради кумулативния ефект ще повишат концентрацията на въглероден диоксид до критичната стойност през 2100 година. Но тъй като към днешните емисии ще трябва да добавим и онези, които тепърва предстоят, може да се каже, че ситуацията не подлежи на контрол.

Разтревожен, Томаш прехапа устната си.

— И още как — потвърди той мрачно. — Свършено е с нас.

— Сега разбираш връзката между петролния бизнес и затоплянето на планетата, нали?

— Да.

Надежда се загледа в менящия се пейзаж отвъд прозореца. Тайгата се разстилаше до хоризонта като огромен океан от борове и ели, чиито източени островърхи корони отдалече приличаха на зелени иглички, забодени в бездънната синева на небето. Взрян в необятната горска шир, Томаш си представи страшната гибел, за която прекрасните бели дробове на планетата нехаеха, представи си огъня, който някой ден щеше да ги изпепели, сякаш исполинските дървета бяха невинни жертви, поели в редици към кладата, осъдени да горят вечно в ада, който настъпваше невидим и неумолим.

— Филка описваше много образно онова, което ни очаква още този век. — Поклати глава. — Използваше една потресаваща дума.

— Каква?

Рускинята си пое дъх и впери поглед в Томаш.

— Апокалипсис.