Седмият печат

XXXVII

Двата джипа спряха до странното скално образувание от заоблени скали, напомнящи огромни анти98, издълбани от вятъра и времето, някои от тях толкова грамадни, че съперничеха на съседния монолит Улуру. Руснаците наредиха на пленниците да слязат. Когато излязоха от колите, всички останаха неподвижни един дълъг миг, равнодушни към горещината и праха, потънали в съзерцание на мистериозния декор, който се извисяваше пред тях.

— Как се казва това? — попита Орлов, без да сваля очи от огромните камъни.

— Олга — каза Къмингс. — Но аборигените го наричат… хм… Ката Тжута. Мисля, че значи нещо като „много глави“.

Руснакът се озърна наоколо.

— И къде прибирате материала?

— Какъв материал?

— Не се прави на глупак.

Къмингс посочи надясно.

— Трябва… хм… да отидем там.

Обърнаха се към мястото и видяха дълбок пролом между двете най-големи скали от масива.

— Какво е това?

— Пътека — поясни англичанинът. — Казва се… хм… Уолпа Гордж.

Групата потегли в индианска нишка. Орлов и Къмингс бяха отпред, последвани от Игор, след него другите двама пленници и накрая двамата руснаци. Земята беше суха и само тук-там се виждаше оскъдна растителност. Когато стигнаха началото на пролома, те почувстваха топлия лъх на вятъра в лицата си, сякаш някъде в дъното имаше гигантски вентилатор.

След кратко колебание Орлов заобиколи един зъбер и навлезе в пролома, следван от другите. Поеха напред с внимателни, предпазливи стъпки, придвижвайки се бавно по тесния път, врязан между стръмните стени на огромните скали. Стъпките им отекваха из пролома все по-силно и многогласно, сякаш цяла войска преминаваше из Уолпа Гордж.

Камък се отрони някъде горе, на високото, и Орлов се закова намясто.

— Стой! — извика той.

Групата спря и руснаците внимателно заоглеждаха прохода.

— Ето там! — възкликна Игор, сочейки към гребена на високата скала отдясно. — Там има някой!

— Сигурно са… хм… аборигени — побърза да обясни Къмингс. — Това е свещена земя за тях.

— Това не ми харесва — каза Орлов и посочи мястото, откъдето бяха тръгнали. — Може би е по-добре да се върнем назад.

— Това са някакви аборигени — настоя англичанинът. — Няма… хм… никакъв проблем.

Орлов се вгледа в прохода.

— Не, няма да рискуваме. Този проход е прекалено тесен за моя вкус. — Махна с ръка. — Да се връщаме.

Игор нареди нещо на руснаците и те послушно смениха посоката. В мига, в който всички поеха назад, един глас отекна из пролома, силен като гръм.

— Всички по местата!

Останаха неподвижни на пътеката, без да знаят дали да отстъпят, или да продължат напред.

— Ама какво по дяволите… — изкрещя Орлов, въртейки диво глава в едната и другата посока с насочено оръжие.

Уолпа Гордж сякаш увисна в някакво безвремие.

— Хвърлете оръжията на земята! — извика същият глас. — Вдигнете ръце над главата!

За миг всичко замръзна като на снимка — само равнодушно реещият се прах във въздуха нарушаваше илюзията. Но в тази статична картина нещо помръдна: горе се появи глава, надничаща иззад върха на зъбера, а след нея и очертание на тяло, изплувало от сянката. Изникнаха някакви хора с широкополи шапки като каубои и сиви панталони.

— Полиция! — възкликна Орлов вцепенен.

Гласът отново отекна из пролома:

— Няма да повтарям. Хвърлете оръжията и вдигнете ръце!

Орлов направи знак на хората си и руснаците се хвърлиха зад скалите. Игор дръпна пленниците настрани и надникна нагоре. Прозвуча изстрел, после друг и още един.

Трак.

Трак.

В началото гърмежите бяха изолирани, редуваха се изстрел — отговор, но после зачестиха и положението като че излезе извън контрол. Изстрелите бяха толкова начесто и толкова близо, че прераснаха в непрекъсната стрелба.

Трака-трака-трак-трака-трак…

Въздухът около скалата, зад която се намираха пленниците, ехтеше от пукотевицата, пушилка се вдигаше отвсякъде, където куршумите биеха по камъка или земята.

Томаш се огледа, но в суматохата не можа да различи кой по кого стреля. Видя Игор, който бе заел позиция до скалата и се опитваше да хване на мушката някой от върха на огромния зъбер, ограждащ пътеката. Погледна нагоре и не можа да види никой, сякаш полицаите се бяха изпарили като призраци из пролома.

Усети някаква ръка да го дърпа за ръкава и обърна глава. Филипе му правеше знаци с очи.

— Да тръгваме — прошепна той напрегнат.

— Къде?

— Бързо — каза Филипе с тон, който не търпеше възражение.

Приятелят му се увери, че Игор гледа в друга посока, и се прехвърли оттатък скалата, пълзейки сред храсти и камънаци. Къмингс го последва с неочаквана за годините му пъргавина и Томаш, преодолявайки нерешителността си, се спусна да ги догони.

— Стоп! — извика някой зад него.

Беше гласът на Игор.

Инстинктивно, опитвайки се да се слее с околността и да изчезне, Томаш скочи в някакво сенчесто място, подобно на малък овраг. Претърколи се на дъното, удари ръката си в ръба на един камък и превъзмогвайки пронизващата болка, се хвърли напред и се свря сред скалите, търсейки защита.

Трак.

Гърмежът изтрещя край ушите му с все сила, явно стреляха съвсем наблизо.

Трак-трак.

Игор беше открил огън след бегълците. Обзет от неудържима паника, Томаш разбра, че играта бе на живот и смърт. Ако не успееше да ги залови живи, щеше да ги убие. А кой знае, може би вече да не мислеше да ги залавя, а се опитваше да ги застреля.

Прииска му се да стане и да затича като луд из пролома. Тялото му молеше да го стори, би препускал като вятър, но малкото останал здрав разум го предупреждаваше, че в мига, в който се надигне, щяха да го повалят, при това завинаги. Довери се на този глас, както слепец се оставя на кучето водач, и се сниши, свличайки се по надолнището, пълзейки по червената прашна земя, плътно прилепнал като виеща се змия. Спря за момент, за да се ориентира, и се помъчи да открие другите бегълци, но Филипе и Къмингс бяха изчезнали. Явно в отчаяното си бягство всеки беше поел по свой път.

Трак.

Куршумът изсвистя край ушите на Томаш и звукът му подейства като електрошок. Историкът удвои усилията си и тялото му се затъркаля надолу, търсейки защита в земята. Спря в подножието на скалата, надвиснала над пролома, и запълзя сред някакви треви с остри листа, които издраха ръцете му. Добра се до една пролука в скалата и се вмъкна вътре.

Процепът беше тесен и тъмен. С разтуптяно сърце се огледа наоколо, опитвайки се да попие особеностите на терена, който го заобикаляше. Знаеше, че не бива да се отпуска, че Игор върви по следите му, че разполага само със секунди, за да се измъкне от този миши капан. Скалната цепнатина продължаваше навътре и Томаш почувства ужасна несигурност. Би могъл отново да изскочи навън, в пролома, да се промъкне покрай стената, но вероятно Игор щеше да го забележи и да го залови. Беше рисковано. Можеше да се провре в тъмния отвор и да види накъде води, но най-вероятно бе сляпа дупка, капан, без възможност за бягство. И това беше рисковано.

Какво да прави?

Стрелбата в пролома не преставаше, накъсана и хаотична. Вслушан в ехтящата пукотевица из Уолпа Гордж, Томаш усети, че някой се приближава. Беше Игор. След като се убеди, че пътят му към прохода е отрязан, Томаш се шмугна в отвора и се закатери по посока на светлината. Търсеше опора в издатините, залавяше се за някоя буца пръст, стъпваше на камъка като на стъпало, подхлъзваше се и поемаше отново, мъчейки се да овладее паниката и да се изкачва все по-високо и по-високо, с присъща на отчаяните дързост.

Стигна до малка площадка и спря да си поеме дъх. Потта се стичаше по лицето му на струйки и капеше от върха на носа и брадичката му. Никога не си беше представял, че човек може така обилно да се поти. Усети невероятна жажда, устата му беше пресъхнала. Прокара език по устните, но сякаш бяха от корк, не откри и капчица слюнка. Сви рамене примирен. В този момент водата беше последната му грижа.

Дочу движение долу и зърна някакъв силует — беше Игор, който приближаваше с автомат в ръце. Очите на двамата се срещнаха за миг, след което руснакът тутакси обърна оръжието с дулото нагоре, насочено към него.

Трак.

Томаш се завъртя настрана и навреме избегна смъртоносния куршум. Площадката бе широка около два метра, което му даваше възможност да се отдръпне, но Игор стягаше обръча. Дори нямаше смисъл да се изкачва, достатъчно беше да стигне до ръба и да насочи оръжието. Всичко щеше да продължи секунди.

Беглецът огледа трескаво площадката, мятайки се като звяр, хванат в капан. Нямаше нищо, беше притиснат до стената. Чу тежкото дишане на Игор, задъхан от изкачването, и видя дулото да се показва над ръба — приличаше на перископ, изплуващ от морските води.

С отчаян скок Томаш се озова до ръба, погледна надолу и зърна главата на Игор на половин метър разстояние. Руснакът пухтеше, уловил се за издатините, за да се качи на площадката. Без да се колебае, беглецът вдигна крак и яко изрита руснака в тила. Игор удари челото си в скалата, загуби равновесие и се строполи на земята.

Контраатаката даде време на Томаш, който се оттегли до стената на площадката и се опита да прецени ситуацията. Да не би да имаше някакъв друг път, който в лудешкия бяг да му беше убягнал? Огледа се по-добре и видя, че може да прескочи над урвата, откъдето беше дошъл и където сега се намираше неговият преследвач, върху неголяма плоча с пътека, изсечена в скалата. Но беше рисковано, тъй като за момент щеше да застане на мушката на Игор. Освен това, ако скокът му се окажеше неуспешен, щеше да се строполи по урвата, където го очакваше руснакът.

Докато преценяваше възможностите, долови дишането на Игор и разбра, че отново се опитва да достигне площадката. И в този момент взе решението. Преди преследвачът му да се е изкачил прекалено високо, Томаш се приближи до ръба и надникна надолу. Първото нещо, което видя, беше дулото на оръжието, насочено към него.

Трак.

Куршумът профуча край главата му и гърмежът проехтя в ушите му. За секунди беше напълно зашеметен.

„Кучи син! — каза си той. — Дебнел е да се покажа“.

Тактиката с ритника вече нямаше да изненада неприятеля, който се катереше нагоре безкрайно предпазливо. Нямаше време и затова Томаш напълни гърди да събере кураж, засили се към ръба и скочи.

Приземи се със стон върху плочата, накъдето беше изхвърлил тялото си. Усети, че губи равновесие, размаха ръце във въздуха, опитвайки да се задържи, и накрая успя да се хване за една издатина и да избегне падането. Долови зад себе си движенията на Игор, който явно напредваше нагоре и си даде сметка, че руснакът скоро щеше да го настигне. Скочи на крака и хукна по пътечката в скалата. Няколко метра по-нататък пътеката изчезваше в отвор с големината на куче. Отново изпита чувството, че е хванат в капан, защото не можеше да се върне назад.

Лишен от алтернатива, Томаш легна на земята и се запромъква през дупката, без да знае какво го чака в тъмата. Нищо добро, помисли той, но това беше единственият изход и не му оставаше друго, освен да продължи пътя си. Долови жужене около главата си — бяха насекоми, изненадани от появата на неканения гост. Случайно попаднал слънчев лъч освети странен гущер с шипове, страховит на вид. Беше гущер молох, който гледаше уплашено натрапника, нахлул във владенията му.

Беглецът полагаше усилия да не обръща внимание на животинките. Почувства сърбеж по цялото тяло и едва устоя на желанието да спре и да провери дали буболечките наистина лазят под дрехите му, или само си внушава. Трябваше да овладее страховете си. Извивайки се, успя да се вмъкне в едно разклонение, което постепенно се разширяваше и му позволи да се изправи. Входът бе останал далеч зад него.

Всичко тънеше в плътен мрак. Дотук не достигаше светлината от входа, нито каквато и да е друга светлинка. Беше непрогледно черно, като в бездна. Неканеният гост вървеше слепешката, пипнешком, удряйки главата си в невидими издатини; ръцете му опипваха извивките в скалата, ушите му долавяха и най-далечния звук. Какви ли опасности се крият тук, питаше се Томаш. Дали има скорпиони? А змии? Не може да няма змии в такава дупка, толкова дълбока и толкова страшна.

Закова се намясто. Дишаше тежко, на пресекулки. Дощя му се да се върне там, откъдето беше тръгнал, да избяга от този ужасяващ мрак. Непознатата угроза му се струваше по-страшна от онова, което знаеше, че го чака отзад, но той успя да потисне паниката и преодоля пристъпа на клаустрофобия. Съсредоточи се, припомняйки си, че там, отзад, го дебнеше смъртта и че каквато и да бе невидимата опасност, която се криеше в тази дупка, не би могла да бъде по-лоша от сигурната смърт.

Изпълни се със смелост и се изправи пред неизвестното. Тръгна отново, опипвайки тромаво като слепец пътя в тъмното. Опитваше се да извае в съзнанието си образа на невидимите очертания на издълбания в скалата тунел. Блъсна се в нещо огромно, което препречваше пътя му, и се закова неподвижно. Дали не беше краят на тунела? Дълго опипва студените стени и земята, докато накрая усети някакъв отвор. Дали не беше свърталище на змии? Събра няколко дребни камъчета и ги хвърли натам, сякаш предупреждаваше животинките, че е по-добре да се измъкнат оттам, и зачака неспокойно, напрягайки се да долови всяко движение. Не чу нищо. Окуражен, Томаш се сви и се промъкна през отвора.

Съзря светлина в дъното. Беше изходът. Тунелът имаше изход. Когато осъзна това, усети, че духът му се повдига, надежда изпълни душата му и вля нова сила в тялото му. Запълзя чевръсто, нетърпеливо, копнеещ да се измъкне оттам колкото е възможно по-скоро. Напредваше като обезумял, с резки трескави движения. Вече можеше да различи очертанията на тунела, сенките на камъните, мравките, хлебарките, гущерите и най-вече синьото небе от другата страна, свободата, която го очакваше навън. Тунелът се разшири и Томаш се надигна, изминавайки последните метри на четири крака. Със сетни усилия стигна изхода и показа главата си навън, усещайки топлия въздух като ласка по изпотеното си лице.

— Привет! — произнесе нечий глас.

Слънчевите лъчи го заслепяваха след минутите, прекарани в дълбока тъмнина, и на Томаш му бяха нужни няколко секунди, докато разпознае исполинската фигура пред него, застанала на изхода.

Игор.

Руснакът го гледаше със саркастична усмивка и почти докосваше челото на Томаш с дулото на автомата. Как, по дяволите, се е озовал тук, учуди се беглецът, смазан от появата му. Какво ли щеше да последва? Може би щеше да го задържи като заложник? Може би щеше да се възползва от него като щит, за да се измъкне оттук? Или щеше да го убие?

Томаш чу някакъв звук и разбра, че Игор току-що бе заредил оръжието и се готвеше да натисне спусъка. Беше изгубен, осъзна Томаш. Въздъхна и се примири със съдбата си. Беше опитал всичко, за да избегне края, но вече нямаше накъде да бяга. Игор беше опрял оръжие в главата му и всеки момент щеше да стреля. С него бе свършено.

Но точно в този момент, когато почти се беше примирил с участта си, нещо в него се преобърна. Като агне ли щеше да си замине, без всякаква съпротива? Да се предаде на палача, или да му се опълчи? Беше притиснат до стената и нямаше какво да губи. Томаш реши да се бори.

Изхвърли се напред като плувец, който скача в басейн, и удари с глава руснака в стомаха.

Трак.

Изненадан от удара и дръзката атака, Игор изстреля един откос в каменната стена и изгуби равновесие. Съзнавайки, че не бива да отстъпва на неприятеля нито пространство, нито време, Томаш го хвана през кръста и отново го блъсна. Двамата се затъркаляха по скалата, докато в един момент земята под тях изчезна и полетяха в бездната.