Седмият печат

Епилог

Първият човек, който го видя да влиза в дома, беше госпожата от рецепцията. Тя бе жена на средна възраст и доста приказлива, поради което често ставаше изповедник на близките на настанените в дома.

— Добро утро, професоре — поздрави тя дружелюбно. — Повече от месец не съм ви виждала насам.

— Два месеца — поправи я Томаш, подпирайки се на патериците си тип „канадка“. — Бях в чужбина дълго време.

Жената от рецепцията изгледа с любопитство патериците и гипсирания му крак.

— Какво се е случило с вас? Кола ли ви е блъснала?

Томаш се усмихна насила. Беше му омръзнало да отговаря на един и същи въпрос. Даже му беше хрумнало да опише всичко, да направи няколко десетки ксерокопия и да дава екземпляр на всеки, който попита за крака му.

— Нещо такова — каза той, спестявайки подробностите. — Тъкмо заради крака се задържах толкова време в чужбина.

Жената от рецепцията стана от мястото си и услужливо се приближи до Томаш.

— Имате ли нужда от помощ, професоре?

— Не, оставете. Все някак ще се оправя, свикнах вече. — Спря пред рецепцията и надникна в коридора. — Къде е майка ми?

— Дона Граса ли? — Госпожата направи две крачки назад, спря пред вратата на дневната и погледна вътре. — Не я виждам тук.

— Дали не си е в стаята?

Томаш се приближи до рецепцията, но жената за секунди се вмъкна в дневната и заговори някакъв възрастен мъж. Застанал на вратата, Томаш чуваше звуците на разговора, без да разбира думите. Възрастният човек каза нещо и жената надникна през прозореца, след това се устреми към него.

— Всъщност тя е навън, в градината — каза тя. — Искате ли да я извикам?

— Не, оставете. Аз ще отида при нея.

Придвижвайки се предпазливо, с полюшващо се между патериците тяло и опънат гипсиран крак, Томаш излезе от дома и тръгна покрай затревената площ, сред пъстрите лехи от рози, кантарион и нигела. Заобиколи и излезе в градината зад сградата, където много от обитателите на дома седяха по дървените пейки, наслаждавайки се на утринното слънце. Лястовиците чуруликаха из боровите клони, весели и игриви, изпълвайки зеленината с музика. Чисто и свежо ухание се разнасяше от полятата заранта трева.

Томаш огледа градината и видя майка си в дъното, под сянката на една ела, зареяла поглед към близката гора. Съблюдавайки деликатното равновесие на канадките, Томаш бавно тръгна към нея. Прекоси затревената площ, стигна дотам и седна на стола до нея.

— Здравей, мамо.

Дона Граса обърна глава и го изгледа странно. Нямаше я очакваната радост от срещата, а по-скоро отчуждено любопитство.

— Добро утро.

Томаш се наведе и я целуна по лицето.

— Добре ли си, мамо?

Дона Граса остана хладна и дистанцирана.

— Извинете, господине, сигурно ме бъркате с някой друг.

Репликата, произнесена с почти равнодушен глас, му подейства като плесница. Томаш се поколеба, преди да отговори.

— Мамо, аз съм — каза той, като сложи ръка на гърдите си. — Томаш.

Тя му подаде ръка.

— Как сте? Аз съм Граса Нороня.

Томаш сякаш не видя протегната ръка. Стисна рамото й и я разтърси, сякаш се опитваше да я събуди.

— Аз съм, мамо. Твоят син. Аз съм Томаш, синът ти.

Дона Граса се усмихна добродушно.

— Господине, много сте симпатичен, но вече ви казах, че ме бъркате с друга жена — промърмори тя със спокоен глас. — Моят син наистина се казва Томаш, но е още съвсем малък, милият.

Томаш, нажален, се загледа в майка си. Нима се е върнала толкова назад във времето? Нима е възможно дори да не го познава? Взираше се напрегнато в майка си и в този мъчителен миг разбра, че я беше загубил завинаги. Почувства как очите му се премрежват от сълзи, сякаш прииждащата скръб бе разтворила невидими шлюзове в душата му. Трябваше да се махне оттам.

Това бе повече, отколкото можеше да понесе.

Тръгна към близкия бор, обърнал гръб на майка си, и захлипа неутешимо. Сълзите бликаха от очите му и се стичаха по лицето му, топли и неспирни, гърлото му бе стегнато на възел. Да не те разпознае собствената ти майка му се струваше най-тъжното нещо, което би могло да сполети някого.

— Господин Томаш, добре ли сте? — попита майка му зад него, притеснена от ненадейния пристъп на скръб на непознатия.

Все още с гръб към нея, Томаш кимна с глава. Пое дълбоко въздух, прокара опакото на ръката си през носа, а с дланта на другата изтри сълзите, които се стичаха по лицето му. Осъзна, че вече контролира чувствата си, сякаш вълната, която заплашваше да го удави, беше отминала, върна се при майка си и дръпна празния стол.

— Имате ли нещо против да седна до вас?

— Не, разбира се — съгласи се тя с любезна усмивка. — Много мило от ваша страна. — Наклони глава и състрадателно се вгледа в зачервените му очи. — По-добре ли сте?

— Да, благодаря.

— Проблеми ли имате?

— Да, нещо такова — прошепна Томаш.

— Семейни проблеми?

— Да, би могло да се каже.

Дона Граса зарея поглед към боровата гора и въздъхна.

— Моето семейство не ме посещава от дълго време. — Прехапа устни, завладяна от мъка. — От много, много време.

Томаш поклати глава. Погледна майка си и неизвестно защо се замисли над нетрайността в живота, над преходността на нещата и ефимерността на съществуванието. Пред него животът се носеше като дух, преобразявайки се непрестанно, всичко се променяше във всеки един миг и нищо не бе вече същото. Няма щастлив завършек, помисли си той. Всеки има своя седми печат за разчупване, съдба, която го очаква, апокалипсис в края на времето. Каквито и успехи да трупаме, колкото и победи да постигнем, каквито и да са завоеванията ни, накрая неотменно ни чака гибел. Ако имаме късмет и ако се потрудим, животът дори би могъл да е хубав, низ от щастливи моменти, но накрая, каквото и да направим, каквото и да опитваме, каквото и да казваме, винаги ни очаква поражение, последното и окончателно поражение.

— Имате ли нещо против аз да ви бъда семейство? — попита той, нарушавайки меланхоличната тишина.

Дона Граса го изгледа с изненада, едновременно заинтригувана и развеселена.

— Вие ли, господине? Моето семейство?

— Да, защо не? — Сви рамене. — След като никой не идва да ви посещава, какво губите?

Тя сведе очи, внезапно блеснали от вълнение. Не беше очаквала, че някой може да прояви такава щедрост към стара жена като нея, забравена от семейството си.

— Добре — прошепна тя едва.

Томаш протегна ръка към майка си и двамата останаха така, хванати за ръце, радвайки се на меката и нежна топлина на другия, наслаждавайки се на сладките милувки на утринното слънце, на мелодичното чуруликане на лястовичките, наситения дъх на трева и шумоленето на дърветата, леко полюшвани от вятъра. Унесен от този пасторален концерт на природата, Томаш се радваше на зеленината с очите на човек, който съзнава колко нетрайно е всичко, колко крехък е животът, че всичко на земята има своя край. Цветята и растенията шушнеха и трептяха пред него, залюлени в ритъм, който изглеждаше вечен, но всъщност бяха тъй ефимерни, както и бризът, който ги люлееше.