Седмият печат

XVII

Слънцето бавно полягаше зад планините отляво, обагряйки всичко в ярко пурпурно. Здрачът в Олхон постепенно придобиваше студени и непрозрачни сиво-сини нюанси, в които потъваха снежните планини и тайгата отвъд Малое море — провлака, който отделяше острова от сушата.

Седнали на столове, изнесени на пясъка, двамата португалци съзерцаваха покорните вълни на езерото с две питиета на масата — слабоалкохолен квас за Томаш, яркочервен морс71 за Филипе. Надежда беше отишла да се разходи из селището, оставяйки ги насаме да споделят спомени от гимназията, съкровени тайни, които бяха доверявали един на друг като момчета, разкази за пакости и любовни истории, на които дължеше прякора си Томаш. Но след поредицата от забавни епизоди, думите им внезапно започнаха да увисват в неудобни паузи, сякаш не намираха какво повече да си кажат. Гостът най-сетне се реши да подхване темата, която го беше довела тук.

— Как се озова на това място?

Филипе въздъхна.

— Това е дълга история — каза той, сякаш му се струваше непосилно да я разкаже. — А ти, Казанова? Какво правиш ти тук?

— О, тя е дълга и широка — изсмя се Томаш, повтаряйки като ехо отговора.

— Обичам дълги истории, особено когато не са се случили с мен. Разкажи ми твоята история.

Томаш внимателно се вгледа в приятеля си от гимназията. Светлите очи бяха запазили хлапашкото пакостливо изражение, но бръчките бяха набраздили лицето му и непокорната руса коса сивееше прошарена. Изглеждаше така, сякаш го бяха поставили в някаква машина на времето — вчера изглеждаше млад, а днес бе някак овехтял, странно съчетаващ познатия образ и друг, чужд.

— Няма много за разказване, но малкото, което знам, е доста объркващо — отбеляза Томаш, връщайки се в реалността. Прокашля се и се съсредоточи над онова, което имаше да казва. Беше настъпил моментът да се сложат картите на масата. — През 2002 година, почти по едно и също време са били убити двама учени — един американец в Антарктида и един българин в Пловдив. До жертвите бил оставен един и същи знак — тройна шестица. В бележниците и на двамата било открито твоето име. — Погледна Филипе, за да види реакцията му след разказаното. Събеседникът му бе като парализиран и усмивката бе изчезнала от лицето му. — По времето, когато са били убити, ти си изчезнал от полезрението на всички. В бележниците на жертвите фигурира и името на английски учен, който също се е изпарил. Никой нищо не е чувал повече за вас. — Филипе изглеждаше напрегнат, докато изслушваше разказа му; несъмнено имаше нещо общо със случая. — Преди няколко седмици, след продължителна липса на каквито и да било новини за вас, е било засечено електронно съобщение, изпратено от англичанина до теб, със странно съдържание. В имейла се споменава седмият печат. Направихме справка в Новия завет и установихме, че тройната шестица и седмият печат са два символа с твърде важна роля в последния от библейските текстове — Апокалипсис. — Разтвори ръце с дланите нагоре, сякаш да покаже нещо очевидно. — Както разбираш, тези факти озадачиха доста хора и събудиха огромно любопитство относно онова, което би могъл да разкажеш.

Филипе прехапа устни и го изгледа изпитателно.

— Любопитство от страна на кого?

— Как на кого, на полицията, разбира се.

— Коя полиция?

— Интерпол.

Приятелят му впи въпросителен поглед в него.

— Полицай ли си станал?

Томаш прихна.

— Разбира се, че не. Преподавам история в Нов лисабонски университет.

— В такъв случай каква е твоята роля в тази история?

— Онези типове от Интерпол се свързаха с мен, за да им помогна да разнищят случая. Само това.

— Но защо са се свързали точно с теб? Какво би могло да им е от полза?

— Знаят за нашата връзка от времето, когато бяхме в Кащело Бранко. Освен това имат нужда от криптолог и специалист по древни езици, за да разгадаят мистерията около тройната библейска шестица.

— Да видим дали съм разбрал правилно. — Насочи пръст към него. — Ти работиш за Интерпол?

— Да, бях нает да им сътруднича в това разследване.

— И затова си тук?

— Да.

Филипе замълча за момент, докато преценяваше положението.

— Признавам, че всичко е малко неочаквано. Не съм допускал, че може да си в течение на цялата тази бъркотия. — Отговори ми, моля те, смяташ ли, че аз съм убил двамата учени?

— Не, не смятам. — Поколеба се. — Тоест нищо не смятам. Всъщност не знам достатъчно, за да имам мнение по този въпрос.

— А какво мисли Интерпол?

Томаш бавно пое въздух, претегляйки всяка дума.

— Искат да научат повече — каза той накрая. — Но не може да се отрече, че връзката ти с двамата учени, както и обстоятелството, че си изчезнал по същото време, когато са били убити, кара хората от Интерпол да предполагат, че… как да кажа… събужда някои подозрения. Връзката между седмия печат, споменат в адресирания до теб имейл, и тройната шестица, намерена до двете жертви, които препращат към един и същи библейски текст, не помогна да те извадят от списъка на заподозрените, както сигурно се досещаш.

Филипе изгледа изпитателно стария си приятел от гимназията.

— Само не ми казвай, че Интерпол знае къде съм.

— Не, спазих стриктно инструкциите ти, бъди спокоен.

— Никому не си казвал, че идваш насам?

— Не, никой нищо не знае.

— Със сигурност?

— Тоест Интерпол знае, разбира се, че съм на път, за да се срещна с теб, но не съм им казвал къде.

Филипе видимо се отпусна, макар и не съвсем.

— Ако знаех, че ти стоиш зад това, нямаше да те поканя да дойдеш.

— Защо?

— Защото е много опасно, Казанова. Твоето присъствие тук, фактът, че си запознат с някои събития и че работиш за Интерпол, създава проблем със сигурността, схващаш ли?

— Не.

— Присъствието ти тук крие рискове.

— Тогава защо ми каза да дойда?

Приятелят му въздъхна.

— Не знаех за връзката ти с Интерпол. — Взря се разсеяно в червената чаша с морс в ръката си. — Беше ми домъчняло за родината, а и от много време не сме се виждали. Когато попаднах на имейла ти в сайта на гимназията, просто се поддадох на носталгията. Направих грешка, но вече е късно.

Филипе млъкна замислен. Присъствието на стария приятел внасяше нови елементи, които не беше отчел първоначално. Налагаше се да преосмисли ситуацията.

— Не разбирам — каза Томаш, нарушавайки неловката тишина. — Щом си невинен, защо те е страх от Интерпол?

Приятелят му повдигна вежди, сякаш въпросът беше нелеп.

— Казвал ли съм, че съм невинен?

Изречението остана да виси между двамата като черен облак, от който всеки миг щеше да ливне пороен дъжд.

— А не си ли?

Филипе се усмихна насила, откъсна поглед от хоризонта и отпи глътка морс.

— Историята е много заплетена — изрече той мрачно. — Много, много заплетена.

Настъпи пауза. Разговорът вървеше на пресекулки, изпълнен с намеци, издайнически паузи и скрит смисъл, сякаш важното беше не толкова в казаното, колкото в недоизказаното.

— Носиш ли някаква отговорност за тези убийства? — дръзна да попита Томаш.

Тишина.

— Всички носим отговорност за онова, което се случва около нас.

Нова пауза.

Отговорът съдържаше още по-дълбоки внушения, но Томаш не можеше да се задоволи с това. Щеше му се да разкъса булото от недомлъвки, които му пречеха да изясни нещата.

— Ти ли беше… онзи, който е причинил смъртта им?

Филипе въздъхна отново.

— Може би е по-добре да ти разкажа цялата история, от началото до края.

— Да, може би така ще е най-добре.

Приятелят му поднесе чашата към устата си и изпи половината от морса, сякаш търсеше сили, за да започне разказа си.

— Всичко започна през 1997 година в Япония — каза той, докато мислите му се рееха из времето. — Като консултант на Галп и правителството в областта на енергетиката, бях включен в португалската делегация на международната конференция за климата в Киото. — Изгледа Томаш. — Предполагам, че си чувал за тази конференция.

— Да, която приключи със споразумение за околната среда, нали?

— Точно така. Протоколът от Киото. — Филипе се изкашля. — Онова, което реално се случи в Киото, бе, че повечето от развитите страни се ангажираха официално до 2012 година да намалят емисиите от въглероден диоксид до стойности, по-малки от тези през 1990 година. Имаше признаци, че използването на изкопаеми горива води до глобално затопляне. В Киото беше демонстрирана международна воля да се овладее положението.

— Слава богу.

— Това си помислиха и много от учените. — Вдигна ръце и очи към небето с театрален жест. — Слава богу, че нещо се прави! — Вгледа се в Томаш. — Но част от експертите, участващи в конференцията, си дадоха сметка, че всъщност става дума за фасада. Въз основа на някои подробности от разговорите между делегациите и от начина, по който всяка делегация известяваше за мащабни общи намерения, но избягваше да се ангажира с конкретни мерки, експертите стигнаха до заключението, че когато настъпи часът на истината, политиците щяха да се отметнат и да отложат разрешаването на проблема, завещавайки го на своите приемници.

— Защо?

— Заради протоколните лабиринти, разбира се. Всъщност основната част от съкращенията на емисиите въглероден диоксид трябваше да бъдат извършени от индустриализирания свят. Европейският съюз пое ангажимента да съкрати своите емисии с осем процента, Япония — с шест процента, а Съединените щати, които по това време са най-големият замърсител, със седем процента.

— Това малко ли е?

— Не, прекрасно е. — Направи пауза, за да подчертае смисъла на следващата фраза. — Ако действително възнамеряваха да го направят.

— Не възнамеряваха ли?

Филипе поклати глава.

— Не — прошепна. — Има три проблема. Първо, американците не се осмеляват да застанат срещу определени интереси. Да намалят емисиите на въглероден диоксид би означавало да засегнат три индустрии с огромно значение за Америка: нефтодобивната промишленост, автомобилната промишленост и въгледобива. Белият дом просто няма кураж да застане срещу тези три колоса.

— Разбирам.

— Вторият проблем е тук, в Русия. Глобалното затопляне е катастрофално за много страни, но не и за Русия. — Махна по посока на планините и тайгата отвъд езерото. — Тук, в Сибир, например, по-умерените и къси зими са преимущество за селското стопанство. Освен това, ако тундрата се разтопи, ще е по-лесно и евтино да се добива руски нефт в Арктика. Ледът изтънява и сондажите се улесняват. Но петролът представлява една трета от износа на Русия, четвъртия по значимост източник на вредни емисии в световен мащаб, поради което няма никакъв интерес от спирането на затоплянето на планетата. Точно обратното, само печели от това.

— Добре, но подобна позиция подрива всички усилия да се постигне контрол над ситуацията.

— Без съмнение — съгласи се Филипе. — Но има и един трети проблем. В Киото бяха потвърдени редица задължения на развитите страни, които реално излъчват по-голямата част от въглеродния диоксид, причиняващ глобалното затопляне, но бяха подминати развиващите се страни…

— Това ми се струва логично, нали? — прекъсна го Томаш. — След като индустриализираният свят причинява проблема, следва той да го разреши.

Приятелят му сви устни.

— Не е точно така — поправи го той. — Развиващите се страни станаха най-големите производители на въглероден диоксид.

Томаш се изсмя.

— Намекваш, че страни като Мозамбик са заплаха за климатичната стабилност на планетата?

— Мозамбик — не. Но Китай и Индия — определено. — Приведе се над стола. — Виж какво: цялата икономика се свежда до потребление на енергия. — Посочи чашата с оранжевата течност в ръцете на Томаш. — Например този квас. Квасът е сладко питие, слабо алкохолно, направено от ръж и ечемик. За обработката на земята и прибирането на реколтата са били нужни трактори и комбайни, които изразходват гориво. После питието е било дестилирано. За тази цел е била използвана електрическа енергия, в голямата си част добита от изкопаеми горива. После е трябвало да се изработи бутилката, а за това е необходима топлината на пещите, в които отново се използват изкопаеми горива. И най-накрая е трябвало да се превози бутилката с квас до супермаркета, а оттам до юртите, което станало възможно благодарение на още изразходвано гориво. — Почука с показалец по чашата на Томаш. — След като е била необходима толкова енергия, за да се получи това незначително количество квас, което държиш в ръцете си, представи си енергията, която е необходима за производството на милионите стоки и услуги на потребление, което човечеството ползва всекидневно: хамбургери, чипс, плодове, играчки, дрехи, коли… и какво ли не още!

— Искаш да кажеш, че всяко нещо, всеки продукт на потребление, е резултат от поредица операции, за които е изразходвана енергия.

— Точно така. Или с други думи, промишлената дейност и енергията са двете лица на една и съща монета.

— Ин и ян.

— Едното не може да съществува без другото. — Облегна се на стола, след като изложи идеята си. — Това означава, че развитието на икономиката изисква енергия, че енергията е в основата на икономическия ръст и никой не желае да прекъсва този процес. Създава се един непрекъснат цикъл: богатството събужда желание да се купува, потреблението поражда търсене, търсенето предполага наличието на повече фабрики и суровина, фабриките и суровините произвеждат повече блага, производството на благата за потребление поражда икономически ръст, икономическият ръст поражда желание да се купува, купуването поражда търсене… и така нататък. — Завърнал се в изходната точка, Филипе се усмихна. — Промишлената дейност и енергията са двете лица на една и съща монета.

— Разбрах. Но какво общо има това с Китай и Индия?

— Неразривната връзка между енергия и промишлен ръст е нещо, което нито европейците, нито американците разбират достатъчно ясно. Свикнали сме с изобилието и дори не виждаме, че двете неща са всъщност едно и също. Приемаме всичко като въздуха, който дишаме, като че ни принадлежи по рождение. Но населението на по-бедните страни прекрасно осъзнава значението, което има енергията, за да върви животът напред. Всичко им липсва, и най-вече енергия, поради което й отдават такава важност. Знаят, че им е нужно електричество, за да има светлина в класната стая или да задействат водна помпа, за да извадят питейна вода; знаят, че е нужно гориво, за да върви тракторът и да изоре нивите, от които идва хлябът им, или за автобуса, с който отиват до града, за да продадат продуктите си на пазара. По-бедните страни имат далеч по-ясна представа за значимостта на енергията по отношение на икономическия ръст.

— Е, и?

Филипе прокара ръка по светлите си къдрици.

— Въпросът е там, че Китай и Индия са решили да прехвърлят бариерите пред своето развитие. — Посочи назад, на юг. — Да видим какво е положението при нашите съседи, китайците. Десетилетия наред Китай на Мао Дзедун подхранваше огромно пренебрежение към автомобилната промишленост, смятайки я за символ на деградиралата буржоазия. Всички се придвижваха на велосипеди и бедността беше всеобща. Но когато Мао си отиде, нещата се промениха. Новото китайско ръководство разбра необходимостта от икономически ръст и страната започна да цени онова, което преди подценяваше. За първи път през 2002 година китайците произведоха и продаваха автомобили, и то при такъв потребителски ентусиазъм, че „Дженерал Мотърс“ планира да пренасочи към китайския пазар една пета от производството си. С всяка изминала година автомобилите в Китай се увеличават и се стигна дотам, че в този момент седем от десетте най-замърсени градове в света са в тази страна. Милиони и милиони китайци смятат, че да имаш кола е символ на висок обществен статус. — Наведе глава. — Можеш ли да си представиш какво влияние оказва това на световната енергийна индустрия?

— Ами това означава, че имаме още един играч на този пазар, нали?

— Не говорим за някаква си там страна, Казанова, а за Китай — страна с огромно население. Това са повече от милиард души, които искат да карат кола, повече от милиард, които искат да имат гориво, повече от милиард, които ще изпускат огромни количества въглероден диоксид в атмосферата.

Томаш се почеса по главата.

— Да, Надя ми спомена вече за това — каза той. — Това е проблем, нали?

— И то какъв проблем!… Китай вече е изпреварил развитите страни по търсене на електричество и горива и в момента е най-големият потребител на енергия в света, който вече е задминал Съединените щати. Китайците буквално поглъщат енергийните източници. И за да убият този ненаситен глад, завладяха тотално пазара на петрол, причинявайки дисбаланс между предлагане и търсене, инвестират здраво във въглищата — твърдото гориво, което изпуска най-много газове и засилва парниковия ефект. Скоро Китай ще е отговорен за две пети от количеството изразходвани въглища на планетата и една седма от общото количество произведено електричество, голяма част от която е получена в резултат на изгарянето на въглища и петрол. По предварителни изчисления, Китай скоро ще емитира една пета от въглеродния диоксид в атмосферата.

— Мамка му.

— А сега прибави всички страни, поели по пътя на прогреса. Прибави Индия, Русия и Латинска Америка. Всички искат автомобили, хладилници, климатици, телевизори… всичко! Представи си само как това ще се отрази на потреблението на съществуващите енергийни източници.

— Да, сложно ще е.

— Сложно ли? — Филипе беше почти възмутен. — Ние вървим безгрижно към катастрофа, летим по самоубийствена магистрала и дори не забелязваме това. Потреблението на енергия и емисиите на въглероден диоксид нарастват експоненциално. Цялата енергетика — от производството до потреблението — е обърната с главата надолу и заплашва да срине равновесието между предлагането и търсенето…

Освен това климатът изглежда тотално променен. За петдесет години затоплянето се е ускорило два пъти в сравнение с последните сто години; морското равнище се е повишило със седемнадесет сантиметра само през двайсети век. Вали повече в източната част на американския континент и в Северна Европа и по-малко в Южна Европа, Африка и Азия. След седемдесетте години на миналия век се активизираха циклоните в Северния Атлантик, а през 2005-а се появи и първият ураган по западния бряг на Европа, Винс, който навлезе в Северна Португалия като тропическа буря. Никъде в метеорологичните регистри не се споменава за ураган из тези земи. Същото се наблюдава в Южния Атлантик. Ураганът Катрина вилня из бразилското крайбрежие през 2004 година. Това до такава степен изуми бразилските метеоролози, че не вярваха на снимките от сателита. — Направи малка пауза. — Международна експертна комисия, създадена от ООН, констатира през 2007 година, че през този век температурите ще се покачат между един и шест градуса и че метеорологичните явления като цяло ще придобият екстремен характер: поройни дъждове, продължителни засушавания, по-силни ветрове, по-страшни бури. — Поклати глава. — Но най-лошото е, че е възможно да достигнем критичния предел, разбираш ли? Стойност, отвъд която започват да се вихрят явления, способни да превърнат в необитаеми цели райони на планетата.

— Каква критична стойност? Говориш за 550 ppm концентрация на въглероден диоксид в атмосферата?

— И за това също, но имам предвид най-вече онова, което ще се случи, когато се прехвърли определена температура.

— Добре, но предполагам, че затоплянето ще става постепенно, нали?

— Не, не е така. Природата е устроена така, че в критичните моменти се извършват резки промени. Например водата запазва течното си състояние при падането на температурата, но когато понижението достигне нула градуса, водата преминава в твърдо състояние. Виждаш ли? Критичната стойност е нула градуса, след която всичко се променя.

— Да, разбирам. Но какво искаш да кажеш?

— Опитвам се да ти обясня, че същото става и с климата. След като се премине определена стойност, нещата коренно се променят и планетата може да стане необитаема за голяма част от съществуващите видове, в това число и за хората.

Томаш изглеждаше скептичен.

— Чакай малко — каза той. — Едно е да знаем, че водата внезапно променя състоянието си от течно в твърдо, друго е да твърдим, че климатичните промени са толкова драстични, че самото съществуване на човечеството е под заплаха. Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?

Една търпелива въздишка замести отговора. Филипе стана от стола и се протегна.

— Ставай, Казанова — каза той, тръгвайки по пясъка на плажа. — Ще ти покажа нещо.