Седмият печат

XXXVIII

— Томаш?

Гласът, напрегнат и загрижен, изплува от нищото.

— Томаш?

Усети хладна влага да блика от очите му и чернилката се проясни.

— Ммм — изстена тихо.

— Събужда се — каза същият глас, съвсем наблизо. — Къде е докторът? — попита той, обръщайки се в друга посока, някъде встрани или назад. — Кога ще дойде?

— Вече е тръгнал насам — отговори втори глас, по-отдалечен, с провлачен австралийски акцент. — Не се притеснявай, приятелю.

— Томаш, добре ли си?

Първият глас отново прозвуча отблизо. Все още не дошъл на себе си, Томаш полека отвори очи и усети как светлината нахлува в сетивата му.

— Ммм — простена той отново.

Неясен силует се изправяше пред него, изпълвайки цялото му полезрение. Човекът се бе надвесил над него, с едната си ръка придържаше главата му, а другата размахваше пред носа му.

— Виждаш ли пръста ми?

Томаш фокусира обекта, поставен пред него.

— Аха.

Пръстът се завъртя надясно и наляво.

— А сега? Още ли го виждаш?

— Аха.

Човекът, надвесен над него, въздъхна с облекчение.

— Слава богу!

— Всичко ще е наред, ще се оправи — каза вторият глас безгрижно.

Отърсвайки се от вцепенението, Томаш направи усилие да разсее неяснотата, която забулваше съзнанието му, и да разбере какво става. С полуотворени очи най-сетне идентифицира гласа и фигурата, надвесена над него. Беше Филипе. Направи опит да се усмихне, когато разпозна приятеля си. После установи присъствието на униформен мъж, който стоеше прав и надничаше иззад рамото на Филипе. Полицай.

Успокоен и с донякъде прояснена глава, Томаш си пое дъх, опря лакти в земята и се изправи до кръста. Раздираща болка проряза левия му крак и се разнесе мълниеносно по тялото му.

— Ох! — изстена той. Болката беше непоносима.

— Стой мирно! — скара му се Филипе и подпря гърба му. — Не се движи, Казанова.

— По дяволите! — промърмори той сърдито, стиснал очи и зъби от болка. — Боли ме. Под коляното.

— Не бива да мърдаш — настоя приятелят му. — Мисля, че кракът ти е счупен.

Жестоката болка го върна в реалността. Мъглата в главата му изведнъж се вдигна и всичко му се проясни. Когато болката се уталожи, Томаш проточи врат, мъчейки се да разгледа левия си крак.

— Зле ли е?

— Кое? Кракът ли? — Филипе погледна към него. — Ще се оправи, не се притеснявай. Всеки момент ще пристигне докторът на полицията. — Поклати глава и се усмихна. — Не съм виждал по-голям късметлия от теб.

— Така ли? Защо?

Филипе се разсмя.

— Защо ли? И питаш?

— Не виждам защо… ох… защо се смееш?

Приятелят му кимна към огромния зъбер до тях.

— Видя ли откъде си паднал? Това са около десет метра. Паднал си от десет метра височина и си се отървал само със счупен крак.

— Шегуваш се!

Филипе посочи с глава настрани. Томаш погледна натам и зърна проснато на земята тяло.

— Питай онзи приятел дали се шегувам.

— Кой е този?

— Руснакът, с когото си паднал отгоре.

— Как е той?

— Как ти изглежда?

— Мъртъв ли е?

— По-мъртъв и от Тутанкамон. — Намръщи се. — И ти щеше да си покойник, ако не беше паднал върху него. Туловището му е омекотило удара, за твой късмет.

— По дяволите — каза Томаш. — Виждаш ли какви обрати ни сервира животът? Тръгна след мен, за да ме убие, а накрая излиза, че ме е спасил.

— Да, готин тип. Дал си е живота за теб. — Намигна му. — Надявам се, че ще отидеш поне на деветините.

— Разкарай се — каза Томаш и забеляза манерката на земята.

— Ей, умирам от жажда.

Филипе развинти капачката и му даде да пие. Томаш пи ненаситно, докато изпразни манерката, без да е утолил жаждата си напълно. Беше се обезводнил.

— О, виж ти! — възкликна Филипе, когато видя празната манерка. — Ама ти наистина си ожаднял, Казанова. Искаш ли още?

Томаш кимна утвърдително.

— Да — прошепна, останал почти без дъх.

Филипе се обърна към полицая, който мълчаливо наблюдаваше сцената.

— Имате ли още вода?

— Мисля, че има в патрулните коли от другата страна — каза австралиецът. — Ще отида дотам.

Полицаят се обърна и тръгна. Томаш го проследи с поглед, докато се отдалечаваше.

— Как полицията е узнала за това?

— Дълга история.

— Знаеш, че обичам дългите истории.

Филипе смръщи вежди.

— Сега ли искаш да ти я разкажа?

— А защо не?

Приятелят му въздъхна.

— Полицията ни следеше още от самото начало — призна той.

— В къщата на Джеймс има инсталирани микрофони навсякъде и всичко беше под наблюдение.

Томаш погледна въпросително приятеля си. Недоумението бе изписано на лицето му.

— Що за история ми разправяш?

— Разказвам ти за онова, което се случи.

— Но как полицията е разбрала?

— Аз ги предупредих.

— Предупредил си полицията? — Томаш поклати глава. — Не разбирам. Нали казваше, че когато са поставени на карта такива могъщи интереси, човек не бива да се доверява дори и на полицията?

— Казах го. Така е.

— Тогава? Как така полицията се появи в цялата история?

— Обстоятелствата се промениха и се наложи да ги уведомим. Къщата се подслушваше, проследиха пристигането на гангстерите и разговора, който последва.

— Но защо не ги задържаха веднага?

— Има си причини, Казанова. Трябваше да запишем разговора и да получим повече данни. От друга страна, надявахме се, че руснаците ще се изпуснат и ще издадат поръчителите си.

— Нещо, което те не сториха.

— Така е, но поне опитахме. Планът беше да ги оставим да говорят на воля, поне докато нямаше непосредствена опасност за сигурността ни. После трябваше да ги доведем тук, при Олга, където на излизане от Уолпа Гордж щяха да бъдат заловени. — Махна неопределено. — Там има една поляна, която е много удобна за целта. Проблемът е, че един от полицаите се подхлъзнал, докато изчаквали да преминем през пролома, и руснаците усетиха капана. — Филипе се усмихна. — Едва отървахме кожата, а?

Томаш все още не проумяваше главното.

— Извинявай, но не разбирам кое те накара да извикаш полицията, след като години наред бягаше от нея?

Филипе се прокашля, преценявайки откъде да започне. Стигна до заключението, че най-добре беше да започне разказа си от самото начало.

— Виж какво, Казанова, нека да се върнем назад във времето — предложи той. — Когато разбрахме, че Хауърд и Атанасов са били убити и до тях е бил открит знакът с тройната шестица, моя милост и Джеймс си дадохме сметка, че сме се спасили единствено заради това, че не са ни заварили вкъщи. Ето защо заключихме, че трябва да изчезнем от картата. Хората на петролния бизнес бяха разбрали, че представляваме заплаха, и явно бяха решили да ни унищожат.

— Това вече го знам.

— Проблемът е, че да се изчезне от картата, както сигурно разбираш, не е толкова лесно. Лесно е да се каже, но не и да се направи.

Истината е, че нефтената индустрия разполага с огромни средства и нямаше да бъде трудно за онези типове, които стоят зад всичко това, да ни открият, още повече че нашите средства са направо смешни в сравнение с техните. Имахме някакви пари с Джеймс, но те не можеха да ни помогнат да избягаме от такъв неприятел.

— Какво направихте тогава?

— Стигнахме до заключението, че трябва да си намерим мощен съюзник, и то бързо. Една от очевидните възможности беше да се обърнем към полицията, но както вече ти казах, веднага си дадохме сметка, че в света няма полиция, способна да ни защитава дълго време. Заехме се да мъдруваме по въпроса и тогава Джеймс се сети за съвършения съюзник, някой, който би имал волята и средствата да ни осигури закрила и дори би могъл да ни помогне да завършим изследванията си.

— Кой?

Филипе се усмихна, сякаш не му се щеше да разкрие мистерията.

— Не можеш ли да познаеш?

— Не.

— Помисли добре — предизвика го Филипе. — Кой би могъл да бъде заинтересован от спирането на глобалното затопляне?

— Човечеството?

— Разбира се, че човечеството има интерес, глупчо. Но то не действа спонтанно, нали така? Говоря за организирана група.

Томаш присви очи, опитвайки се да отгатне отговора.

— Освен еколозите, не виждам друг.

Приятелят му се разсмя.

— Те говорят много, без съмнение, но не разполагат с необходимите средства, за да ни помогнат. Говоря за мощен съюзник, достатъчно силен, за да се опълчи срещу петролния бизнес.

— Не се сещам.

— Хайде, напъни се малко.

Томаш сви рамене.

— Армията на Съединените щати.

Филипе отново прихна.

— Шегаджия. Хайде, наистина ли не се сещаш кой би могъл да бъде?

— Вече ти казах, че не мога. Изплюй камъчето. Кой е този ваш таен могъщ съюзник?

Филипе се надвеси над Томаш и прошепна отговора на ухото му:

— Застрахователният бизнес.

— Кой?

— Застрахователният бизнес.

Томаш смръщи вежди недоверчиво и се вгледа в приятеля си, опитвайки се да прецени дали не се шегува. По изражението на лицето му разбра, че говори сериозно.

— Тези мошеници?

Последва нов смях.

— Може и да са мошеници, не знам, но можеш да бъдеш сигурен, че благодарение на тях сме още живи и продължихме проучванията си.

— Не разбирам — промърмори неубедено Томаш. — Какъв интерес имат застрахователните агенции да ви спасяват кожата?

— Като спасява нашите кожи, както казваш, застрахователният бизнес спасява собствената си кожа.

— Как така?

В тона на приятеля му се появиха снизходителни нотки.

— Както обикновено, Казанова, всичко е свързано с пари.

— Не схващам.

— Много просто — каза Филипе. — През осемдесетте години американският застрахователен бизнес е изплатил средно около два милиарда долара годишно за щети поради лошото време. Но от 1990 до 1995 година тази сума се е покачила на повече от десет милиарда долара годишно и след 1995 година продължила да нараства. Все по-екстремните наводнения и бури са довели до увеличаване на щетите и застрахователите плащат най-тежката цена. Положението е станало толкова тежко, че най-големите застрахователни агенции в света са подписали договор за отчитане на климатичните фактори при оценката на рисковите фактори. Всички те живеят в постоянна паника, опасявайки се, че глобалното затопляне би довело до катастрофални метеорологични последствия. Според някои изчисления, достатъчни са само няколко големи катастрофи, предизвикани от екстремни атмосферни условия, за да се срине и банкрутира целият бизнес. — Направи пауза, за да подчертае идеята. — Разбираш ли, Казанова? Целият застрахователен бизнес е заплашен от банкрут заради глобалното затопляне.

— По дяволите! — възкликна Томаш. — Нямах представа.

— От „Лойдс“ се обърнаха преди години към група специалисти с въпроса дали все по-силните и опустошителни бури, суши и наводнения се дължат на затоплянето на планетата. Навремето специалистите отговориха, че не могат със сигурност да докажат, че планетата се затопля, но когато го докажат, застрахователният бизнес ще се види натясно. — Поклати глава. — Но глобалното затопляне вече е доказано, което означава, че бизнесът е в затруднение.

— Разбирам.

— Ето защо, когато Джеймс и аз се свързахме с хора от най-големите застрахователни компании в света и им обяснихме какви изследвания провеждаме, както и това, че сме преследвани от хора, които защитават интересите на петролния бизнес, те видяха в нас златна възможност. Точно застрахователните агенции ни отпуснаха средства, за да изчезнем за света и да продължим проучванията си. Помогнаха ни да се сдобием с нова самоличност, дадоха ни документи, предоставиха ни почти неизчерпаема сметка и ни скриха там, където ония типове от петролния бизнес не биха могли да ни намерят — мен в Сибир, а Джеймс тук, сред австралийската пустиня.

— Където всъщност сте били през цялото това време.

— Да — потвърди Филипе. — Искам да поясня, че понякога ни се налагаше да пътуваме. Трябваше да отскочим тук и там, за да изследваме определен въпрос или да получим определена съставка, такива ми ти работи. Новата самоличност и фондът, отреден за изследвания, ни бяха много полезни. Живеехме под прикритие и само двама-трима от ключовите ръководни фигури в големите застрахователни компании знаеха къде се укриваме.

— А полицията?

— Нищо. Нищо никому не сме казали. Полицията дори не знаеше, че сме живи. За останалата част на света аз и Джеймс не съществувахме.

Томаш махна в посоката, където бе поел полицаят.

— Тогава как те се оказаха тук?

— Ще стигнем и дотам — каза приятелят му. — Та значи, аз довърших проучванията си върху състоянието на световните нефтени запаси, а малко след това Джеймс приключи работата си по използването на водорода като енергиен източник на бъдещето. Вече са назрели условията да го обявим публично. От една страна, пазарът се приближава до момента, в който ще установи, че няма достатъчно петрол за задоволяване на нуждите му. От друга страна, вече сме подготвили алтернативата, която ще реши проблема. А това означава, че точно сега е моментът да действаме, но ни оставаше да преодолеем една последна преграда.

— Коя?

— Да неутрализираме поръчителите на убийствата. Моралните извършители на убийствата на Хауърд и на Атанасов трябваше да бъдат разобличени, в противен случай цялата операция щеше да е под постоянна заплаха. Аз самият и Джеймс не бихме могли да спим спокойно. Щяхме да живеем в страх да не би убийците, оставили посланието с тройната шестица, да ни изненадат посред нощ в леглата ни. Тази заплаха трябваше да се неутрализира.

— Значи тогава извикахте полицията.

— Не бързай, ще стигнем и дотам — отново каза Филипе. — Решихме да подготвим капан за убийците. Умишлено използвахме канал в интернет, за който знаехме, че се следи. Джеймс ми изпрати имейл с библейския цитат.

— Онзи, със Седмия печат.

— Същият. И така, той ми изпрати въпросния имейл и зачакахме да видим какво ще се случи.

Томаш погледна приятеля си заинтригуван.

— Но защо не ми каза всичко това, когато се срещнахме?

— Извинявай, налагаше се да съм изключително предпазлив. Успехът на операцията зависеше от моята дискретност. Освен това, бих искал правилно да ме разбереш, ти беше под подозрение.

— Аз?

— Разбира се, Казанова. Ето как стоят нещата. Пускаме ние имейла по интернет, за да привлечем убийците. И какво се появява на сайта на гимназията? Твоето съобщение с молба за контакт.

— А, разбирам — възкликна Томаш. — Решили сте, че убийците са се раздвижили.

— Отначало не мислехме така. Признавам си, че не можах веднага да направя връзката. Както ти разказах, писмото събуди в мен носталгия по родината и младежките ми години и наистина ми се прииска да те видя. Освен това си помислих, че нямаш никаква връзка със света на петрола, затова не би представлявало проблем да се срещнем. Можеше дори да имам полза от това.

— И кога разбра, че срещата ни всъщност е свързана с убийците от тройната шестица, които те преследват?

— Когато ни погнаха из Олхон — каза Филипе. — Стори ми се странна появата на въоръжени мъже в селището часове след пристигането ти. Подозренията ми се потвърдиха, когато ги видях как ни преследват из целия остров. Ние тръгвахме на една страна — и те след нас. Обръщахме на друга, те — също. Не беше нормално, все едно някой им подаваше информация. И този някой можеше да бъдеш само ти.

Томаш вдигна дясната си ръка и я заоглежда.

— И наистина съм бил аз — потвърди. — Чипът, който са имплантирали в ръката ми, явно им е давал сведения за движението ни.

— Аз не знаех за чипа. Просто си дадох сметка, че онези типове много лесно ни откриват. Затова реших да се разделя с теб на Байкал. Подозирах, че ако се отдалеча от теб, щях да се отдалеча и от онези горили. И излязох прав.

Томаш смръщи вежди.

— Голям приятел си ми, няма що. Ония типове убиха Надя, бяха готови да убият и мен.

— Откъде можех да знам? Трябва да разбереш, че тогава всичко ми се струваше подозрително и допусках, че може да си агент на онези типове, разбираш ли? Дори не ми мина през ум, че ти и Надя сте в опасност. Смятах, че си в играта и нищо не те заплашва.

— Разбирам. И само смъртта на Надя успя да ти докаже, че не е така.

Филипе поклати глава.

— Не, точно обратното! — възкликна той. — Когато чух, че Надя е загинала, а ти си жив, това още повече затвърди в мен убеждението, че си затънал до гуша в лайната. Как иначе можех да си обясня факта, че са те оставили жив? Оцеляването ти ми се струваше доказателство за вината ти.

Томаш се усмихна.

— Каква бъркотия само.

— Затова те привлякохме тук, в Австралия. Но този път внимателно се подготвихме. Свързахме се първо с Интерпол, които ни казаха, че никога не са те наемали, и това потвърди най-лошите ни подозрения. Ето защо застрахователните компании изградиха такава сложна схема за сигурност в Сидни, като ангажираха всичките си хора и се свързаха с австралийската полиция. Дори наехме един тип да те следи из града.

— Да не искаш да кажеш, че онзи тип…

— Същият — усмихна се Филипе. — Искахме да видим как ще реагираш, като усетиш, че си следен. Доста си поговорих с теб, очаквайки нещо да се случи. Но за наше съжаление, нищо не се получи в Сидни.

— И тогава те заглождиха съмнения.

— А не, съвсем не. Помислих, че убийците искат да стигнат и до Джеймс, поради което решихме да влезем в играта и предприехме план В. Доведох те тук, в Юлара, и отидохме в онази къща в очакване на събитията. Искахме да видим дали ще привлечеш гангстерите, за да хванем всички накуп.

— Не смяташ ли, че това е било малко рисковано? А ако ония типове бяха пристигнали там и ни бяха убили веднага?

— Разбира се, че беше рисковано. Но това беше цената, която трябваше да платим, за да се освободим веднъж завинаги от преследвачите. Ако не рискувахме, с каква друга примамка можехме да заловим убийците? Дилемата беше сега или никога.

— Прав си.

— Освен това, ставаше въпрос за контролиран риск. Полицията имаше микрофони навсякъде из къщата и скрити агенти наоколо. Планът беше да ви привлечем вътре и да ви накараме да си признаете всичко, а после да ви отведем при Олга, под предлог че там са направени тестовете за извличане на енергия от водорода. — Отново махна някъде назад. — Ей там, на онази поляна, щяхме да ви заловим.

— А ако ония типове не бяха поискали да дойдат до Олга, ако бяха решили да ни убият в къщата?

Филипе сви рамене.

— Вече ти казах, Казанова, че става въпрос за риск, който трябваше да поемем. Не забравяй, че австралийската полиция подслушваше разговора и имаше свои хора наблизо. Ако нещо се беше объркало, щеше да се намеси за секунди.

— Да, разбирам — отбеляза Томаш. — Ето защо беше толкова спокоен, когато се появи Орлов…

— Разбира се.

— А аз, глупакът, се възхищавах на куража ти.

Филипе се разсмя.

— Със здрав гръб зад нас всички сме куражлии.

— Така си е.

— Но когато се появи онзи дебелият…

— Орлов.

— … с горилите си, бързо се досетих, че нямаш нищо общо с тях.

— Значи разбра все пак? — пошегува се Томаш. — Ти си гений.

— Нали?

— Гений си, но нещата можеха да свършат зле.

— Не може всичко да е на шест. Но нали всички сме живи, това е важно.

Томаш погледна към Игор, проснат по очи на метър разстояние.

— А останалите руснаци? Какво стана с тях?

— Двама са мъртви, един е ранен, а четвъртият бе заловен невредим.

— А Орлов? С него какво се случи?

— Дебелата свиня?

— Същият.

— Той е раненият. Прострелян е в ръката.

— Каза ли нещо?

— Още не — отвърна Филипе. — Но не бери грижа, австралийците ще го накарат да пропее.

Дочуха гласове и обърнаха глави по посока на звука. Беше лекарят, придружаван от двама полицаи, единият от които носеше манерка.

Тримата се приближиха и лекарят, мъж с изрусена брада и стетоскоп, висящ на врата му, погледна въпросително Томаш.

— Вие ли сте паднали отгоре?

— Май съм аз.

Лекарят смени изражението си.

— Тук няма един, който да е с всичкия си — възкликна той. — Не е трябвало да докосвате ранения. — Австралиецът клекна до Томаш и огледа тялото му с поглед на познавач. — Някъде да ви боли повече?

— Да. Левият крак.

Лекарят се вгледа внимателно в крака. След това се обърна към единия от полицаите, които наблюдаваха Томаш с любопитство.

— Носилката?

— Носят я, докторе.

Лекарят отново прехвърли вниманието си върху крака.

— Ще трябва да предприема нещо — каза той.

Разгледа внимателно положението на тялото на Томаш и после с изключително внимание докосна крака и го дръпна.

— Ооох! — изстена Томаш, виждайки звезди посред бял ден.