Седмият печат

XIX

Залезът вече беше обагрил небето във виолетови и лилави краски и остър студен бриз помиташе плажа, вдигайки облаци от пясък. Вятърът бе неприятен, но Томаш седеше като залепен за стола и не можеше да прекъсне нишката на разговора. Изразът „масово изчезване на видовете“ му напомняше научна фантастика, катастрофални събития, нямащи нищо общо с реалността, но употребен в настоящия контекст, той прозвуча съвършено различно. Томаш обърна към приятеля си питащи очи и сдържайки нетърпението си, изчака да му разкрие онова, което още не беше казал.

— Животът на нашата планета познава вече пет масови изчезвания на видове — започна Филипе след кратка пауза, в която си пое дъх. — Най-известното датира от периода на кредата, преди шестдесет и пет милиона години. Причинено е от метеорит, паднал на полуостров Юкатан в Мексико. Този сблъсък променил климата и сложил край на ерата на динозаврите.

— Да, голяма катастрофа.

— Но малко хора знаят, че това не е най-мащабното изчезване на видове. Най-ужасяващото унищожение е настъпило през пермския период, преди двеста и петдесет милиона години. По онова време, неизвестно защо, са измрели деветдесет и пет процента от всички живи същества на планетата. — Филипе въздъхна. — Деветдесет и пет процента. — Изчака цифрата да произведе нужното впечатление. — Само сред насекомите е изчезнала около една трета от видовете, което всъщност е и единственият случай на масова гибел на насекоми в историята на планетата. Изчезването на видовете през пермския период е моментът, в който животът на Земята е бил най-близо до тоталното унищожение…

— Знам много добре какво се е случило през пермския период — прекъсна го Томаш. — Но не разбирам какво общо има със събитията от нашия разговор.

— Много просто, Казанова. Геологическият анализ на проби от пермския период показва изменения на изотопите на въглерода, признак, че нещо ужасно се е случило с биосферата и въглеродния цикъл. — Пое дълбоко въздух, преди да продължи. — Това, което искам да ти кажа, е, че унищожението на видовете през пермския период е съвпаднало с рязкото увеличаване на парникови газове в атмосферата. Температурите са се покачили с шест градуса по Целзий. Шест градуса — точно толкова, колкото моделът на ООН предвижда за края на този век.

Томаш остана безмълвен за миг, взрян във Филипе.

— Шегуваш се.

— Де да беше така.

— Каква е била концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата, когато е станало измирането на видовете през пермския период?

— Четири пъти повече от настоящите 380 ppm. Горе-долу онова, което се предвижда да достигнем в края на този век. — Филипе се пресегна и гребна пясък с лявата си ръка, след което го остави да изтече между пръстите му. — Геоложките проучвания показват, че планетата за кратко време се е превърнала в сурово място за живот, с пустини, покриващи Южна Европа и Съединените щати, а морското равнище се покачило с двадесет метра.

— Точно това, което се предвижда да стане този век — установи Томаш. — И казваш, че е настъпило внезапно?

— Да.

— Е, ние имаме някакво време, нали? Промените няма да ни връхлетят изневиделица.

— Казанова, когато казвам „внезапно“, имам предвид мащаба на живот на планетата. Климатичните промени, довели до пермското измиране на видовете, са се извършили за изключително кратък период от време. Под кратък имам предвид десет хиляди години.

Томаш го изгледа изумен.

— Десет хиляди години?

— В геологичен план десет хиляди години отговарят на рязка промяна.

— Но настоящите промени ще станат още през този век…

Филипе поклати глава утвърдително.

— Нима мислиш, че не го знам?

— Но това… това е катастрофа!

— Така е. Според някои изследвания между една трета и половината от съществуващите видове ще измрат до 2050 година. И ако процесът не бъде спрян, след няколко века огромното измиране на видовете през пермския период ще ни се струва детска игра.

— Трябва веднага да прекратим емисиите на въглероден диоксид.

— Трябва, да. Макар че дори и ако го направим, може да сме закъснели.

— Трябва да се намери радикално политическо споразумение.

— Без съмнение, но трябва да сме реалисти: такова споразумение все още няма. И дори и да се намери, отново повтарям: може да е вече прекалено късно. Планетата е тежка машина и много трудно може да се задейства. Но веднъж задейства ли се, вече не може да се спре, като камъка, който се търкаля по надолнището.

— Защо? Заради ефекта на натрупване при въглеродния диоксид?

— Да. А също и заради нещо друго, за което още не съм ти споменал. Метанът.

— Какъв метан?

— Въглеродният диоксид е мощен газ с парников ефект, но той не е най-лошият. Истинският демон е метанът, който се намира скрит на дъното на морето или под леда, задържан от студа или от високото налягане. Метанът е двадесет пъти по-мощен от въглеродния диоксид като парников газ. Но ако температурата се покачи, започва процес, който освобождава метана, изтласквайки го в атмосферата. А това вече е истинска беда! С изпускането на метана в атмосферата, затоплянето на планетата ще се ускори експоненциално. Предполага се, че това е в основата на измирането на морските видове през палеоцена, когато изчезнали всички обитатели на дъното на океана преди повече от петдесет милиона години.

— А кога започва освобождаването на метана?

Филипе отговори мрачно:

— Вече е започнало.

Настана тишина. Томаш потърка брадичка, докато осмисляше поредното разкритие.

— Какво искаш да кажеш?

Приятелят му махна към тайгата от другата страна на езерото.

— Това става тук, в Сибир — каза той. — Ледът в тундрата започна да се размразява, а под него се намира метанът. И понеже температурата в района се повиши рязко, отидохме да видим какво става с езерата, които са се размразили. Онова, което видяхме, направо ни стресна: метанът вече клокочи и изпуска мехурчета. Скоростта, с която се освобождава, е пет пъти по-голяма от очакваната. И колкото повече ледът се отдръпва от Сибир, повече свободен метан ще има.

— И какво следва от това?

— Ефектът Будико е отключен и по отношение на метана. Някои смятат, че сме бутнали камъка и той вече се търкаля по склона. Ефектът на натрупване на въглероден диоксид може би е направил колапса на Амазония необратим. Ако изчезне екваториалната гора, ще бъдат освободени 250 ppm в атмосферата, а това би довело до покачване с четири градуса по Целзий. На такова равнище равновесието би се оказало невъзможно заради ускореното освобождаване на сибирския метан. А това би ни катапултирало неминуемо към по-високи нива на температурата с цели шест градуса, което на свой ред би довело до освобождаването на морския метан. — Ако това стане, ще надхвърлим мащабите на голямото пермско измиране на видовете.

— Господи!

— Наложително е покачването на температурата да не надвишава два градуса, така че да не се отключва процесът, който би довел планетата до преминаването на метановата граница. Някои смятат, че това вече не е възможно, понеже процесът притежава своя собствена динамика, но по-голяма част от учените вярват, че все още имаме време да действаме. Но за да се спре процесът, емисиите от парникови газове трябва незабавно да се отдалечат от пиковите стойности и да се намалят с деветдесет процента до 2050 година. Трябва да избегнем 550 ppm, каквото и да ни струва това.

— Но дали политиците си дават сметка за това?

Филипе се усмихна насила.

— Никой за нищо не си дава сметка, Казанова. — Поклати глава. — За мен това всеобщо равнодушие е абсолютно непонятно. Не знам дали си забелязал, но обикновено реакциите на експертите и общественото мнение се разминават драстично по определени въпроси. Но поставени пред радикална промяна, хората се стряскат много повече от експертите.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Да видим, например, отношението към ядрената енергия. Хората, които не са съвсем наясно с проблемите, свързани с ядрената енергия, се страхуват много повече от експертите, които са вещи по темата и се чувстват по-спокойни. — Филипе се изкашля. — Но тук е обратното. Общественото мнение нехае за глобалното затопляне, докато експертите са в паника. В паника, разбираш ли? — Изрече думата паника почти на срички. — Когато учените, изготвили модела на климатичните промени по проекта на ООН, застанаха и потвърдиха публично, че през следващите десетилетия бурите ще зачестят и ще стават все по-мащабни, пустинята ще обхване половината планета, а морското равнище ще се покачи с десетина метра и дори повече, какво би било нормално да се случи? Смятам, че CNN би трябвало да прекъсне светкавично емисията си, милиони ужасени хора би трябвало да излязат на улицата и да искат незабавни промени в енергийната промишленост, политическите лидери би трябвало да се появят по телевизията и да съобщят спешните мерки за преодоляване на катастрофата. Не мислиш ли, че това би било нормална реакция?

Томаш още не се беше съвзел от шока на сипещите се едно след друго разкрития и поклати механично глава.

— Вероятно си прав.

— Но такова нещо не се случи, нали? Учените направиха това съобщение и… видяхме хора, които едва ли не се прозяваха от отегчение. Това нормално ли ти се струва? — Поклати глава отново. — А политиците, които би трябвало да имат малко мозък в главите си, и те не реагираха! Затова ни обезпокои това отношение на управниците — с тяхната философия „карай да върви“ и успокоението, че тези след тях ще дръпнат шалтера и ще платят сметката. В Киото и на следващите срещи ние четиримата разговаряхме за най-голямото предизвикателство, пред което е изправено съвременното човечество — възможността да се избегне апокалипсиса.

Томаш се приведе над стола, издавайки безпокойството си.

— Стигнахте ли до някакво заключение?

— Установихме, че трябва да направим точна оценка на две основни неща, между които съществува тясна връзка — затоплянето на планетата и състоянието, в което се намират основните запаси на петрол в света. Трябваше да разработим алтернативен енергиен план, който да влезе в сила при подходящи условия.

— Това вече е нещо.

— Така е. Но каузата изискваше огромен и къртовски труд, а ние в края на краищата бяхме само четирима несретници. Добре че се допълвахме взаимно и можехме да си разпределим задачите. Хауърд успя да заеме важен пост в Антарктида, където затоплянето протича по-ускорено в сравнение с останалата част на планетата и където се намират най-добрите палеоклиматични регистри. Той замина за Антарктида да работи върху изследвания, които щяха да хвърлят нова светлина върху промяната на климата. Джеймс и Атанасов бяха нашите физици: Атанасов бе по-скоро теоретик, а Джеймс е повече практик. Двамата се заеха да търсят нови технологични разрешения. А аз, понеже се чувствам като риба във вода в сферата на енергетиката, се посветих на оценяване на глобалните резерви от изкопаеми горива, за да мога да посоча най-удобния психологически момент, в който да съобщим решенията, открити от Джеймс и Атанасов.

— С това ли се занимавахте през цялото време?

— Да, но не само. Джеймс и Атанасов често работеха заедно, докато аз бях по-близък с Хауърд. Дори ходих до Антарктида, за да наблюдавам палеоклиматичните изследвания, в които той участваше. — Погледът му се зарея из спомените от пътуването. — Това е много интересно, знаеш ли? Едно от нещата, които открих, е, че проникването в пластовете лед е като пътуване във времето.

— В какъв смисъл?

— Ледът на Антарктида е изграден от последователни пластове сняг, нали така? Тези пластове се наслагват един върху друг в продължение на хиляди години. Но всеки пласт съдържа малки мехурчета въздух, което ще рече, че ако сме направили достатъчно дълбок сондаж, можем да вземем проба от пласт на двеста хиляди години, да изолираме въздушните мехурчета от този период и да изследваме съдържанието им. Така се разбира, например, какво е било нивото на въглероден диоксид в атмосферата на определена епоха и каква е била средната температура по онова време. Хауърд ми показа парче лед, изваден след такъв сондаж на три хиляди и петстотин метра дълбочина, в базата „Восток“, в центъра на Антарктида. Анализът показа, че сега планетата се намира близо до най-горещия си период за половин милион години.

— Разбирам. Значи работеше заедно с Хауърд?

— Не, само следях работата отстрани. Но факт е, че в групата работехме по двама според близостта на изследваните области. Например при едно мое пътуване в Казахстан — за проучване на голямото нефтено находище Кашаган — минах през Русия и по молба на Хауърд наех хора, които да направят климатични измервания в Сибир, където температурите, по подобие на тези в Антарктида, се покачват по-бързо в сравнение със средните стойности на планетата.

— И тогава си се запознал с Надя.

— Тя разказа ли ти?

— Да.

— Така е, наех я в Московския университет, с помощта на един руски професор, приятел на Хауърд. — Намигна, опитвайки се да разведри разговора. — Хубаво парче, нали?

Томаш почти се изчерви.

— Да, забавна е.

— Прилапа ли я?

— Кого, Надя ли?

Филипе се разсмя.

— Не, Майка Тереза! — възкликна иронично. — Разбира се, че Надя, кретен такъв.

— Защо? Смяташ ли, че трябваше?

— Май нещо ме занасяш, Казанова. Доколкото те познавам, скочил си й още първата нощ.

— Що за глупост!

— Познавам те, Казанова. И зъбките ти знам. Не вярвам да си се променил чак дотам. Убеден съм, че не могат да устоят на зелените ти очи и сладките любовни приказки.

Томаш направи гримаса на човек, на когото не се харесва насоката, в която беше поел разговорът.

— Е, хайде, отплеснахме се от въпроса — каза той. Видимо се затвори и на лицето му се появи строго изражение. — Има нещо във всичкото това, което още не мога да разбера.

— Кажи.

— Защо бяхте само четирима? Защо не разширихте групата си, предвид обема и значимостта на работата?

— Заради сигурността.

— Сигурност ли? Сигурност по отношение на какво?

Приятелят му поклати глава и се усмихна насила, с лека тъга.

— Явно не знаеш какви интереси са замесени тук.

— За какво говориш?

— Говоря за най-големия бизнес в света. Петролът.

— Какво му е на бизнеса?

— Как мислиш биха реагирали тези баснословни богаташи, разполагащи с неограничена власт благодарение на петрола, ако открият, че някакви нещастници се занимават с изследвания, които биха могли да оспорят източника на техните богатства и власт?

— Май няма да останат доволни.

— Така е, никак няма да останат доволни.

— Но какво особено има в това? Доколкото знам, хиляди учени по света се занимават с изучаване на климатичните промени. Явно е, че нефтената промишленост не одобрява тези проучвания, и какво от това? Не ги одобряват и толкоз, здраве да е! Учените няма да спрат да си вършат работата само защото не е по вкуса на нефтената промишленост, нали?

Филипе остана за момент смълчан, сякаш претегляше какво би могъл да каже.

— Има някои неща в нашите изследвания, които не са ти известни.

— Като например?

Приятелят му се размърда на стола притеснено. Разговорът навлизаше в опасни води.

— Ще ти отговоря с друг въпрос. Какво биха направили хората, които контролират най-големия бизнес в света, ако узнаят, че над бизнеса им е надвиснала смъртна опасност?

Томаш се замисли над въпроса.

— Знам ли. Какво могат да направят?

Филипе се наведе от стола с присвити очи и смръщени вежди.

— Стигнахме до отправната точка.

— Каква отправна точка?

— Какво те доведе тук?

— Аз ли? Вече ти казах. Дойдох заради разследването на смъртта на двама учени.

Приятелят му остана за миг безмълвен.

— Значи отговори на въпроса.

Томаш го погледна объркан.

— Какъв въпрос?

— Какво биха сторили онези, които държат в ръцете си най-големия бизнес в света, ако узнаят, че бизнесът им е сериозно застрашен.

— Да, и какво могат да направят?

Филипе въздъхна дълбоко.

— Виж какво се случи с Хауърд и с Атанасов.

Облегна се на стола и се загледа в езерото, чезнещо сред сибирската тъма, опасано от непрогледни нощни сенки. Дочуваше се само нежното приплясване на вълните, целуващи брега.

— Ето ти отговора.