Седмият печат

XIV

Сините и червените вагони на Транссибирския експрес се понесоха напред в пет и шестнадесет минути следобед, както беше обявено на таблото на Ярославский вокзал, докато Томаш и Надежда се настаняваха в луксозното купе по средата на спалния вагон.

Влакът вече набираше скорост, когато прибраха куфара и огледаха купето. Беше приятно, с две места, малко, но добре обзаведено, с перфектно изгладени чаршафи на леглата, подканящо повдигнати от единия край с изправени възглавници. По средата имаше масичка, долепена до голям прозорец, украсен с пурпурна завеса. Купето беше облицовано в дърво и беше доста по-уютно, отколкото Томаш си представяше. Леглата го изпълниха с някои помисли — беше му ясно, че това прекрасно купе щеше да се превърне в любовно гнездо, но когато, изпълнен с желание, понечи да я притегли до койките, тя извърна глава и се възпротиви.

— Не сега, Томик — каза рускинята, хвърляйки поглед към вратата. — Всеки момент ще дойде проводник64.

— Кой?

— Проводник.

Появи се жена на средна възраст с изморен вид. Тя им даде кърпите в запечатани найлонови пликове, получи малък бакшиш и преди да си тръгне, каза, че ако имат нужда от нещо, могат да я намерят в купето отпред, в началото на влака, като обеща да поддържа вагона чист по време на цялото пътуване.

Когато останаха насаме, двамата решиха да направят оглед на вагона. Минаха през коридора и установиха, че половината от купетата на спалния вагон са заети. Почти всички пътници в първа класа бяха туристи. Имаше няколко западняци, пръснати из десетината купета на вагона, но по-голямата част от пътуващите бяха азиатци.

— Японци — поясни Надежда. — Отиват във Владивосток.

Тоалетните се намираха в дъното на коридора, по една във всеки край, и изглеждаха чисти; имаше тоалетна чиния и мивка с алуминиево канче.

Натъкнаха се на самовар, в който бълбукаше вряла вода за чай или кафе.

Прехвърлиха се в следващия вагон и откриха снекбар, но при вида на храната, изложена на бара — мазни сандвичи и пирожки със съмнителен вид, плюс воднисти супи, — и на двамата им се догади.

— Няма да е лесно — заключи той мрачно.

Излязоха от вагона без желание да изследват съмнителните лабиринти на железопътната гастрономия. Предпочетоха да проучат останалата част от Транссибирския експрес и минаха през вагоните с купета втора класа, преди да се върнат в своето купе.

Три часа по-късно из вагона се разнесе глас, който оповести нещо на руски. Веднага след това влакът започна да забавя ход.

— Какво става? — попита Томаш.

— Приближаваме Владимир — обясни Надежда. — Нали имаш пари?

Историкът отвори портфейла и й подаде няколко стотачки.

— Защо са ти пари?

— Хареса ли ти храната във вагон-ресторанта?

Томаш отговори с красноречива гримаса.

Тя се изправи и се взря в светлините навън.

— Ще останем тук двайсетина минути — обясни Надежда. — Имаме достатъчно време да слезем и да си купим нещо за вечеря.

Минаваше осем вечерта и гара Владимир беше студена и негостолюбива. Отправиха се към един павилион, обслужван от възрастна бабушка, и си купиха два шашлика и няколко домашни пирожки, сладки хворост за десерт, плюс две бири Балтика. Канеха се вече да се връщат в спалния вагон с храната, поставена в найлонови пликове, когато чуха разгорещен разговор на перона. Огледаха се и видяха трима мъже в униформа, които спореха с един японски турист, проверяваха документите му и се взираха във фотоапарата на врата му. Явно нещо не беше се понравило на полицаите, защото миг след това те дръпнаха туриста за ръката и го поведоха към гарата.

— Какво е станало? — поиска да узнае португалецът.

— Ще трябва да плати глоба.

— О! И защо?

— Снимал е стар вагон, в който живеят скитници.

— И какво от това?

Надежда постави крак на стъпалото и се качи във влака.

— Полицията не харесва тези неща — каза равнодушно. — Представя зле страната.

Сложиха храната на масата и вечеряха като да си бяха вкъщи — купето, с целия си хотелски лукс, се беше превърнало в техен дом. Когато приключиха с вечерята, Надежда остана да подрежда, а Томаш отиде до самовара за гореща вода за чай. Двамата бяха намерили странен начин за семейно съжителство.

Тази нощ, сгушени под чаршафите на едно от леглата, те се любиха, сякаш сетивата им се бяха събудили за нов живот. Влакът се поклащаше в свой собствен ритъм — трака-трак-трака-трак! — звукът от металните колела, които преминаваха съединенията на релсите, следваше един постоянен регистър — и това стоманено полюшване се сливаше със синхронните движения на зажаднялата плът, двете тела танцуваха като едно-единствено цяло, обладани вече не от сладострастието на откритието, а от комфорта на близостта. Докосваха се, без да усещат другия като чужд, чувстваха се така, сякаш се познаваха отдавна, сякаш тялото на единия винаги бе принадлежало на другия. Надежда, лека жена в Москва, в този момент беше жена само на Томаш, тази нощ тя се отдаваше единствено на него.

Койката не преставаше да се полюшва под монотонния ритъм на Транссибирския експрес в нощното препускане през степите. Двамата любовници си почиваха отпуснати с ленива наслада в прегръдките си, с наситени тела, полуотворени очи и приглушено осезание. Надежда обгърна с ръка главата на Томаш, прокара тънките си пръсти през тъмнокестенявата му коса и придърпвайки го нежно, залепи устни на ухото му.

— За какво мислиш, Томик? — измърка като котка.

— За нищо.

— Лъжец. Казвай.

— Нищо специално.

— Кажи.

Томаш въздъхна и се усмихна.

— Мислех си за нашия разговор на обед, когато ми каза как си се запознала с Филипе.

— А, това било значи.

Португалецът се надигна от койката и се облегна на лакът.

— Още не си ми казала какъв е този проект, който е накарал Филипе да дойде тук, в Русия.

— Може би е по-добре той самият да ти каже.

— Извинявай, Надя, но трябва да ми кажеш. Събуди любопитството ми и не можеш да ме оставиш в неведение, нали? — Погледна през прозореца и се взря в тъмнината. — Освен това разполагаме с толкова време, ще трябва да го запълним с нещо. — Махна припряно с ръка. — По-добре давай. Изплюй камъчето.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Надежда се разсмя.

— Но аз не знам всичко.

— Тогава ми кажи каквото знаеш.

— Знам това, че един от моите преподаватели, Олег Каратаев, ме извика един ден в кабинета си и ме представи на свой приятел от Португалия. Беше Филка.

— Който пожела да те наеме на работа, така ли?

— Да. Филка ми каза, че участвал в международен екип, който трябвало да проведе някакво проучване в Сибир. Групата, която той представлявал, възнамерявала да наеме студент, който да направи тези изследвания. Обърнал се към професор Каратаев, който има слабост към мен, и той лансирал моята кандидатура. Филка ме попита дали проявявам интерес към предложението му.

— И ти?

— Отговорих с да, разбира се. Стори ми се добър начин да навляза в професията. Освен това имах нужда от пари.

— Тогава още не си била в Night Flight, нали?

Рускинята отвърна поглед с досада при споменаването на тази част от живота й.

— По онова време работех в друг нощен клуб, „Цунами“, на улица „Петровка“. Участвах в един номер със сирени в басейн, това възбужда мъжете. — Обърна очи. — Там се запознах с Игор Безхлебов, мафиота, който ти показах в Night Flight.

— Онзи с трите мацки?

— Да, онзи кучи син. Когато започнах да работя за него, той ме отведе в „Распутин“, друг нощен клуб. И за да се отърва от него, отидох в Night Flight.

— Разбирам — каза Томаш, който всъщност нищо не разбираше. Освен това разговорът поемаше в друга посока и въпреки че му се щеше да знае повече за живота на рускинята, усети, че трябва да смени темата. — И Филипе те нае за проучването в Сибир, така ли?

— Да, отидох в тундрата през лятото. Оттам пристигаха смущаващи новини и Филка имаше нужда от мен, за да направя редица измервания.

— Смущаващи новини? Какво означава това?

Надежда явно се двоумеше.

— Не знам дали трябва да ти казвам това, Томик. Може би е по-добре да поговориш най-напред с Филка.

— Не говори глупости, Филка го няма тук.

— Точно затова. По-добре той да ти разкаже.

— Виж, Надя. Така или иначе ще се срещнем с Филка след някое време. Защо са всички тези колебания? Ако ти не ми го кажеш, ще ми го каже той по-късно. Струва ми се, че ще е някакво преимущество, ако се появя при него с написано домашно, нали? Ще спестим време — и аз, и той. Освен това разговорът ще ни поразсее.

— Хм.

— Хайде, казвай — настоя Томаш. — Какви са били онези смущаващи новини?

Рускинята въздъхна.

— Добре, ще ти разкажа — предаде се Надежда. — Стана така, че по онова време тръгнаха слухове, че земята под тундрата се е оголила.

— Земя? Каква земя?

— Земята.

— Показала се е почвата под тундрата? И после?

Надежда го изгледа въпросително.

— Знаеш ли какво представлява тундрата?

— Ами… не.

— Личи си — възкликна тя саркастично. — Тундрата е най-суровото място в Сибир. Покрива целия Арктически полярен кръг и е замръзнала. На някои места дебелината на леда достига повече от хиляда метра, а на върха, по повърхността, се стеле фин килим от трева и само тук-там се среща по някое дърво. Това са километри и километри еднообразна ледена земя.

— Та казваш, земята се е показала изпод тундрата?

— Да. През лятото.

Томаш изгледа Надежда с празен поглед, без да разбира какво иска да каже.

— Ледът в тундрата се размразил през лятото и се показала земята. — Обърна устни. — Е, и? Какво от това?

Девойката наклони глава.

— Томик, това е тундрата. — Наведе се към него, за да подчертае онова, което казваше. — Тундрата.

— Да, но какво от това?

— Земята в тундрата е постоянно замръзнала, затова се нарича вечная мерзлота. Вечен мраз. Англичаните я наричат permafrost. — Надежда отвори очи широко. — От хиляди години земята под вечная мерзлота не е виждала слънце.

— От колко време?

— От хилядолетия.

Томаш прокара ръка по брадичката си.

— Доста време, наистина — съгласи се той. — И какво се е случило, за да се появи сега тази земя? Вулканична дейност ли има в района?

— Не, Томик. Земята не се е надигнала, а ледът по нея се е разтопил, разбираш ли?

— Ледът се е размразил? Защо?

— Защото температурите са се покачили — почти извика тя, като че ставаше дума за нещо очевидно. — От седемдесетте години насам средните температури в Сибир са се покачили с цели пет градуса.

— Е, и?

— Тундрата започва да се размразява. Ледът в Арктика се е отдръпнал с три процента, отваряйки цял воден канал по северния бряг на Сибир, който преди е бил скован във вечен лед. Тундрата е изчезнала и на нейно място се е появила почва. — Сниши глас мрачно. — Проблемът е, че тази почва е тъмна.

— Какво особено има в това?

— Томик, помисли малко. Преди, когато идвало лятото, снегът отразявал слънчевите лъчи и топлината се разсейвала в пространството. Но сега лъчите вече не огряват снежното огледало, което отразява топлината, а тъмната земя, която ги поглъща.

— Разбирам.

— Получава се така нареченият ефект на снежната топка. Задържаната в тъмните земни недра на Сибир топлина води до покачване на температурата, което ускорява размразяването на останалата част от тундрата, водещо до появата на още тъмна земя, която причинява допълнително размразяване, и т.н. Сибир е навлязъл в затворен цикъл на затопляне, което ще унищожи леда от Арктическия полярен кръг.

— Е, сигурно ще остане ледът на Северния полюс.

— Според нашите изчисления, Томик, няма да има вечен лед на Северния полюс към 2030 година, а може би и преди това. Според някои прогнози, направени през 2008-а, още през 2015 година ще има тотално размразяване.

Томаш се намръщи недоверчиво.

— Не вярвам. Целият този лед не може току-така да се стопи.

— Не може ли? Тогава чуй една история. През Студената война се е смятало, че Арктика може да се превърне в полесражение, ако конфликтът се разрасне, поради което водите под леда били осеяни с ядрени подводници — наши и американски. Идеята била в случай на война подводниците да излязат на повърхността и да изстрелят ракетите срещу неприятеля. За да открият най-подходящите позиции за тази цел, въпросните подводници прекарали цялата Студена война в измерване дебелината на арктическия лед. И знаеш ли какво открили? — Вдигна палец и показалец и ги приближи. — Между шейсетте и деветдесетте години леденият пласт е изтънял с четиридесет процента. — Отвори широко очи, подчертавайки значението на цифрата. — Четиридесет процента, Томик!

— Сериозно?

— Затова ме нае Филка — да изчисля отдръпването на тундрата. И резултатите са недвусмислени. През 1980 година площта с постоянен лед в Арктика е била 7,8 милиона квадратни километра, а през 2007-а се е смалила на 4,2 милиона квадратни километра. След някоя и друга година, ако отидеш на Северния полюс през лятото, какво мислиш, че ще намериш?

— Мечки?

Надежда въздъхна.

— Вода и само вода.