Седмият печат

XXII

Измъкнаха се скришом през вратата на юртата и бързо потънаха в мрака. Томаш още си стягаше колана на панталоните, а Надежда закопчаваше сакото си. Следваха непознатия, който ги беше предупредил — хилав мъж на име Борис, който ги водеше в тъмнината през селището, а после и извън него. Чуха викове някъде назад и обърнаха глави, опитвайки се да разберат какво става, но тъмнината беше непрогледна и нищо не успяха да видят — дочуваха се само заповеди, тропот на тичащи хора и удари по метал.

Продължиха с протегнати напред ръце, слепешката опипвайки пътя; различаваха само чезнещия силует на човека отпред. Борис беше единственият, който знаеше къде отиват, и затова вървеше отпред, водейки ги през боровата гора. Понякога се натъкваха на дънери, удряха се в клони, деряха ги бодливи храсти, но страхът ги подтикваше напред, принуждаваше ги да тичат с наострени сетива, тупащи сърца и притъпена болка.

Четиримата се придвижваха из тайгата няколко десетки минути, попадайки от време на време в непроходими храсталаци, които ги караха да се върнат и да заобиколят, докато неусетно гората пред тях се отвори. Излязоха на една поляна и се озоваха пред малко селище.

— Каранци — съобщи Борис.

— Намираме се в село Каранци — поясни Филипе шепнешком, без да смее да говори по-високо. — Борка познава добре мястото.

— Кой е Борка?

Приятелят му посочи руснака.

— Борис. Казваме му Борка.

Борис им направи знак да изчакат и потъна в нощта, оставяйки тримата заковани пред селото, треперейки от студ и страх, без да знаят какво да правят.

— Къде отиде той?

— Отиде да види как да ни измъкне оттук. Ще чакаме.

Останаха смълчани една дълга минута, почти затаили дъх, за да чуват по-добре. Опитваха се да различат всеки подозрителен шум, всеки съмнителен звук, но всичко беше спокойно и чуваха само собственото си притаено дишане.

— Кои са въоръжените типове?

— Не знам.

— Тогава защо бягаме?

— Защото не е нормално въоръжени лица да влизат посред нощ в селището. — Филипе още беше задъхан. — След смъртта на Хауърд и Атанасов дойдох да се скрия тук, в Олхон. Познавам мястото от студентските си години в Ленинград. — Направи пауза, за да си поеме дъх. — През цялото време се страхувах, че същата съдба може да сполети и мен. Затова подготвих нещо като охранителна система с момчетата, на които плащам всеки месец. — Махна по посока на мрака, който беше погълнал Борис. — Борка е един от тях.

Отново замълчаха и се ослушаха за необичайни шумове. Нищо. Чуваха само собственото си, все още учестено дишане и шумоленето на дърветата, шепнещи си с вятъра.

— Тези въоръжени мъже — каза Томаш — как са открили къде се криеш?

— Добър въпрос.

— Мислиш ли, че са ни проследили, мен и Надя?

— Вероятно.

— Още от Москва ли?

— Вероятно.

— По дяволите — прошепна историкът отчаяно. — Нищо не съм усетил.

Филипе въздъхна.

— Вината е моя — каза той. — Не трябваше въобще да отговарям на твоя имейл.

— Но откъде са разбрали?

Приятелят му се замисли над въпроса.

— Ходи ли до Виена?

— Ходих. Отидох до ОПЕК, за да се опитам да разбера какво си разследвал в деня, в който са били убити американецът и българинът.

— Значи там е станало. Засекли са те и са поставили някой да те следи, за да видят докъде ще ги заведеш.

Томаш поклати глава съкрушено.

— Ама какъв глупак съм наистина.

— Вината е моя — повтори Филипе. — Аз трябваше да съм по-досетлив.

Дочуха стъпки и млъкнаха разтревожени, опитвайки се да разпознаят заплахата. Един силует се материализира до групата, карайки ги да изтръпнат от ужас. Беше Борис, който се беше завърнал от мрака. Руснакът прошепна няколко думи и ги поведе из безлюдните улици на спящото село, към сграда, която напомняше обор.

— Борка пита дали си във форма — каза Филипе.

— Аз ли? Да, мисля, че да — отвърна Томаш. — Защо?

Борис запали фенерче и го насочи към стената на обора. Светлината заигра по дървото, докато намери онова, което търсеше.

— Защото ще трябва да ги използваме.

Бяха велосипеди.

Караха по някаква пътека със запалени фарове и излязоха на прашен черен път, където спряха. Тримата пред него заспориха нещо на руски и всеки сочеше в различна посока — явно имаше разногласие в групата.

— Какво става? — поиска да узнае Томаш, прекъсвайки непонятната славянска реч.

— Опитваме се да решим накъде да тръгнем — обясни Филипе на английски, за да могат руснаците да следят разговора. — Борка иска да ни отведе в Хужир, но на мен ми се струва рисковано. Въоръжените типове със сигурност ще отидат там.

— Каква е алтернативата?

— Ами това е проблемът — отбеляза приятелят му. — Не знам.

— Аз имам предложение — каза Надежда.

— Казвай.

— Старият Камагън.

— Не говори глупости.

— Чуй ме, Филка — умолително каза тя. — Днес ходих да го посетя в Шаманка. Камагън ще намери начин да ни измъкне оттук, ако отидем при него.

— В Шаманка?

— Да.

Настана тишина, докато Филипе преценяваше тази възможност. Попита Борис нещо на руски и след като чу мнението му, настъпи педала и кимна утвърдително.

— Да тръгваме натам.

Свиха по пътя и се отправиха на запад. Езерото беше наблизо, съзираха едва доловима виделина пред тях и проблясващите тук-там в нощта светлинки на Хужир. Решиха да рискуват и да минат през градчето, но когато наближиха първите къщи, промъквайки се с безкрайна предпазливост, дочуха рев на двигатели зад тях. Борис направи знак и те незабавно залегнаха в канавката.

Ръмженето на двигателите се засили, изведнъж пътят светна под ярки фарове и два джипа профучаха с рев. Томаш се вгледа в автомобилите — джиповете бяха пълни с хора.

— Това са те — прошепна Филипе. — Нас търсят.

Джиповете спряха стотина-двеста метра по-напред и останаха така, със запалени фарове, сякаш преценяваха ситуацията. Напомняха диви зверове, дебнещи плячка. Задържаха се за секунди, после светнаха задните светлини на първата кола и веднага след това на автомобила отзад.

— Идват насам! — изплаши се Томаш.

Разтревожен, че джиповете могат да минат край мястото, където се бяха укрили, Борис прошепна нещо на руски и Филипе махна на Томаш да го последва.

— Това е много опасно — каза той, — Борка ще ни преведе по друг, пряк път.

Измъкнаха се от канавката и закриволичиха из тъмната степ. Смачканите треви и билки под краката им излъчваха силен и замайващ аромат. Няколкостотин метра по-нататък излязоха на широка пътека и се качиха на велосипедите. Бавно заобиколиха Хужир, напредвайки метър по метър с изгасени фарове, после стъпиха здраво на педалите и въртяха, докато краката им натежаха като олово.

— Шаманка — извести Борис.

Бяха пристигнали. Очите на Томаш бяха привикнали с мрака, но първото, което отбеляза, когато достигнаха землището, не беше образ. Не беше и мирис. Първото, което доловиха изострените му сетива, бе тихият, спокоен ромон на водата.

Заливът имаше малък пясъчен плаж, извит като широко „U“. Тъмен силует, напомнящ готическа крепост, се издигаше от лявата му страна. Четиримата слязоха от велосипедите и се спуснаха до плажа, после поеха по посока на мрачния силует, изправен над залива.

— Какво е това? — попита Томаш, сочейки към сянката, която сякаш бе застанала на стража край езерото.

— Шаман скала — каза Филипе. — Наричат го Шаманка.

— Шаманската скала?

— Не е шаманска скала — поправи го приятелят му. — А скалата Шаманка. Този зъбер е едно от деветте най-почитани свещени места на Азия.

Томаш се вгледа внимателно в сянката пред тях.

— С какво е забележително това място?

— Разкажи му, Надя.

Рускинята, която мълчаливо вървеше отпред, забави крачка и тръгна редом с Томаш.

— Тук, в Шаманка, се е родил първият шаман — обясни тя. — Той бил мъж и след известно време се почувствал много самотен. Тогава създал първата жена шаман.

Сянката се извиси пред групата — огромна, заплашителна, толкова близо, че Томаш вече можеше да различи формите. Беше остра двувърха скала с груба повърхност, чиито остри ръбове отдалеч напомняха бодли на таралеж. Тънката източена плажна ивица сякаш се мъчеше да досегне каменното чудовище, обърнало гръб на сушата, като страж, охраняващ водите на Байкал. Имаше нещо нереално в него, сякаш беше парче Луна, захвърлено в езерото, странно тяло, попаднало тук от друго измерение.

Жълто-алена светлина, бледа и треперлива, проблесна на скалната стена.

— Какво е това?

— Камагън — успокои го Надежда. — Запалил е огън.

Достигнаха основата на скалата и се заизкачваха по стръмния склон по посока на пламъците, трепкащи на върха. Скалата беше мраморна, покрита с червен лишей. Всичко тук изглеждаше естествено, първично, с изключение на един надпис, издълбан в камъка. Томаш реши, че буквите са санскритски.

Надежда извика силно името на Камагън и скоро дочуха немощен глас да отговаря. Намериха стария шаман увит в одеяла, полегнал в зейнала в самия камък пещера, до огъня, който беше запалил на входа. Беше мъж с широко и мургаво лице, с черни бадемови очи и изпъкнали скули — типично лице на монголец; снежнобелите му коси се подаваха изпод синята вълнена шапка като проскубана слама.

Последва разговор на руски между новопристигналите и шамана. Борис и Филипе не спираха енергично да жестикулират, сякаш това беше начин да подчертаят важността на онова, което имаха да казват. Но Камагън не се даваше, въобще не изглеждаше впечатлен от онова, което новопристигналите му разказваха, и Надежда се намеси. Рускинята заговори спокойно и бавно. Камагън я изслуша, без да каже дума, попивайки онова, което тя му говореше — беше очевидно почитанието му към нея.

— Какво казва тя? — попита Томаш шепнешком.

— Обяснява му, че сме преследвани от хора, които заплашват тегш.

— Какво е това?

— Шамански термин.

— Но какво значи?

— Равновесие — преведе Филипе. — Шаманите почитат въздуха, водата и земята и смятат, че е важно да се поддържа равновесието в света. Според тях земята не е мъртва: всяко място вибрира с живото присъствие на духовете. Всичко си има душа, включително животните и растенията. Шаманската етика се основава на почитание към природата и защита на природните феномени. Надя разчита именно на тази етика.

Надежда млъкна и дойде ред на стареца да говори.

— Какво казва?

— Майката Земя и Бащата Небе са ни създали и хранили в продължение на милиони години. Те заслужават нашата почит — прошушна Филипе, превеждайки изреченото от Камагън. — Хората смятат, че светът е материален и предназначението му е да им служи. Но не е така. Проблемът е, че хората са загубили почитта си към Майката Земя и поради това всички сме обречени. Трябва да почитаме езерото и планината, тайгата и степта, орела и рибата, ако не — всичко ще изгубим. Трябва ни тэнгэрь мэндэ75. Всеки от нас е отговорен за онова, което прави. Тэнгэрь вижда всичко, той е творец на съдбата.

— Какво ни трябва? — попита Томаш, прекъсвайки симултанния превод.

— Тэнгэрь мэндэ — повтори Филипе. — Това е личната отговорност, връзката ни с вселената. Шаманите смятат, че връзката на човешките същества с вселената е пряка, без каквито и да било посредници — нито свещени книги, нито свещеници, нито дори шамани. Само тэнгэрь мэндэ.

Камагън млъкна за малко и рускинята отново се включи в разговора. Този път говореше развълнувано и сочеше последователно ту към плажа, ту към вътрешността на пещерата, ту към езерото. Филипе беше така увлечен от думите й, че престана да превежда, но не се и наложи. Старият шаман я изслуша мълчаливо, поклати глава, когато най-сетне млъкна, и произнесе една-единствена дума:

— Да.

Това да ги подтикна към действие. Влязоха в пещерата и повдигнаха нещо, което Томаш в тъмното не можа да различи. Видя, че го влачат към входа на пещерата.

— Какво е това?

— Кану, не виждаш ли?

Наистина беше дървена лодка. Тясна и дълга, тя побираше двама човека. Слязоха в подножието на скалата и пуснаха лодката във водата, след което се върнаха в пещерата, за да вземат още едно кану. Томаш тръгна с тях и този път се включи в пренасянето на лодката. На входа на пещерата, крепейки кануто, той се спъна в един камък и едва не полетя от скалната урва, но успя да запази равновесие. Тогава чу гласа на Надежда.

— Пристигат.

Обърна глава, вдигна кануто по-високо и надникна, опитвайки се да разбере какво става. Мракът над плажната ивица бе прорязан от светлините на приближаващи се фарове.

Бяха джиповете.

— Бързо! Бързо!

Тримата мъже почти тичешком се спуснаха надолу по склона с кануто на рамене. Хвърлиха кануто във водата и Филипе махна към Томаш.

— Ти и Надя ще сте в това кану. — Посочи близката лодка. — Аз и Борка ще се качим в другото.

Надежда се вмъкна в лодката и изчака Томаш да се настани. Той хвърли бърз поглед към мястото, където беше видял джиповете, и установи, че колите са спрели, вратите са отворени и хората изскачат навън. Повече не му трябваше да гледа. Зае мястото си и хвана греблото.

— Бързо!

Филипе изпсува на португалски, докато се качваше във второто кану.

— Откъде тези кучи синове знаят къде сме?

— Дали някой не ни е издал? — подхвърли Томаш.

— Кой? Преди малко решихме да дойдем тук, на Шаманка.

— Може би претърсват целия остров.

В далечината се разнесоха гласове. Хората от джиповете ги бяха открили.

Греблата на двете канута се потопиха във водата и лодките започнаха да се отдалечават от скалата.

— Къде отиваме? — попита Томаш, който вече не виждаше другото кану.

Отговори му тъмнината.

— Ще се разделим — обади се гласът на Филипе. — Ти оставаш с Надя.

— Къде ще се срещнем?

— Не знам. После ще се свържа с теб.

Непознатите тичаха по плажа и за миг стигнаха до Шаман скала. Гребейки с ярост, Томаш набра преднина и едва тогава се осмели да погледне назад. Видя силуетите на мъжете, които се очертаваха на фона на скалната стена, осветени от бледото призрачно сияние на огъня на Камагън. Нещо проблясваше в ръцете им.

Ззззззммм, ззззззммм, ззззззммм.

Звукът раздра въздуха около кануто, последван от пукотевица. Разнесоха се няколко последователни пльок-пльок във водата пред тях: куршумите явно бяха попаднали в езерото.

— Те стрелят по нас! — извика Томаш изплашен.

В този момент съзнанието му като че се раздвои. Едната му половина беше връхлетяна от страха и порива да избяга, да се махне оттам, да се измъкне на всяка цена, но другата, рационалната, наблюдаваше ставащото с необикновено отчуждение — имаше чувството, че е само зрител, който гледа сцената от разстояние, сякаш събитията не го засягат. Рационалната му половина остана смаяна от онова, което се случваше. Никога не беше допускал, че може да се превърне в мишена. Мислеше, че първо се чува пукот и едва след това просвирването на куршумите, както във филмите, но всъщност беше тъкмо обратното. Куршумите летяха по-бързо от звука и свистенето изпреварваше гърмежа.

— Шшшт! — прошепна Надежда. — Не вдигай шум.

— Но те стрелят по нас!

— Стрелят наслуки. Не ни виждат.

Опасното жужене около кануто стихна, гърмежите се отдалечиха и заглъхнаха. Надежда се оказа права. Непознатите не виждаха канутата. Пред очите им се простираше само черната повърхност на Байкал, която се сливаше със сибирската нощ.