Седмият печат

XI

Първите двадесет и четири часа, след като беше оставил майка си в старческия дом, бяха най-трудни за Томаш. Когато се върна от драматичната разходка и влезе в апартамента на родителите си, стори му се опустял, загубил значението си. Наистина влошеното състояние на майка му през последните месеци беше изпълнило това място с тишина, с донякъде обезпокоителен покой, заради безкрайните часове, които тя прекарваше в сън, но самият факт, че тя си е вкъщи, му действаше успокоително като светъл лъч, който, макар и слаб, все още светеше. Сега обаче всичко беше различно. Апартаментът беше празен, лишен от живот, кухо, изоставено и предадено на забрава тяло.

Тишината накара Томаш да се замисли над всичко отново, засилвайки чувството му на вина. Не се терзаеше единствено заради това, че бе отвел майка си в дома против волята й, а заради това, че го беше сторил с измама, с обещанието, че просто ще излязат да се поразходят. Спомни си как веднъж като дете майка му го бе извела да се поразходят до болницата и тази разходка беше завършила с инжекция, която сестрата заби в бедрото му. Завинаги му остана горчилката оттогава, спомен за майчиното предателство. Опасяваше се, че ролите бяха разменени, и се страхуваше от онова, което тя може би си мислеше за стореното от него. Погледнато реално, Томаш за първи път погазваше статута й на независим, зрял човек. Това не беше ли насилие? Но от друга страна, въпреки мъчителните си угризения, той не виждаше алтернатива. Какво друго би могъл да направи? Да остави майка си в това състояние сама вкъщи? Нима това не значеше да я изостави? Ами ако й се случеше нещо? Дали би могъл някога да си прости?

За да избяга от терзанията си, които го задушаваха, Томаш потърси разтуха в работата си. След потискаща вечеря в кухнята той се затвори в кабинета на баща си. Реши да се поразсее, като опита да дешифрира загадъчното съобщение, което Къмингс беше изпратил на Филипе, засечено от Интерпол. Прегледа записките си и намери копието на посланието.

На пръв поглед приличаше на код. Да, наистина е код, прецени той, като неволно поклати глава. Ако беше шифър, текстът щеше да изглежда различно. Проблемът беше, че ако е код, Томаш бе изправен пред истинска главоблъсканица, тъй като точният смисъл навярно се знаеше само от двамата, които си разменяха послания. Значението на загадката сигурно бе предварително уточнено от тях, така че само те да го разбират.

Но все пак една подробност привлече вниманието на Томаш. Прочете отново изречението. Когато Той сне седмия печат, настана тишина на небето. Отвори широко очи. Нямаше съмнение, че това бе важен детайл, който хвърляше някаква светлина. В посланието беше изписано Той с главно Т. Той. Беше навеждаща следа, нишка, знак, сочещ в безпогрешна посока. Томаш знаеше от опит, че Той може да е единствено Бог. Несъмнено ставаше въпрос за религиозен цитат.

Окуражен и въодушевен, Томаш стана да вземе Библията от етажерката. Но когато отново седна на бюрото, поохладнял след първоначалния горещ изблик на ентусиазъм от разкритието на сигурната следа, той погледна томчето и се отчая. Фактът, че Библията е толкова обемна книга, никога не беше го впечатлявал така, както в този момент, особено след като я разгърна и установи, че е напечатана на много фина хартия и с микроскопичен шрифт — напомняше договор със застрахователна агенция. Беше си много текст.

Преодоля първия порив да се откаже и започна да чете от самото начало. „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина! И биде светлина.“ Всичко това го беше чел и преди, на няколко пъти и при различни обстоятелства. Но никога не беше изчитал Библията от кора до кора, Стария и Новия завет наведнъж, и реши, че сега има подходящ повод да го направи. Всъщност трябваше да открие един цитат, а това бе възможно само ако прочете каквото е нужно да се прочете.

Така и направи, зачете.

Отне му шест дни да прехвърли Библията от първата до последната дума, започвайки с „В началото“ и завършвайки с последното „Амин!“. Прочете я, без да прави паузи, освен естествено налагащите се, и когато затвори томчето, не знаеше какво да мисли. Чувстваше се объркан от онова, което беше открил, изплашен от мистерията, която частично беше успял да разбули.

Опита да се поразсее и включи компютъра. Веднага провери електронната си поща и сред многото ненужна информация, която обикновено получаваше, откри послание, изпратено от osetimoselo57. Седмият печат ли? Имейлът беше отпреди четиридесет и осем часа. Изгаряйки от нетърпение, Томаш щракна веднага върху този ред и посланието се отвори. Беше късо, информативно и като видя кой го беше подписал, експлозивно.

Филипе.

Електронното послание беше подписано от приятеля му от юношеството — Филипе Мадурейра, — същия, когото Интерпол издирваше заради връзката му с убийството на двама учени, съученикът му от гимназията в Кащело Бранко, с когото беше прекарвал заедно цели следобеди в учене, игра на минифутбол или разговори за момичета. Явно Филипе беше посетил сайта на бившите ученици на гимназията и се беше натъкнал на посланието, което му беше оставил Томаш. Това беше единственото обяснение.

След като помисли малко, Томаш взе мобилния и избра един номер.

— Здравейте, Орлов — поздрави той. — Имам новини за вас.

— Какво става?

— Установих контакт с моя приятел Филипе.

— Сериозно? Къде е той?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа.

Мъжът от Интерпол замълча за секунди.

— Наистина ли няма да ми кажете?

— Не. Помоли ме да запазя в тайна местопребиваването му.

— Но тогава как бих могъл да напредна с разследването?

— Ще се наложи аз да се заема с това.

— Вие ли? — почуди се Орлов. — Но вие дори не сте полицай…

— Вижте, Филипе приема да се срещне с мен само ако запазя в тайна мястото, където се намира. И ако приема това условие, ще трябва да го спазвам, разбирате ли?

— Хм.

— Какво да направя? Да приема ли или не?

Руснакът замълча за миг, преценявайки ситуацията.

— Май няма друга алтернатива, нали?

— Вие си знаете.

— В такъв случай ще трябва да приемете — реши Орлов. — Срещнете се с него и се опитайте да изтръгнете цялата възможна информация.

— Много добре — съгласи се Томаш. — Ще ми трябват пари за пътуването.

— В коя страна се намира?

— Не мога да ви разкрия това.

Орлов се разсмя.

— Няма значение — каза той. — Исках да видя дали ще се хванете. — Промени тона. — Ще прехвърля пари на вашата сметка, разбрано? Вземете парите и правете каквото е нужно, без да се грижите за сметки и фактури. Така ще запазите тайната около пътуването. Как ви се струва?

— Перфектно.

— Добре тогава — каза руснакът на изпроводяк. — Обадете ми се, като се върнете.

— Чакайте — възкликна Томаш.

— Какво има?

— Не съм ви казал всичко.

Агентът на Интерпол изглеждаше смутен.

— А, извинете. Реших, че засега не можете да ми кажете нищо за имейла на вашия приятел.

— И наистина не мога. Но затова пък мога да ви кажа нещо друго.

— Какво?

— Мисля, че вече разбрах смисъла на посланието, изпратено от англичанина до Филипе.

Орлов отново се разсмя гръмогласно.

— Ама вие наистина сте играч от класа — възкликна той. — Сериозно? Дешифрирали сте онази главоблъсканица?

— Декодирах я — поправи го Томаш. — Съобщението не е шифър, а код. Шифрите се дешифрират, а кодовете се декодират.

— Смятате, че е код?

— Сигурен съм.

— И какво послание е скрито в него?

Историкът се наведе над бюрото и взе дебелия том, който току-що бе прочел.

— Смисълът се разкрива в Библията.

— Сериозно?

— Да. И в коя част на Библията, мислите?

— Нямам представа.

— В Апокалипсиса. Отговорът се крие в Апокалипсиса. — Разсмя се. — Вижте само какъв късмет. Цитатът е от последния текст на Новия завет, а аз започнах от началото, поради което се наложи да прочета цялата Библия, за да стигна до него.

— Просто сте изпълнили задължението си — изгуби търпение руснакът. — Кажете ми какво послание се крие в съобщението.

Томаш отвори Библията, оставена на масата, и прелисти последните страници, докато стигна до Откровението.

— За да се стигне до смисъла на посланието, трябва да се разбере контекста, от който е взет цитатът — каза той. — Чели ли сте Апокалипсиса?

Орлов нетърпеливо цъкна с език.

— Приличам ли ви на набожен? Да не би да мислите, че имам време да се занимавам с тия неща?

— В такъв случай ще се наложи да ви въведа в текста. Както ви казах онзи ден, текстът е подписан от Йоан, вероятно апостол Йоан. — Прокара поглед по първите редове на страниците пред него. — Започва с това как Исус Христос се появил пред Йоан и му предал послания за седемте християнски общности в Мала Азия. — Прехвърли няколко страници. — Нещата стават много интересни след това, когато Йоан бил отведен на небето.

— Апостолът летял в небето, така ли? — пошегува се Орлов. — В бизнес класа или икономична?

— Възнесъл се в небесата — отвърна Томаш, без да обръща внимание на грубоватите шеги на Орлов. Спря поглед върху един абзац. — Тук се казва следното: „След това погледнах, и ето, врата отворени на небето, и предишният глас, що бях чул като от тръба, която говореше с мене, каза: изкачи се тук, и ще ти покажа какво трябва да стане след това. И веднага бях обзет от дух; и ето, на небето стоеше престол, и на престола седеше Някой“. — Вдигна очи от редовете. — Този Някой, разбира се, е Бог.

— Бог ли? Йоан казва, че видял Бог?

— Да.

— И как е изглеждал Той? С голяма бяла брада?

— Богът, описан от Йоан в Апокалипсиса, не е антропоморфен. Чуйте как го описва. — Върна се на същия параграф. — „Който седеше, наглед приличаше на камък яспис и сардис, а около престола имаше и дъга, която наглед приличаше на смарагд.“ — Прескочи един ред. — „И от престола излизаха светкавици, гръмотевици и гласове…“

— Ама какъв Господ е този?

— Това е Богът, който Йоан твърди, че е видял. Не е човек, а светлина и звуци.

— Това е някаква халюцинация, нали?

— Възможно е — допусна Томаш. — Но не вярвам. Текстът е добре обмислен.

— Какво ви кара да мислите така?

— Структурата му. Сцените са описани с много детайли и показват влияние на древни юдейски писания, най-вече тези на Даниил. Изграждането на текста изглежда добре премислено, а освен това борави с числови образци, което не е характерно за халюцинациите.

— Като историята с тройната шестица?

— Точно така. Тройната шестица не е халюцинация. Както видяхме, става въпрос за гематрията на името Нерон. Следователно този текст е добре обмислен, не е резултат от халюцинация.

— Разбирам — съгласи се Орлов и смени тона. — Та значи Йоан се възнесъл на небето и видял Господ. И после? Какво станало?

Томаш се върна към текста.

— Йоан казва следното: „И видях в десницата на Оногова, Който седеше на престола, книга, написана отвътре и отвън, запечатана със седем печата“.

— Книга със седем печата?

— Да. Книгата, запечатана със седем печата. Според описанието на Йоан, Христос се отправил към трона и получил от Бог тази книга. И тогава Исус, представен като Агнец, започнал да разчупва печатите един по един.

Орлов изглеждаше погълнат от разказа.

— И после?

— С разчупването на първите четири печата се появили четири конници разрушители. Това са четирите конници на Апокалипсиса. Първият бил завоевател, другите носели глад, война и смърт. Петият печат призовал мъчениците, шестият предизвикал земетресение и други страшни природни бедствия, за да накаже човечеството за греховете му. — Томаш направи пауза. — И тук в текста се появява онова злокобно изречение.

— Кое от всички?

— Фразата от съобщението, което сте засекли по интернет.

— Какво съобщение? На англичанина ли?

— Да. — Томаш постави показалеца си на реда и прочете: — „Когато Той сне седмия печат, настана тишина на небето“.

Фразата отекна в главата на Орлов. Наистина това беше посланието, което Джеймс Къмингс беше изпратил на Филипе Мадурейра.

— Много добре — каза той. — Значи тази фраза е от Библията. Христос разчупил седмия печат от книгата, запечатана със седем печата. А после? Какво станало после?

Историкът затвори Библията на бюрото и пое дълбоко въздух.

— Йоан видял светкавици, гръмотевици и трусове навсякъде по земята. По сушата и моретата се посипали огън и град, примесени с кръв, които опустошили една трета от планетата. Паднала звезда от небето и слънцето било закрито от дим. Част от човечеството и от живите твари загинали в това масово унищожение. — Направи пауза. — С една дума, настъпил апокалипсисът.

Орлов за миг се замисли над описанието.

— Кога става това?

— С появата на цитата от посланието, което сте засекли. „Когато Той сне седмия печат, настана тишина на небето.“

Руснакът цъкна с език.

— По дяволите! — възкликна той. — Оказахте се прав. Предчувствието не ви е излъгало.

— Така е — каза Томаш. — Виждате ли какво възвестява тази фраза?

— Краят на света, драги ми професоре. Краят на света.