Седмият печат

XXV

Сградата изглеждаше тиха и спокойна както винаги, може би малко по-жизнерадостна от преди. Все пак пролетта беше в разгара си и лехите в градината бяха отрупани с цвят. Розите сияеха под слънцето — червени и жълти, пълни с живот, съревновавайки се с оранжевия цвят на кантариона, чиито листа прозираха на светлината. Но екзотичното излъчване на цветната градина идваше най-вече от небесносинята нигела с разтворени като звезди венчелистчета.

Томаш влезе в дома и сякаш попадна в друг свят. До този момент не можеше да се освободи от страшното преживяване в Сибир. Не можеше да заличи спомена от изстреляния откос с Калашников, който беше раздробил главата на Надежда, нито образа на девойката, просната на поляната в тайгата. Звукът и образът постоянно гнетяха Томаш, споменът пулсираше в главата му през целия път от бреговете на Байкал до старческия дом в Коимбра.

Но в момента, в който прекрачи входната врата, натрапчивият кошмар внезапно отлетя, сякаш съзнанието му милостиво се беше съгласило на примирие. Сякаш подсъзнанието му подсказваше, че за да се справи с новия проблем, не биваше да внася тук предишния — за всяко нещо си имаше време. С внезапно прояснена и спокойна глава, Томаш се запъти направо към кабинета на директорката в средата на коридора и спря едва пред табелката с името Мария Флор на дървената врата.

— Може ли? — попита той, надничайки в стаята малко след като беше почукал.

Директорката вдигна глава от документите, които преглеждаше, и му отправи очарователна усмивка.

— Заповядайте, професоре — каза тя и го покани на мястото пред бюрото. — Мислех, че сте изчезнали от лицето на земята.

Томаш се настани на стола.

— Малко оставаше — отговори той, потръпвайки. — Бях извън страната, където попаднах в доста сложна ситуация. Върнах се едва днес. Веднага щом слязох от самолета в Лисабон, минах да взема колата и дойдох направо тук, в Коимбра.

— Забелязах, че не сте ни посещавали скоро.

Посетителят се сви на стола и сведе очи, малко засрамен от онова, което навярно си бяха помислили за отсъствието му.

— Извинявам се, така се налагаше. Служебни задължения — оправда се той отново. После вдигна глава, сякаш искаше да покаже, че е приключил със самокритиката. — Майка ми как е?

— Избяга.

Томаш отвори широко очи. Отговорът го разтърси безцеремонно като шамар.

— Моля?

— Майка ви избяга.

— Как така избяга?

— Много просто. Взе си нещата и излезе през вратата.

— Но… вие сте я оставили да си замине?

Директорката въздъхна.

— Професоре, какво можехме да направим? Не забравяйте, че всичко това е ново за нея. Майка ви е свикнала с определен начин на живот. И изведнъж се оказва в друга среда, съвършено непозната и чужда за нея, при това против волята й. Както можеше да се очаква, реакцията й беше негативна.

Томаш почувства как гневът напира в гърдите му като вулкан, готов да изригне.

— Но как можахте да я оставите да си тръгне оттук?

— Доколкото знам, професоре, майка ви е пълнолетна и има всички права, включително свобода на движение. Щом си е взела нещата и е напуснала, какво бихме могли да направим ние? Тя не е затворник все пак. Не е осъдена от нито един съд, нали?

— Но тя не може да стои сама, без надзор! Тя е опасна за самата себе си. Къде е майка ми сега?

Мария посочи вратата.

— Тук.

— Моля?

— Тук, в дома.

Томаш я изгледа объркано.

— Извинете, не ви разбрах. Не казахте ли, че е избягала?

— Казах ви истината. Избяга на третия ден.

— Но сега е тук?

— Да, успяхме да я върнем, слава богу.

Томаш въздъхна с облекчение.

— Опитахме да се свържем с вас, но мобилният ви телефон беше изключен. Не можете да си представите колко пъти опитвахме. И понеже знаехме, че майка ви е пациентка на доктор Говея, решихме да се обадим в болницата и успяхме да говорим с него. Всъщност доктор Говея я намери и върна.

— И как се чувства тя сега?

— Свиква, слава богу. Искате ли да я видите?

— Разбира се — каза той и се надигна веднага.

— Добре е, но като имаме предвид състоянието и възрастта й, разбира се — отговори директорката, без да става. — Беше важно да сте тук с нея през първите дни от приобщаването й към дома.

— Да, знам. Но повярвайте ми, това беше невъзможно.

Томаш се поколеба за момент какво да направи: дали да излезе, или да седне отново. Поведението на директорката на дома му показваше, че разговорът не е приключил, и може би бе по-добре да се върне на мястото си.

— Както навярно разбирате, тези неща са малко сложни за нас — каза Мария, решила да го накара да осъзнае отговорностите си. — Да се управлява старчески дом не е лесно и непрекъснато се сблъскваме с нови ситуации. Вчера, например, една осемдесетгодишна жена почти цяла нощ е обикаляла дома да търси кухнята. Объркала се, не могла да намери стаята си и направила опит да легне при трима от обитателите на дома.

— Сериозно? — учуди се Томаш, заемайки отново стола си. — Виж ти, като остарея, искам да дойда тук.

— Не се шегувайте.

— Извинете, представям си как си лежа в стаята, а посред нощ идва някаква жена и се гушва при мен в леглото. Та това е мечта на всеки мъж!

Мария се разсмя.

— Дори и ако е възрастна?

— Ех, на тази възраст мисля, че не можем да сме придирчиви, нали? На война и мишките са храна.

Двамата се разсмяха едновременно, но директорката бързо си върна сериозното изражение. Не й се струваше етично да се надсмива над това.

— Вие се шегувате, но въпросът е сериозен.

Усмивката изчезна от лицето на Томаш, който кимна утвърдително.

— Знам.

— Имаме клиенти, които са просто мечта. Много възпитани и дори се извиняват, че не могат да се хранят сами. Но има и други…

Тя вдигна очи към тавана в израз на отчаяние, без да довърши изречението.

— Но какво правят другите?

— Всичко, за което се сетите. Някои не могат да се контролират и ръсят изпражнения из цялата стая, нещо ужасно. Знам, че не са виновни, но въпреки това не е лесно човек да влезе и да почисти, нали? Понякога дори ми е жал за служителките.

— Това трябва да са най-тежките случаи.

— Не. Най-тежките случаи са сърдитите, онези, които още със ставането си започват да ни хокат. Закуската е прекалено рано или прекалено късно, леглото е прекалено близо до прозореца или прекалено далече, всички сме кучи синове, оставили сме косъм във ваната, взели сме пари от портфейлите им или ги тормозим, яденето е прекалено солено или прекалено безсолно — с една дума, всичко е лошо. А освен това влизат в конфликт с другите, разменят си обвинения, цяла корида. — Поклати глава. — Вижте, някои хора превръщат живота ни в ад.

— С възрастта недостатъците се изострят, нали?

— И още как — съгласи се Мария. — Но истината е, че на мнозина от тях просто им е криво и поради липса на друг, си го изкарват на нас. Ето тук е коренът на проблема и трябва да го разберем.

— Не ми казвайте, че майка ми попада в тази група.

— Не. Дона Граса е много мила. Трудно й беше да свикне, така е, но се държи. Освен това не би могла да тормози когото и да било.

— Да, много бих се учудил, ако разбера, че е нагрубила някой.

Директорката най-сетне стана от стола, давайки знак, че разговорът е към края си.

— Има и още една категория, тази на досадниците. Горките, те не са виновни, но пречат на обслужването. Някои викат по цял ден, други вървят след нас навсякъде, а двама-трима питат все едно и също или разказват една и съща история по петдесет пъти на ден. Нуждаят се от някой, който да е постоянно до тях, но изискванията на обслужването не ни позволяват да поддържаме дълги разговори. Как би могла служителката да си приказва с някой половин час, когато трябва да почисти десет стаи за една сутрин?

— Действително…

Мария Флор го придружи до вратата на кабинета и заедно излязоха в коридора. Срещнаха възрастна жена, която влечеше чехли по пода; носеше бял пеньоар с дантелено жабо, а белите й коси бяха вързани на опашка.

— Виждате ли тази госпожа? — пошушна му директорката, когато възрастната дама се отдалечи.

— Да.

— По цял ден ходи из коридорите. Настаняваме я на масата, когато дойде време за храна, но достатъчно е за миг да се разсеем, и ето ти я отново в коридорите. Направо ни подлудява.

— Може би щеше да е по-добре, ако тези хора си бяха останали у дома, нали?

— И кой щеше да ги гледа? Днес хората нямат време да си стоят вкъщи, за да се грижат за родителите си и да търпят своенравните им капризи. Това е истината. Днес хората живеят по-дълго и ритъмът на живот не позволява да се обгрижват толкова много възрастните. В миналото малко хора са стигали до старини и тези, които са били на преклонна възраст, са могли да разчитат на помощ от семейството. В ония времена жените не са ходели на работа, седели са си вкъщи и са се грижили за близките си. Но днес вече не е така. Благодарение на медицинското обслужване възрастните хора са много повече от преди, а с включването на жените в пазара на работната сила вече я няма онази семейна структура, която да обгрижва старите хора, разбирате ли?

— Да, демографският профил на обществото се е променил.

— Променил се е, и то как — съгласи се тя. — При това положение на нещата професионалната помощ в домовете за възрастни хора, стига да е качествена, има изключително важно значение. — Махна към пода, сочейки дома. — Но трябва да си изясним какво е старостта, за да разберем какво се случва тук. Някои смятат, че домът за възрастни хора трябва да е като домовете на обитателите, но това е заблуда, с която живеят хората отвън, за да не ги гнети действителността. — Мария посочи с жест наоколо. — Истината е, че един дом за възрастни е по-скоро болница, нали? Обитателите, които могат да се грижат за себе си и са в добра форма, се броят на пръсти. Повечето от хората тук се нуждаят от помощ за най-дребните неща. Не могат сами да се мият, не могат сами да се хранят, някои дори не могат да ходят, на други им е трудно да уринират, много от тях не са с всичкия си, с една дума, тук по-скоро имаме пациенти, отколкото наематели.

— Сложно е.

Мария посочи Томаш.

— И освен всичко, трябва и да ви търпим.

— Мен ли?

— Да, вас. Близките.

— Какво правим ние?

— Вие конкретно нищо… което всъщност не говори във ваша полза.

— Нали няма да ме порицавате?

— Вижте, далеч съм от подобна идея, но бих искала да разберете, че присъствието на близките е от съществено значение, за да се помогне на старите хора в този тежък период от живота им. Много от тях сякаш вече не разбират нищо, така е, но това не означава, че са станали безчувствени. Напротив, дори са прекалено чувствителни към вниманието, което семейството им обръща.

— Знам, но наистина ми беше невъзможно да дойда — заоправдава се Томаш. — Имах неотложни ангажименти.

— Вие си знаете — повтори тя. — Не смятам да ви поучавам, но е важно да знаете, че присъствието ви може да повлияе благотворно за приобщаването на майка ви към живота в дома. Не можем просто да натикаме старите хора в дома и да очакваме, че това ще разреши всички проблеми като с вълшебна пръчка. Нашата работа е да поддържаме хората спретнати, стоплени, нахранени и да им даваме лекарствата навреме. Даваме материалните условия, които по разбираеми причини семейството не е в състояние да им даде. Но в емоционален план, колкото и да сме симпатични и любезни с обитателите, това не замества общуването със семейството. Моля ви, идвайте по-често да посещавате майка си, не я карайте да се чувства отблъсната и изоставена.

Томаш наведе глава и прехапа устни. Знаеше, че посланието бе отправено лично към него.

— Имате право.

Заковаха се пред дневната. Директорката спря поглед на един силует до прозореца.

— Ето я майка ви — каза тя. — Преди да отидете при нея, бих искала да ви припомня нещо: на тази възраст всички губим по нещо.

— Какво искате да кажете с това?

— Невроните угасват постепенно, понякога по-бързо, друг път по-бавно. Такъв е законът на живота. Искам да знаете, че при всяко ваше идване тук ще ви се струва различна. И рядко по-добре.

Слънцето галеше бръчките, с които времето беше набраздило лицето на дона Граса, когато Томаш се наведе и я целуна по лицето.

— Здравей, мамо, добре ли си?

Дона Граса вдигна зелените си светли очи и ги впи в сина си, който стоеше в трепетно очакване.

— Татко! — възкликна тя, разтваряйки ръце. — Татко!

Томаш я изгледа смаян.

— Мамо, аз съм. Томаш.

Тя се вгледа в посетителя колебливо, после сякаш се опомни.

— Ох, извинявай — каза дона Граса, поклащайки глава, сякаш искаше да се отърси от нещо. — Объркана съм напоследък. Заприлича ми на моя баща. — Погали го по лицето. — Хубав си като него.

— Така е, наследил съм му гените.

— Онзи ден майка и татко ми казаха, че приличаш на ангел.

Синът седна на празния стол пред дона Граса. Нямаше съмнение, че беше объркана, говореше за родителите си като за живи.

— Как се чувстваш тук? — попита той, сменяйки темата на разговора.

— Мъчно ми е за вкъщи. Вече казах на баща ти, че искам да се връщам.

Спомените й се бяха смесили. Във въображението й нейният съпруг продължаваше да е жив и навярно доста по-млад.

— Мамо, добре ли спиш?

— Всякакви непознати хора нахълтват в стаята ми, голяма досада.

— Това са служителките от дома. Трябва да видят дали всичко е наред.

— Предпочитам Алзира, свикнала съм с нея. — Беше домашната помощничка от времето, когато Томаш учеше в гимназията. — Освен това готви по-добре. Тукашните служители трябва да изкарат курс за готвачи, като онзи по телевизията, нали го знаеш? Онази програма на… Мария де Лурдеш Модещо.

Томаш се огледа наоколо, наблюдавайки възрастните, насядали в дневната. Неколцина си подремваха, други бяха зареяли поглед в пространството, една старица плетеше, трима играеха на карти.

— Не си ли намери приятелки тук, мамо?

— Разбира се, че намерих — каза тя. — Знаеш ли кого срещнах тук?

— Не.

— Деолинда. Сещаш ли се коя е?

— Нямам представа.

— Разбира се, че я знаеш. Запознахме се с нея още докато ходехме на училище.

— Мамо, никога не съм ходил на училище с теб. Когато ти си ходила на училище, аз не съм бил роден.

Дона Граса се замисли, опитвайки се да сложи ред в паметта си.

— Прав си, виж колко съм отнесена. Аз и баща ти я познаваме от училище. — Повдигна рамене. — Та ти разправям, че я срещнах тук.

— И как е тя?

Майка му се разсмя.

— Тя е истинска развратница — прошепна дона Граса. — Винаги си е била лудетина и явно не се е променила. То е в кръвта й, нищо не може да се направи.

— О, така ли?

— Не можеш да си представиш какви номера върти всеки ден. Боже милостиви!

— Кажи де.

Дона Граса се наведе и зашепна, сякаш споделяше тайна.

— Знаеш ли, иска да сваля санитаря.

— Кой санитар?

— Едно младо момче, което работи тук. Деолинда все го моли да й слага вазелин в ануса, но лекарят вече я хвана и й каза, че няма никакъв проблем с ануса. — Хихикане. — А тя, хитрушата, настоява. Казва, че мъжете вече не са като преди, че всички са педали, и продължава да настоява да й слагат вазелин в ануса.

— Гледай я ти дъртушата — усмихна се Томаш.

Дона Граса погледна настрани и изтръпна.

— Шшшт! — каза тя. — Ето я, идва.

Синът обърна глава и видя една възрастна жена, която се приближаваше с игрива походка и чаша чай в ръка. Носеше сива рокля, дълга до пода.

— И кое е това хубаво момче тук? — попита госпожата, приближавайки се до масата.

Дона Граса се прокашля.

— Деолинда, стига глупости. — Хвана сина си за ръка. — Това е моят Томаш.

Деолинда го огледа от главата до петите. — Хм… никак не е зле — произнесе се тя. — Виж, момче, знаеш ли как се слага вазелин на една госпожа?