Седмият печат

XXXII

Горещината ги лъхна в мига, в който отвориха вратата на самолета и слязоха по стълбите на летище „Конълън“. Сякаш бяха попаднали в гигантска фурна или бяха прекрачили входа на задушен парник, опънат сред полупустинната равнина, където се бяха приземили.

— Welcome to Yulara85 — приветства ги стюардеса на последното стъпало, мургава жена с отработена усмивка на лицето.

Задъхани, Томаш и Филипе крачеха по асфалта с неравномерно темпо — ту забързваха с надеждата да се спасят колкото е възможно по-бързо от пещта, ту забавяха ход, защото телата им сякаш се топяха от задушната горещина. Рояци от дребни мушици се блъскаха в лицата им, принуждавайки ги да размахват ръка пред носа си. С истинско облекчение влязоха в аерогарата и вдишаха жадно свежия въздух, охладен от климатика, сякаш допреди миг се бяха давили и това бе спасителната глътка живот. Аерогарата беше малка и почти веднага след като геологът взе куфара си, те излязоха през главния изход на терминала.

— Филипе! — извика някой.

Двамата се огледаха по посока на гласа и зърнаха висок и слаб мъж около шестдесетте, с посивяла коса и бяла заострена брада, зачервена кожа и изгубили блясъка си сини очи зад очила с голям диоптър.

— Здравей, Джеймс! — поздрави Филипе, целият светнал в усмивка.

Двамата мъже се прегърнаха. Когато се пуснаха, непознатият изгледа изпитателно Томаш.

— Това ли е приятелят ти?

Филипе отвърна с широк жест, сякаш искаше да ги събере.

— Да, това е Томаш. Работи за Интерпол.

Посрещачът подаде слабата си кокалеста ръка.

— How do you do?86 — поздрави той. — Не можете да си представите колко… хм… се радвам да ви видя.

— Томаш, представям ти Джеймс Къмингс, физик от Оксфорд, пребиваващ в изгнание в Юлара.

Двамата си стиснаха ръцете. Англичанинът изглеждаше безкрайно доволен от срещата, сякаш присъствието на представителя на Интерпол автоматично слагаше край на несигурността, в която живееше след смъртта на другите двама членове от групата. Къмингс хвърли поглед зад гърба на новопристигналите, като че търсеше да види още някой.

— А останалите? — попита той.

— Кои останали?

— Ами… хм… не са ли дошли още полицаи с вас?

— Джеймс, Томаш е сам — сряза го Филипе с нетърпелива нотка в гласа. — Нали ти обясних вече, че идва сам.

Англичанинът изглеждаше разочарован.

— Да — призна си. — Но все се надявах, че… хм… ще дойдат още охранители. — Изгледа Томаш от главата до петите. — А оръжието? Къде ви е оръжието?

— Томаш не е полицай. Той е историк.

— Историк ли? Но за какво ни е историк?

— Вече ти обясних, че ми е приятел и работи за Интерпол. — Сложи ръка на рамото му. — Довери ми се, всичко ще е наред. — Погледна Томаш и заговори на португалски: — Извинявай, Казанова. Джеймс е от онези учени, които сякаш живеят на луната. Нещо като смахнатия професор Жиро87, разбираш ли? Само че когато стане дума за работа, няма по-изобретателен ум от неговия, вярвай ми.

— Не се притеснявай — отвърна историкът. — Баща ми беше същият.

Къмингс ги поведе към паркинга под изпепеляващото слънце.

— Горещо, а? — каза Томаш.

— Горещо ли? — разсмя се англичанинът. — Вие се шегувате, old chap88. Бих искал да ви видя тук през февруари. Тогава щяхте да разберете… хм… какво значи истинска жега.

Историкът огледа преценяващо домакина. Беше много висок, почти метър и деветдесет, с изпито лице и дълги, мършави ръце и крака. Носеше риза и три-четвърти панталони с цвят каки, с нахлупена на главата австралийска шапка, от която стърчеше жълто-зелено перо от птица. Приличаше на бохем, който се прави на каубой.

Стигнаха до ланд ровъра, чийто маслиненозелен цвят едва личеше изпод дебелия слой прах. Къмингс отвори вратите и тримата се настаниха в колата. Седалките пареха, а въздухът почти изгаряше дробовете им. Без да губи време, англичанинът запали двигателя и мощният климатик охлади купето на джипа само за няколко секунди. Ако Томаш не го беше видял, никога нямаше да повярва.

— Е, Джеймс — каза Филипе, който беше седнал до шофьора, — как я караш в Австралия?

— Хм — произнесе физикът с характерния си маниер. В неговата уста междуметието звучеше темпераментно и някак аристократично. — Тук е истински ад.

Джипът се понесе по безупречно асфалтираното шосе.

— Ад ли? — учуди се Томаш, който се разполагаше комфортно на седалката отзад. — На мен тази страна доста ми харесва. Красива е.

Къмингс махна към пейзажа наоколо.

— Красива? Намирате това… хм… за красиво?

Пътят пресичаше равнина с почервеняла суха земя, чийто червеникавокафяв цвят доминираше в пейзажа наоколо, придавайки му нереален марсиански колорит: пръст, камъни, прах — всичко червенееше, с изключение на зелените туфи от храсти и сламеножълтата трева на саваната в далечината.

— Да, красиво е.

— Сигурно нямаше да мислите така, ако… хм… ако сте били заточен тук години наред, old chap. Този ад сред нищото направо ме побърква. Само като си помисля, че… хм… че съм живял в Оксфорд! В Оксфорд, by Jove89! — Поклати глава, изпълнен с носталгия. — Колко ми е мъчно за онзи зелен, спокоен и отморяващ пейзаж в моята мила Англия.

— Разбирам ви — каза Томаш, наслаждавайки се на марсианския пейзаж. — Едно е да си тук временно, а съвсем друго е да живееш тук постоянно.

— Не се съмнявайте… хм… И нещата не вървят на добро, old chap. Ако средната температура на планетата се повиши с три градуса по Целзий… хм… Австралия ще се превърне в пустош. — Посочи опалената земя навън. — Всъщност вече е започнало. Големите пожари от 2003 година освободиха за десет минути повече енергия, отколкото… хм… атомната бомба в Хирошима, а димът от горящите дървета беше изстрелян с такава сила, че навлезе в стратосферата и започна да кръжи около земното кълбо. Можете ли да си представите? — Млъкна за момент, съсредоточен в шофирането. — Покачат ли се термометрите с три градуса, пожарите ще погълнат всичко — изрече през зъби. — Освен това сушите ще станат повсеместни и селското стопанство ще загине. Горещата вълна от 2009 година беше най-лошата от 1855-а насам, откакто се регистрират температурите в Австралия. Този континент… хм… се намира на ръба на пропастта.

— Представям си колко изплашени са хората.

Къмингс се разсмя.

— Изплашени ли? Good Heavens90, ни най-малко. Австралия и Съединените щати бяха единствените така наречени цивилизовани страни, които отказаха да подпишат Протокола от Киото.

— Какво мислят хората по този въпрос?

— Кои, Aussies91?

— Да, австралийците.

— Hooligans!92 — възкликна той с презрение. — Aussies са едни… хм… хулигани, дошли да живеят на слънце. Пет пари не дават за глобалното затопляне на земята.

Филипе се обърна назад.

— Не познаваш Джеймс — каза той. — Според него само Англия е нормална страна. Останалите са диваци.

Джипът пътуваше през полупустинната равнина, под палещите лъчи на слънцето. Любувайки се на екзотичния пейзаж, Томаш видя странен силует, който се възправяше пред тях: оранжево-червеникав колос от чист камък, сякаш гигантски менхир, захвърлен сред безлюдната шир.

— Какво е това? — попита той.

Англичанинът погледна натам.

— Улуру.

Историкът се вгледа в странния масив, който се издигаше над саваната като гола планина. Не приличаше на острите изсечени върхове в Хималаите, а по-скоро на каменно чудовище с плато на върха, наподобяващо грубо издялана маса.

— Странно — отбеляза той. — Вече съм виждал тази планина някъде.

— Улуру е много известен — каза Къмингс, без да отделя поглед от пътя. — Наричат го също… хм… Ейърс Рок.

— О, да, сещам се.

— Целият този район е свещен за… хм… аборигените. Но тук идват и мистици от цял свят. Говори се, че планината е важна точка от планетарната система, като… хм… Голямата пирамида в Гиза.

— Сериозно?

— Хм… суеверия.

Томаш разгледа по-добре каменния масив, който се издигаше на хоризонта.

— Но че планината е необичайна, няма съмнение — отбеляза той. — От какво е изградена?

— Улуру ли? Пясъчник. Това е вторият по големина монолит в света. Първият европейски изследовател, който го е видял, го нарекъл… хм… забележителен камък. И наистина, трябва да призная, че тази планина е невероятна. Има удивителното свойство да променя цвета си през деня. — Махна към планината. — Сега е оранжева, нали? Но монолитът може да придобие и… хм… червен, кафяв, виолетов или син цвят. След дъжд става сребриста и дори лъскавочерна. Понякога сякаш излъчва светлина отвътре, като лампа с абажур.

— Наистина ли? Вие самият виждали ли сте това?

— Right ho93 — потвърди той. — Случва се веднъж на година. Мисля, че е… хм… някакъв светлинен ефект, сякаш природата си играе с нас.

— И как се появило такова нещо тук?

Къмингс кимна с глава към пътника до него.

— Това е въпрос за нашия… хм… геолог.

Филипе се размърда на мястото си.

— Не съм много сигурен — призна той. — Чувал съм, че Ейърс Рок е бил на дъното на океана преди около петстотин милиона години. Но не знам в подробности геоложката история на това образувание.

— А как се обяснява промяната на цвета?

— Ами, както каза Джеймс, планината е изградена от пясъчник, нали? Но съдържа и други минерали. Промяната в цвета се дължи на действието на определен минерал, фелдшпат, който притежава свойството да отразява светлината. Смятам, че точно това създава впечатление, че камъкът излъчва светлина. А ръждивочервеният цвят, който напомня ръжда, се дължи на окислението. — Полюбува се на екзотичното излъчване на монолита пред тях. — Но така или иначе няма съмнение, че това чудовище наистина е мистериозно.

— А какво казват аборигените?

Къмингс пак взе думата.

— О, те му се кланят като на Бог! — възкликна. — Смятат, че планината е куха отвътре и е източник на енергия, която наричат… хм… тюкурпа.

— Какво ще рече това?

— Време на сънищата. Това е нещо като аборигенска легенда за сътворението на вселената и хората. Вярват, че всяко събитие оставя нещо като… хм… вибрация на земята, както растенията запечатват образа си в семената. — Посочи към планината. — Улуру е като ехо на Сътворението и според тях се населява от… хм… духове.

— Не може да бъде.

Англичанинът се огледа наоколо.

— Виждате ли тази пустиня в Ред Сентър на Австралия? Тук е пълно със свещени за аборигените места. — Посочи към друго скално формирование в далечината отдясно: обикновена изпъкналост на хоризонта със заоблени върхове. — Онова там, например, също е… хм… свещено образувание. Нарича се Олга, но за аборигените то е Ката Тжута.

Градски постройки внезапно изникнаха край пътя сред дюните като мираж сред червеникавата пустиня. Една табела извести, че пред тях е Юлара, и джипът излезе от шосето и се вмъкна между сградите.

— Имате град тук, в пустинята? — зачуди се Томаш.

— Имате? — повтори Джеймс, видимо засегнат. — Както знаете, аз не съм… хм… Aussie hooligan.

— Извинете — каза той и формулира въпроса по друг начин. — Австралийците са построили град сред пустинята?

— Юлара се смята от местните за туристическо селище. Построено е, за да посреща… хм… туристите, които идват да посетят Ейърс Рок.

— Има ли много туристи?

— Хм… не можете да си представите. Половин милион на година.

— Половин милион? Това селище може ли да побере половин милион души?

Къмингс махна към елегантните и добре поддържани фасади на селището, зелените площи с декоративни храсти и палмите, които напомняха оазис.

— Места за настаняване не липсват. От петзвездни хотели до паркинги. Но още отсега мога да ви кажа, че тук човек се чувства най-добре в… хм… басейна. В Юлара басейнът не е лукс, old chap, а необходимост. При тази жега басейнът е единственото място, където може да се диша извън прохладните помещения с климатик.

Джипът бавно се придвижваше из безупречните улици на Юлара. В един момент напусна населената зона и пое по селски път навътре в пустинята. Ланд ровърът заподскача из дупките по черния път и почти запрелита над вълнообразните гребени на дюните, вдигайки зад себе си медночервеникави облаци прах. Около десетина минути препуска с рев през пустинята, докато най-сетне се закова намясто. Завеса от прах се вдигна пред джипа, размятана от вятъра като цветна сянка, и чак когато прахът се уталожи, Томаш успя да различи белите стени на къща.

Слязоха от колата и се отправиха към къщата. Къмингс беше изключил двигателя и над пътешествениците се спусна дълбока тишина. Липсваше какъвто и да било звук, дори едва доловимо жужене. Тишината изглеждаше потискащо дълбока и плътна.

— Това вашият дом ли е? — попита плахо Томаш.

Къмингс кимна утвърдително.

— Нарекъл съм го Арка.

Томаш се усмихна. В тази жега дори самото споменаване на хладилник му подейства ободряващо.

— Арка, а? Прохладен като хладилна камера?

— Не. Като Ноевия ковчег94.

— Какво общо има тук Ноевият ковчег?

Англичанинът закрачи към къщата и пясъкът заскърца под стъпките му.

— Тук се намира нещо много ценно за човечеството.

— Какво?

Къмингс хвана месинговата топка и отвори вратата.

— Последната надежда.