Смъртта на госпожа Макгинти

Единайсета глава

Полицейският началник Спенс седна срещу Еркюл Поаро и въздъхна:

— Не твърдя, че нищо не сте направили, мосю Поаро. Лично аз смятам, че сте свършили работа. Но малко. Страшно малко!

Детективът кимна.

— Сведенията, които получих, не са достатъчни. Трябват още.

— Сержантът или аз трябваше да обърнем внимание на този вестник.

— Не, не, не можете да вините себе си. Престъплението беше толкова очевидно! Грабеж с насилие. Цялата стая е преобърната, а парите липсват. Защо точно парче вестник е трябвало да се окаже от значение за следствието?

Спенс упорито повтори:

— Длъжен бях да се сетя за това. И шишенцето с мастило…

— Научих за него съвсем случайно.

— И все пак то ви е накарало да се размислите. Защо?

— Само след тази случайна фраза, че госпожа Макгинти е искала да пише писмо. Ние с вас, Спенс, пишем толкова много писма! За нас това е ежедневие.

Полицейският началник въздъхна. После постави четири снимки на масата.

— Това са снимките, които ме помолихте да открия. Оригиналните снимки, публикувани от „Санди Комет“. Във всеки случай те са малко по-ясни от тези във вестника. Но ви давам честната си дума, няма какво толкова да търсим в тях. Стари, избледнели, а прическите на жените променят целия им външен вид. Няма нищо определено в тях, на което бихме могли да се спрем. Като щръкнали уши например, или особен профил. Тази шапка например, смешната фризура и розите! Никакъв шанс!

— Ще се съгласите ли с мен, че можем да изключим Вера Блейк?

— Мисля, че да. Ако Вера Блейк е била в Бродхини, всички биха го разбрали. Изглежда, че да разказва тъжната история на живота си е било неин специалитет.

— Какво можете да ми кажете за другите?

— Научих, каквото можах. Ева Кейн напуснала страната, след като Крейг бил осъден. Мога да ви кажа името, което е приела. Хоуп2 — доста символично, нали?

Поаро промърмори:

— Да, романтично. „Красивата Ивлин Хоуп е мъртва.“ Принадлежи на един ваш поет. Сигурно се е сетила оттам. Впрочем името й наистина ли е Ивлин?

— Мисля, че да. Но тя бе известна като Ева. И сега, след като сме на тази тема, мосю Поаро, мнението на полицията за Ева Кейн не съвпада с това на статията в „Санди Комет“. Дори е противоположно.

Детективът се усмихна.

— Това, което полицията предполага, не е доказателство, но обикновено е добра следа. Какво мисли полицията за Ева Кейн?

— Че тя в никакъв случай не е била невинна жертва, както я представят. Аз бях доста млад по онова време и си спомням как моят предишен шеф и инспектор Трейл, на когото беше възложен случаят, оживено дискутираха. Трейл вярваше (имайте предвид, че липсваха всякакви доказателства), че чудесната идея за отстраняването на госпожа Крейг е принадлежала на Ева Кейн. И че тя не само е измислила това, но го е и извършила. Един ден Крейг се връща вкъщи и вижда, че приятелката му е действала по съкратената процедура. Предполагам Ева Кейн е очаквала смъртта да мине за естествена. Но Крейг бил по-съобразителен, затова изхвърлил нарязаното тяло в мазето и изготвил план за това как госпожа Крейг умира в чужбина. После, когато всичко излязло на бял свят, той упорито твърдял, че го е извършил съвсем сам, и че Ева Кейн не е знаела нищо. И така — Спенс вдигна рамена, — никой не можел да докаже обратното. Отровата била в къщата. И двамата са могли да я използват. Красивата Ева Кейн невинно потръпвала от ужас. Тя била скалъпила историята много добре. Тази хитра малка актриса. Инспектор Трейл имал подозрения, но върху тях не можело да се гради обвинение. Разказвам ви нещата така, както ги научих, мосю Поаро, ала това не са доказателства.

— Но пък подсказват възможността, че една, поне една, от „тези трагични жени“ е представлявала нещо повече — че е била убиец, и ако има достатъчно силна подбуда, би могла да убие отново… А сега да преминем към следващата — Джанис Кортланд. Какво можете да ми кажете за нея?

— Поразрових се из досиетата и намерих доста противни неща. След като обесиха Едит Томпсън, положително е трябвало да изпратят на бесилото и Джанис Кортланд. Двамата с мъжа си били много неприятна двойка, а тя така подработила онзи младеж, че той бил изцяло в ръцете й. Но през цялото време, държа да отбележа, на заден план е стоял някакъв богаташ и тя искала да премахне съпруга си, за да се омъжи за него.

— А омъжила ли се е?

Спенс поклати глава:

— Нямам представа.

— Тя заминала за чужбина, а след това?

Спенс вдигна рамене.

— Била е свободна. Не била обвинена в нищо. Дали се е омъжила и какво е станало с нея, не ми е известно.

— Значи човек може да я срещне на някоя забава — каза Поаро, като си мислеше за забележката на доктор Рендъл.

— Точно така.

Детективът погледна последната снимка.

— А детето Лили Гамбъл?

— Била твърде малка, за да бъде обвинена в убийство. Изпратили я в поправително училище, където поведението й било добро. Изучила стенография и машинопис и й дали работа на изпитателен срок. Справила се добре. За последен път се чуло за нея в Ирландия. Мисля, че можем да я задраскаме от заподозрените, мосю Поаро, също както направихме с Вера Блейк. В края на краищата, тя е водела благопристоен живот, а хората са склонни да простят на едно дванайсетгодишно дете за нещо, което е извършило в пристъп на гняв. Какво ще кажете, да я зачеркнем ли?

— Бих го направил — отвърна Поаро, — ако не беше брадвата. Не можете да отречете, че Лили Гамбъл е използвала брадва, за да убие леля си, и че убиецът на госпожа Макгинти също е използвал нещо, което е било подобно на брадва.

— Може би имате право. А сега, мосю Поаро, нека разгледаме ситуацията, която засяга лично вас. Радвам се да чуя, че никой не се е опитал да ви убие.

— Н-н-н-е — каза Поаро след моментно колебание.

— Бих искал да ви кажа, че един-два пъти се подведох по вас. Какви са впечатленията ви от жителите на Бродхини?

Поаро разгърна бележника си.

— Ако Ева Кейн е все още жива, то тя би била към шейсетте. Дъщеря й, за чийто живот „Санди Комет“ рисува такава трогателна картина, би била на около трийсет. Лили Гамбъл също би била на толкова. Джанис Кортланд вероятно е на около петдесет.

Спенс кимна.

— Значи стигаме до жителите на Бродхини, като специално спираме на тези, за които е работила госпожа Макгинти.

— Точно така.

— Ситуацията се усложнява от факта, че понякога тя е вършила тук-там по нещо извънредно, но засега ще приемем, че навярно е видяла нещо, вероятно снимка, в някоя от „редовните“ къщи, които е почиствала.

— Дадено.

— Що се отнася до възрастта, тя ни предоставя няколко възможности. Първо, семейство Уедърби, където госпожа Макгинти е била в деня на смъртта си. Госпожа Уедърби е на подходящата възраст, за да бъде Ева Кейн и да има дъщеря на годините, на които би била дъщерята на Ева Кейн. Дъщеря от предишен брак.

— А снимката?

— Mon cher, нищо конкретно не може да се каже. Прекалено много време е минало и както вие казвате, прекалено много вода е изтекла оттогава. Госпожа Уедърби е била определено красива жена и има държанието на такава. Тя изглежда твърде крехка и безпомощна, за да извърши убийство, но доколкото зная, и Ева Кейн е била възприемана по същия начин. Трудно е да се каже в действителност колко физическа сила е била необходима, за да бъде убита госпожа Макгинти, още повече, че не се знае точно какво оръжие е било използвано, каква дръжка, каква сила е била необходима, за да се удари с него, остротата на ръба му и прочие.

— Да, да. Ние така и не можахме да го намерим, но продължавайте!

— Последната забележка, която бих направил за семейство Уедърби, е, че господин Уедърби, ако поиска, а предполагам, че той го иска, може да бъде доста неприятен. Дъщерята е фанатично отдадена на майка си. Тя мрази втория си баща. Няма да коментирам тези факти, а само ви ги представям. Дъщерята би била в състояние да убие, за да предотврати възможността миналото на майка й да стане достояние на втория й баща. Майката би могла да убие по същата причина. Бащата би могъл да убие, за да предотврати един „скандал“. Много повече престъпления се извършват, за да се запази репутацията на даден човек пред обществото, отколкото можете да си представите. Семейство Уедърби са „порядъчни хора“.

Спенс кимна.

— Ако, казвам само ако, има нещо вярно в този „Санди Комет“, тогава семейство Уедърби ми изглеждат най-подозрителни — каза той.

— Именно. Единственият друг човек в Бродхини, който би подхождал по възраст на Ева Кейн, е госпожа Апуърд. Има две доказателства срещу това госпожа Апуърд да бъде припозната като Ева Кейн, убила госпожа Макгинти: първо, тя страда от артрит и прекарва по-голямата част от времето си в инвалидна количка…

— В романите — сякаш със завист започна Спенс — тази инвалидна количка би могла да бъде и фалшива. Но в истинския живот рядко стават такива неща.

— И второ — продължи Поаро, — госпожа Апуърд изглежда догматична и жестока, по-склонна да заплашва, отколкото търпеливо да уговаря хората, което не съвпада с представите ни за нашата млада Ева. От друга страна, характерите на хората се развиват, а самоутвърждаването е качество, което се придобива с възрастта.

— Това е доста вярно — примири се Спенс. — Госпожа Апуърд… не е невъзможно, ала звучи невероятно! Но сега да разгледаме другите възможности. Например Джанис Кортланд.

— Мисля, че може да бъде елиминирана. Никой в Бродхини не е на нейната възраст.

— Освен ако някоя от по-младите жени не е Джанис Кортланд с пластична операция на лицето. Не, не ми обръщайте внимание, само се пошегувах.

— Има три жени на трийсет и няколко години. Това са Дирдри Хендерсън, съпругата на доктор Рендъл и госпожа Карпентър. Тоест, всяка една от тях би могла да бъде Лили Гамбъл или съответно дъщерята на Ева Кейн, що се отнася до възрастта.

— А що се отнася до вероятността?

Поаро въздъхна:

— Дъщерята на Ева Кейн би могла да бъде висока или ниска, с тъмна или светла коса — въобще не знаем как изглежда тя. Вече разгледахме Дирдри Хендерсън в тази роля, а сега да огледаме другите две! Преди всичко ще ви кажа следното — госпожа Рендъл се страхува от нещо.

— От вас?

— Мисля, че да.

— Това е доста показателно — отбеляза Спенс.

— Вие намеквате, че госпожа Рендъл може да е или дъщерята на Ева Кейн, или Лили Гамбъл. С тъмна или руса коса е тя?

— С руса.

— Лили Гамбъл беше русокосо дете.

— Госпожа Карпентър също е русокоса. Дрехите и гримът й са много скъпи. Дали в действителност е красива или не, не зная, но има забележителни очи. Големи сини очи.

— Мосю Поаро… — Спенс поклати глава към приятеля си.

— Знаете ли на какво ми заприлича в момента, в който изтича от стаята да извика съпруга си? Напомни ми за красива пърхаща пеперуда. Тя се блъсна в мебелите и разпери ръцете си като сляпа.

Спенс снизходително погледна детектива:

— Романтик. Ето какъв човек сте вие, Поаро! Вие и вашите красиви пърхащи пеперуди с големи сини очи.

— О, съвсем не е така — отвърна той. — Приятелят ми Хейстингс, той беше романтичен и сантиментален. Аз — никога. Аз съм ужасно прагматичен. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че ако претенциите на една жена за красота зависят изцяло от красотата на очите й, тогава независимо колко късогледа е тя, ще си свали очилата и ще се научи да се справя без тях, дори ако очертанията на предметите са неясни, а разстоянията — трудни за преценка.

Той леко докосна снимката на детето Лили Гамбъл, на която изпъкваха големите загрозяващи очила.

— Значи, смятате, че може да е Лили Гамбъл?

— Не, това е само хипотеза. Когато госпожа Макгинти бе убита, госпожа Карпентър все още не е била госпожа Карпентър. Била е млада вдовица от войната, изключително бедна, която е живеела в общинско жилище. Била е сгодена за богат мъж от околностите — човек с политически амбиции и високо мнение за себе си. Ако Гий Карпентър беше разбрал, че ще се ожени за, да кажем, момиче от лош произход, с репутацията на човек, ударил леля си с брадва по главата, или съответно, че е дъщеря на Крейг — един от най-известните престъпници на века, чиято восъчна фигура е изложена в музея на мадам Тюсо, е, тогава човек си задава въпроса — би ли приел всички тези унижения? Ще отговорите — да, може би, ако е обичал момичето. Но той не е от този тип хора. Бих го нарекъл егоистичен и амбициозен човек, извънредно загрижен за своята репутация. Мисля, че ако младата госпожа Селкърк, както тя се е наричала тогава, е искала на всяка цена да се омъжи за човек, който е такава добра партия, то тя би внимавала изключително много дори и най-малък намек относно нещастната й съдба да не достигне до ушите на годеника й.

— Разбирам. Значи мислите, че е тя?

— Отново ще ви кажа, mon cher, не зная. Само обсъждам възможностите. Госпожа Карпентър беше изключително предпазлива с мен, внимателна и много разтревожена.

— Това не ми харесва.

— Да, така е, но е много трудно да се обобщава. Веднъж бях отседнал с мои приятели в провинцията и те отидоха на лов. Нали знаете как става? Човек върви с кучета и пушки и кучетата плашат птиците. Те политат над дърветата, високо във въздуха, а на теб ти остава само да стреляш. Това важи и за нашия случай. Може би има и други птици в гората. Такива птици, които вероятно нямат нищо общо със случая. Но самите птици не знаят това. Трябва да разберем, cher ami, коя е нашата птица. По времето, когато госпожа Карпентър е била вдовица, сигурно хората са приказвали това-онова. Не чак толкова лоши неща, но все пак е било неприятно. И въпреки това трябва да съществува определена причина, поради която тя така импулсивно да ми каже, че госпожа Макгинти е лъжкиня!

Спенс потърка нос.

— Нека изясним това, мосю Поаро. Какво наистина мислите по въпроса?

— Няма значение какво мисля. Трябват ми факти. А засега кучетата само са тръгнали из гората.

Спенс промърмори:

— Стига да можехме да се доберем до нещо определено. До някакво наистина подозрително обстоятелство. Засега всичко е само хипотеза, и то доста неясна. Цялата работа е малко мъглява, както казах. Дали някой наистина би убил по причините, които споменахме?

— Зависи — отговори Поаро. — Зависи от различните семейни обстоятелства, които не са ни известни. Но манията за почтеност е много силна у хората. Това не са ти разни художници или бохеми. В Бродхини живеят почтени хора. Поне така разправя моята позната — пощальонката. А пък почтените хора искат да си останат такива. Да се знае за тях, че са имали дълги години щастлив брачен живот, а не да бъдат измъчвани от подозрения, че някой някога е бил замесен в най-сензационния углавен процес или че детето им е дете на известен убиец. И тогава изведнъж си казва: „По-скоро ще умра, отколкото мъжът ми да научи!“ или „По-скоро бих умряла, отколкото дъщеря ми да научи коя е тя!“ И продължаваш да размишляваш, докато не стигнеш до извода, че може би е по-добре, ако госпожа Макгинти умре…

Спенс тихо попита:

— Значи, мислите, че е семейство Уедърби?

— Не, те може би най-добре отговарят на характеристиката, но само толкова. Като характер госпожа Апуърд повече подхожда да бъде убиецът, отколкото госпожа Уедърби. Тя притежава решителност, воля и определено е луда по сина си. За да не допусне той да научи какво се е случило, преди тя да се омъжи за баща му и по този начин да стане уважавана от всички, мисля, че би отишла твърде далеч.

— Той би ли се разстроил толкова много?

— Лично аз се съмнявам. Схващанията на младия Робин са на съвременен скептик. Освен това е егоцентрик и във всички случаи бих казал, че е по-малко привързан към майка си, отколкото тя към него. Той не прилича на Джеймс Бентли.

— Ако приемем, че майка му е Ева Кейн, дали Робин не би убил госпожа Макгинти, за да предотврати разкриването на миналото?

— Дори и за секунда не бих си помислил такова нещо. По-скоро би се постарал да извлече полза от този факт. Например би го използвал в пиесите си! Не виждам как Робин Апуърд би извършил престъпление, за да запази уважението на хората към себе си и майка си, или пък от преданост към майка си, или за каквото и да било, ако то не му носи солидна изгода.

Спенс въздъхна и добави:

— Това е огромна територия за изследване. Може и да успеем да научим нещо за миналото на тези хора, но се иска време. Войната усложни нещата. Досиетата са унищожени и това бе чудесна възможност за онези, които искат да заличат миналото си. Те си присвояваха чужди паспорти, особено след „инциденти“, когато никой не е можел да разпознае нечий труп! Само да можехме да се концентрираме върху нещо конкретно… Но вие имате толкова много варианти, мосю Поаро!

— Скоро ще сме в състояние да ги ограничим.

Детективът напусна кабинета на Спенс не толкова уверен, колкото се беше показал пред него. И двамата бяха обезпокоени от фактора време. Само ако разполагаха с малко повече време!…

Изпитваше дразнещо съмнение, дали сградата, която двамата със Спенс изграждаха, е поставена върху стабилни основи? Ако предположеше все пак, че Джеймс Бентли е бил виновен…

Поаро не се поддаде на това съмнение, но продължи да се притеснява.

За кой ли път прехвърли в ума си разговора с Джеймс Бентли. Размишляваше върху него, докато чакаше влака на перона в Килчестър. Беше пазарен ден и имаше много хора. Откъм входовете за перона нахлуваха още по-големи тълпи.

Той се наведе, за да погледне. Да, влакът най-сетне се задаваше. Преди да успее да се изправи, Поаро внезапно почувства целенасочен удар отзад в кръста. Беше нанесен с такъв замах и бе толкова неочакван, че го завари напълно неподготвен. Щеше да се намери върху релсите под приближаващия се влак, ако някакъв мъж не го беше хванал в последния момент и не го бе издърпал назад.

— Какво ви стана? — попита той. Беше едър сержант от армията. — Да не сте полудели? Човече, та вие почти отивахте под колелата на влака!

— Благодаря ви, хиляди благодарности.

Тълпата вече се беше раздвижила около тях, едни се качваха, други слизаха от влака.

— Добре ли сте сега? Ще ви помогна да влезете.

Потресен, Поаро притихна на седалката си.

Излишно бе да си казва „бях блъснат“, тъй като наистина беше блъснат. До тази вечер той съзнателно бе твърде предпазлив и непрекъснато нащрек за евентуална опасност. Но след разговора си със Спенс и след добродушното му подпитване дали някой не се е опитвал да го убие, неразумно бе сметнал евентуалната опасност за приключена или за малко вероятна.

Каква огромна грешка бе допуснал! Един от разговорите, които бе провел в Бродхини, бе постигнал резултат. Някой се страхуваше. Някой се мъчеше да сложи край на едно опасно възобновяване на вече приключилото дело.

Поаро се обади на Спенс от телефонната кабина на гарата в Бродхини.

— Вие ли сте, mon ami? Чуйте ме, моля ви. Имам новини за вас. Чудесни новини! Някой се опита да ме убие…

Поаро с наслаждение изслуша пороя от думи и възклицания.

— Не, не съм ранен. Но не бях далеч от смъртта… Да, под колелата на влака. Не, не видях кой беше. Но искам да ви уверя, приятелю мой, че сега вече знаем, че сме на правилен път.