Смъртта на госпожа Макгинти

Тринайсета глава

Към края на увеселението в семейство Карпентър госпожа Оливър се приближи до Еркюл Поаро с чаша в ръка. До този момент и двамата бяха центърът на вниманието. Увеселението вървеше добре и след като беше изпито голямо количество джин, обикновените познати започнаха да се сприятеляват и да разнищват местни клюки. Най-сетне на госпожа Оливър и Еркюл Поаро, единствените външни лица, се предостави възможност да поговорят насаме.

— Да излезем на терасата — предложи тя, шепнейки поверително. В същото време пъхна в ръката му парченце хартия.

Излязоха през френския прозорец и започнаха да се разхождат по терасата. Поаро разгърна листчето.

— Доктор Рендъл — прочете той.

Поаро въпросително погледна госпожа Оливър. Тя енергично кимна и голям кичур сива коса падна върху лицето й — така ставаше винаги, когато кимаше.

— Той е убиецът — заяви тя.

— Мислите ли? Защо?

— Просто го знам — отвърна жената. — Той е от този тип. Сърдечен, добродушен и прочие.

— Може би.

Поаро не изглеждаше убеден.

— А какво ще кажете за мотива му?

— Непрофесионално поведение — заключи госпожа Оливър. — И госпожа Макгинти го е знаела. Но каквато и да е причината, можете да сте сигурен, че е бил той. Огледах всички останали и се спрях на него.

В отговор той добави:

— Миналата нощ някой се опита да ме блъсне върху релсите на гарата в Килчестър.

— Боже мой! Искал е да ви убие!

— Няма никакво съмнение, че това е било желанието му.

— А доктор Рендъл е бил извикан по спешност, зная го със сигурност.

— И аз зная, че е бил извикан по спешност.

— Тогава нещата съвпадат — каза тя със задоволство.

— Не съвсем — отвърна детективът. — И госпожа Карпентър, и господин Карпентър са били в Килчестър миналата нощ и са се върнали поотделно. Госпожа Рендъл може да си е стояла цялата вечер вкъщи и да е слушала радио, а може и да не е било така — никой не може да каже със сигурност. Госпожица Хендерсън често е ходела на кино в Килчестър.

— Но не и миналата нощ. Била си е вкъщи. Така ми каза.

— Не бива да вярвате на всичко, което ви се казва — прекъсна я Поаро с укор. — Членовете на едно семейство се подкрепят. От друга страна, прислужницата чужденка Фрида е била на кино миналата вечер, така че едва ли знае кой си е бил вкъщи и кой — не! Виждате, че не е толкова лесно да се уточнят нещата!

— Аз мога почти със сигурност да гарантирам за моите домакини — заяви госпожа Оливър. — По кое време, казвате, стана това?

— Точно в девет и трийсет и пет.

— В такъв случай домът Лабърнъмс има солидно алиби. От осем до десет и трийсет Робин, майка му и аз играхме покер.

— А аз мислех, че вие двамата с Робин сте се затворили някъде, за да се посветите на съвместната си работа.

— И да оставим маминка да скочи на някой мотоциклет, скрит в храсталака? — Тя се засмя. — Не, маминка ни беше под око. — Въздъхна, тъй като по-тъжни мисли нахлуха в главата й. — Съвместна работа — горчиво изрече тя. — Това е кошмар! Как бихте се почувствали вие, ако видите големи черни мустаци, прикрепени на лицето на старши полицейския инспектор Батъл, и започнат да ви уверяват, че това сте вие!

Поаро примигна.

— Подобно предложение е просто кошмарно!

— Значи разбирате страданието ми.

— И аз страдам — каза той. — Храната на госпожа Самърхейс е под всякаква критика. Тя въобще не умее да готви. Ами течението, студеният вятър, разстроените стомаси на котките, дългите косми на кучетата, счупените крака на столовете, отвратителното легло, на което спя… — затвори очи при спомена за злата си участ — блудкавата вода в банята, дупките по пътеката към стълбите и кафето — нямам думи да ви опиша течността, която се сервира вместо кафе. Това е оскърбление за стомаха.

— Божичко! — каза госпожа Оливър. — И все пак тя изглежда много симпатична.

— Госпожа Самърхейс, ли? Тя е очарователна. Направо е чаровна и това доста усложнява нещата.

— Ето я и нея — каза писателката.

Морийн Самърхейс приближаваше към тях. Луничавото й лице грееше. В ръката си държеше чаша. Усмихна се пленително и на двамата.

— Леко съм замаяна — обяви. — Чудесен джин, и то в голямо количество. Обожавам забавите. А ние не ги устройваме често в Бродхини. Увеселението е във ваша чест, вие сте такива знаменитости! Де да можех аз да пиша книги! Лошото при мен е, че нищо не правя както трябва.

— Вие сте добра съпруга и майка, мадам — изрече важно Поаро.

Очите на Морийн се разшириха. Това бяха привлекателни очи с цвят на лешник насред дребно личице, обсипано с лунички. Госпожа Оливър се запита на колко ли години е. На не повече от трийсет, предположи.

— Така ли мислите? — каза Морийн. — Не знам. Страхотно ги обичам всичките, но дали това е достатъчно?

Поаро се покашля:

— Ще ви кажа нещо, мадам, но ви умолявам да не ме разберете погрешно. Една съпруга, която истински обича мъжа си, би трябвало много да се грижи за корема му. Коремът е важно нещо.

Морийн изглеждаше леко засегната.

— Джони има чудесен корем — каза възмутено. — Съвършено плосък. В действителност той въобще няма корем.

— Аз имах предвид какво се слага вътре в него.

— Имате предвид готвенето ми? — каза Морийн. — Мисля, че няма никакво значение какво яде човек.

Поаро тежко пое въздух.

— Или пък с какво се облича — продължи замислено жената. — Или какво прави. Не мисля, че нещата имат някакво значение.

Тя замълча за секунда-две. Очите й бяха потънали в алкохолна мъгла, загледани сякаш някъде много надалеч.

— Някаква жена писала до един от вестниците онзи ден — изрече тя внезапно. — Страшно глупаво писмо. Питаше кое е по-доброто — да дадеш детето си за осиновяване на някого, който да му осигури всичко — всичко — точно така се беше изразила — като е имала предвид добро образование, дрехи и подходяща среда — или да го задържиш, даже ако не можеш да му предоставиш тези неща. Според мен това е глупаво, толкова глупаво! Важното е да можеш да изхраниш детето си!

Впери поглед в празната си чаша.

— Зная отговора — каза. — Аз съм осиновено дете. Майка ми ме е дала на други хора и аз имам всичките тези предимства, както ги наричат. Но ме е боляло, винаги ме е боляло при мисълта, че не си желан, че майка ти те е оставила на чужди хора.

— Сигурно е било за ваше добро — обади се Поаро.

Очите й срещнаха неговите.

— Не мисля, че сте прав. Човек говори така само за да се оправдае. Всичко се свежда до това, че те могат, наистина могат и без мен… От това ме боли. Не бих се отказала от моите деца, ако ще и заради всичките тези предимства!

— Мисля, че имате известно право — каза госпожа Оливър.

— И аз съм съгласен с вас — добави Поаро.

— Тогава всичко е наред — весело възкликна Морийн. — За какво спорим тогава?

Робин, който се бе приближил откъм терасата, за да се присъедини към тях, попита:

— Да, за какво спорите?

— За осиновяване — отговори Морийн. — Не ми харесва да съм осиновена. А на вас?

— Е, много по-добре е, отколкото да си сирак, не мислите ли, скъпа? Трябва вече да си тръгваме, нали, Ариадни?

Всички гости си тръгнаха едновременно. Доктор Рендъл имаше задължения и трябваше да бърза. Всички заедно повървяха надолу по хълма, като весело бъбреха в особено приповдигнато настроение, предизвикано от изпитите коктейли.

Когато стигнаха градинската врата на Лабърнъмс, Робин настоя да влязат.

— Само да разкажем на Мадре за забавата. Горката, толкова й е досадно, че не може да ходи заради крака, който й погажда номера. Но тя мрази да бъде изолирана от събитията около нея.

Те весело нахълтаха в къщата и госпожа Апуърд изглеждаше доволна да ги види.

— Кой още беше там? — попита тя. — Семейство Уедърби?

— Не, госпожа Уедърби не се чувствала добре, а онова навъсено момиче Хендерсън не би дошло без нея.

— Тази Хендерсън има доста окаян вид, нали? — попита Шийла Рендъл.

— Направо патологичен случай — каза Робин.

— Работата е в майка й — прекъсна го Морийн. — Някои майки сякаш са готови да изядат децата си, не мислите ли?

Тя внезапно се изчерви, срещайки насмешливия поглед на госпожа Апуърд.

— Смяташ ли, че аз ще те изям, Робин? — попита госпожа Апуърд.

— Мадре! Разбира се, че не!

За да прикрие смущението си, Морийн започна да разказва различни случки с ирландските си хрътки. Разговорът се изпълни с подробности за кучешкия живот.

Госпожа Апуърд решително заяви:

— Никой не може да избяга от своята наследственост. Това важи както за кучетата, така и за хората.

Шийла Рендъл промърмори:

— Не мислите ли, че и средата е от значение?

Домакинята я сряза:

— Не, мила, не мисля. Обкръжението може да повлияе само външно, но заложбите са си заложби.

Еркюл Поаро с любопитство изгледа порозовялото лице на Шийла Рендъл. Тя изрече малко пресилено:

— Но това е жестоко, несправедливо.

Госпожа Апуърд отвърна:

— Животът е несправедлив.

В разговора се включи Джони Самърхейс:

— Съгласен съм с госпожа Апуърд. Наследствеността си казва думата. Винаги съм си го мислил.

Госпожа Оливър попита:

— Искате да кажете, че всичко се предава от поколение на поколение? До трето или четвърто коляно…

Морийн Самърхейс внезапно се намеси със своя сладък, тъничък гласец:

— Но, вярвам, не сте забравили какво е казано — „Бъди милостив към всички!“

Присъстващите я изгледаха малко смутени, вероятно поради сериозната нотка, която се бе прокраднала в разговора.

За разнообразие те насочиха вниманието си към Поаро.

— Разкажете ни нещо за госпожа Макгинти, мосю Поаро. Защо според вас не я е убил нейният скучен наемател?

— Нали знаете, че си говореше сам — рече Робин. — Често съм го срещал да се шляе по улиците. Казвам ви, наистина изглеждаше твърде странно.

— Трябва да имате все пак някаква причина, за да мислите, че той не е убиецът, мосю Поаро. Защо не ни кажете?

Той им се усмихна и засука мустака си.

— Ако не е той, тогава кой е убиецът?

— Да, наистина, кой?

Госпожа Апуърд сухо каза:

— Не притеснявайте човека. Той вероятно подозира някого от нас.

— Някого от нас ли? О-о-о!

В объркването, което настъпи, очите на Поаро срещнаха очите на госпожа Апуърд. Те бяха развеселени… и още нещо… предизвикателни?

— Той подозира един от нас! — Робин изглеждаше доволен. — А сега, Морийн, кажете ни — той си придаде надутостта на адвокат — къде бяхте през нощта на… коя нощ беше това?

— Нощта на двайсет и втори ноември — подсказа Поаро.

— Нощта на двайсет и втори ноември ли?

— Боже мой, не знам! — отвърна тя.

— Никой не може да помни какво е правил толкова отдавна — заяви госпожа Рендъл.

— Ами, аз мога — намеси се Робин. — Тази нощ говорех по радиото. Ходих в Колпорт, за да изнеса лекция на тема „Някои аспекти на театъра“. Между другото, надълго и нашироко говорих за прислужницата от пиесата на Голсуърти „Сребърната кутия“, а на следващия ден госпожа Макгинти беше убита и аз се питах дали прислужницата от пиесата прилича на нея.

— Точно така — внезапно се обади Шийла Рендъл. — Отлично си спомням думите ви, че майка ви трябвало да остане съвсем сама, защото това бил почивният ден на Джанет. Затова аз дойдох след вечеря да й правя компания. За съжаление тя не ме чу, когато позвъних на вратата.

— Нека помисля — каза госпожа Апуърд. — Но да, разбира се! Легнах си с главоболие, а представяте ли си, спалнята ми гледа към задната градина.

— А на следващия ден — продължи Шийла, — когато разбрах, че госпожа Макгинти е била убита, си помислих: „О! Може би в тъмното съм минала покрай убиеца!“, защото всички ние първо решихме, че този, който е влязъл с взлом в къщата, трябва да е бил някой просяк.

— А аз все още не мога да си спомня какво съм правила тогава — прекъсна я Морийн. — Но пък си спомням, че на другата сутрин хлебарят ми съобщи за случилото се: „Пречукаха старата госпожа Макгинти.“ А пък аз се чудех защо още не е дошла.

Жената потръпна.

— Всичко това е ужасно, нали? — каза.

Госпожа Апуърд продължи да наблюдава Поаро.

Той си помисли: „Тя е много интелигентна и безжалостна жена. И егоист. Каквото и да извърши, няма предразсъдъци и угризения на съвестта…“

В това време се обади един настоятелен и малко жаловит глас:

— Не разполагате ли с някакви улики, мосю Поаро?

Беше гласът на Шийла Рендъл. Издълженото смугло лице на Джони Самърхейс грейна въодушевено.

— Уликите — каза той. — Това именно харесвам в криминалните истории. Уликите са всичко за един детектив. Не можете ли да ни предоставите поне една улика, мосю Поаро?

Засмените им, умоляващи лица се обърнаха към него. За тях всичко бе игра (освен може би за един от тях). Но убийствата не са игра; убийствата са нещо опасно. При тях човек никога не знае как ще се обърнат нещата.

Поаро внезапно извади четири снимки от джоба си.

— Улики ли искате? — извика той. И с театрален жест ги хвърли на масата.

Всички се скупчиха около тях, надзъртаха един през друг и възклицаваха:

— Виж!

— Какви старомодни кокони!

— Само погледнете розите!

— Боже мой, ами тази шапка?

— Какво дете — плашило!

— Но кои са те?

— Не е ли смешна модата?

— Тази жена сигурно е била красива като млада.

— Защо тези снимки да са улики?

— Кои са тези?

Поаро бавно огледа лицата им. Не видя нещо по-различно от очакваното.

— Никого ли не разпознавате?

— Да разпознаваме ли?

— Ще се изразя по друг начин — никога ли преди това не сте виждали тези снимки? Госпожо Апуърд? Не ви ли говорят нещо?

Тя се поколеба.

— Мисля, че да…

— Коя от всички тях?

Показалецът й се спря върху детското очилато лице на Лили Гамбъл.

— Значи сте виждали тази снимка? Кога?

— Съвсем наскоро… Но къде… не, не мога да си спомня. Сигурна съм обаче, че съм виждала снимка точно като тази.

Тя седеше намръщена, свъсила вежди. Но когато госпожа Рендъл приближи, излезе от размисъла, в който бе потънала.

— Довиждане, госпожо Апуърд. Заповядайте на чаша чай, когато пожелаете.

— Благодаря ви, мила. Стига Робин да ме избута нагоре по хълма.

— Разбира се, Мадре. Развил съм страхотни мускули от бутане на инвалидната количка. Спомняш ли си деня, когато отивахме у семейство Уедърби и беше толкова кално, че…

— А! — извика майка му внезапно.

— Какво има, Мадре?

— Нищо. Продължавай.

— Когато те бутах нагоре по хълма. Първо се подхлъзна инвалидната количка, а след това и аз. Мислех, че никога няма да се доберем до къщата.

Смеейки се, те си взеха довиждане и се отдалечиха.

„Алкохолът — мислеше си Поаро — положително развързва езика.“

Глупаво или умно бе от негова страна да покаже тези снимки? Дали и това не бе резултат от алкохола?

Не беше сигурен.

Мърморейки нещо за извинение, той се върна обратно и се отправи към къщата. През отворения прозорец вляво до него достигнаха гласовете на двама души. Това бяха гласовете на Робин и госпожа Оливър. Тихичкият бе на писателката, а много по-силният — на домакина.

Поаро отвори вратата и влезе в стаята, която бе напуснал преди малко. Госпожа Апуърд седеше до камината. Лицето й изглеждаше доста зловещо. Тя бе потънала толкова дълбоко в мислите си, че появата му я стресна.

Той предупредително се изкашля. Сепната, тя го изгледа остро:

— О, вие ли сте! Уплашихте ме.

— Съжалявам, мадам. За друг ли ме взехте? За кого, ако може да попитам?

Тя не отговори, само попита:

— Забравихте ли нещо?

— Страхувам се, че това, което съм забравил тук, е опасността.

— Опасността?

— Опасност за вас може би. Защото преди малко разпознахте една от онези снимки.

— Не бих казала, че съм я разпознала. Всички стари снимки изглеждат толкова еднакви.

— Чуйте ме, госпожо. Госпожа Макгинти също, или поне аз така мисля, е разпознала една от снимките. И сега е мъртва.

Неочаквано госпожа Апуърд отвърна иронично:

— Госпожа Макгинти умря. И как умря тя? Главата си навън подаде също като мен. Това ли имате предвид?

— Да. Ако знаете нещо, каквото и да е то, кажете ми го сега. За вас ще бъде по-безопасно.

— Драги мой, не е толкова просто, колкото си мислите. Съвсем не съм сигурна дали въобще зная нещо положително, нищо определено, за да бъде то наречено факт. Неясните спомени могат да подведат човека. Трябва да имам поне някаква представа за „как“, „къде“ и „кога“, ако разбирате какво искам да кажа.

— Струва ми се, че вие имате представа.

— И още нещо. Трябва да се вземат под внимание най-различни фактори. Не е хубаво да ме пришпорвате, мосю Поаро. Аз не съм от хората, които прибързват с решенията си. Имам мозък и го използвам, като обмислям всичко на спокойствие. Когато стигна до някакво решение, действам, но никога преди да съм се подготвила.

— В много отношения вие сте потайна жена, мадам.

— Може би, до известна степен. Знанието е сила. А силата трябва да се използва за справедливи цели. Ще ме извините, че ви го казвам, но вие вероятно не харесвате начина на живот в провинциална Англия.

— С други думи вие ми казвате: „Вие сте само един проклет чужденец.“

Тя леко се усмихна.

— Не бих се изразила толкова грубо.

— Ако не искате да разговаряте с мен, можете да се обърнете към полицейския началник Спенс.

— Скъпи мосю Поаро, да не замесваме полицията. Поне не на този етап.

Той вдигна рамене и отвърна:

— Исках само да ви предупредя.

Поаро беше сигурен, че сега вече госпожа Апуърд съвсем добре си спомня кога и къде е видяла снимката на Лили Гамбъл.