Четвърта глава

Еркюл Поаро гнусливо огледа стаята, в която трябваше да се настани. Тя беше просторна и това беше единственото й достойнство. Детективът направи красноречива гримаса, когато прокара подозрително пръст по една лавица за книги. Така и предполагаше — прах! Внимателно приседна на канапето и разхлабените му пружини тъжно изскърцаха под него. Двата избелели фотьойла имаха малко по-добър вид. Голямо куче със свиреп вид — Поаро веднага заподозря, че има краста — изръмжа от четвъртия, сравнително удобен стол, където се беше излегнало.

Стаята беше голяма, с избелели тапети. По стените висяха накриво гравюри с отблъскващи сюжети, редом с една или две по-прилични картини. Калъфите на фотьойлите бяха избелели и мръсни, килимът беше грозен и скъсан. Навсякъде бяха разхвърлени най-различни вещи. Масите заплашително се клатеха. Единият от прозорците беше отворен и очевидно никаква земна сила не би била в състояние отново да го затвори. Вратата, временно прилепнала към касата, едва ли щеше да остане за дълго в същото положение. Резето й не държеше и всеки порив на вятъра я отваряше с трясък и студеният въздух преминаваше като вихрушка през стаята.

„Истинско страдание — каза си Еркюл Поаро в пристъп на самосъжаление. — Да, истинско мъчение.“

Вратата се отвори с трясък и вятърът нахлу заедно с госпожа Самърхейс. Тя огледа стаята, извика „какво?“ на някого и отново излезе.

Госпожа Самърхейс беше червенокоса и имаше привлекателно лице, обсипано с лунички. С разсеян вид тя ту слагаше нещата по местата им, ту ги търсеше из къщата.

Еркюл Поаро скочи на крака и затвори вратата.

След миг тя се отвори и жената отново се появи. Този път носеше голям емайлиран леген и нож. Някъде отдалеч се чу мъжки глас:

— Морийн, тази котка пак повърна. Какво да направя?

Тя отговори:

— Идвам, скъпи. Почакай малко!

Пусна легена и ножа и отново изчезна.

Поаро пак стана и затвори вратата. Каза си: „Аз определено страдам.“

Някаква кола пристигна, голямото куче скочи от стола и бясно залая. Хвърли се върху малката масичка до прозореца и тя с трясък се разпадна.

Enfin — каза Еркюл Поаро. — C’est insupportable!1

Вратата шумно се отвори, вятърът нахлу в стаята, кучето побягна с лай. Разнесе се гласът на Морийн, по-силен и ясен:

— Джони, защо, по дяволите, си оставил отворена задната врата! Тези проклети кокошки са в килера.

— И за всичко това — каза прочувствено Поаро — плащам цели седем гвинеи на седмица!

Вратата се захлопна с трясък. Чу се силното кудкудякане на разгневени кокошки.

Вратата отново се отвори и Морийн Самърхейс влезе. С радостен вик тя се хвърли към легена:

— Божичко, къде ли не търсих този леген! Ще имахте ли нещо против, господин ъ-ъ-ъ… Имам предвид дали ще ви преча, ако изчистя боба тук? Миризмата в кухнята е просто непоносима.

— Мадам, за мен ще бъде удоволствие.

Всъщност едва ли това бе точната фраза, но за пръв път през това денонощие на Поаро се предостави възможност да проведе разговор по-дълъг от шест секунди.

Жената се отпусна тежко на един стол и започна да чисти боба с невероятна енергия и подчертана липса на сръчност.

— От сърце се надявам — каза тя, — че не се чувствате крайно неудобно. Ако желаете нещо да бъде променено, само ми кажете.

Поаро вече беше разбрал, че единственото нещо, което може да понася в Лонг Медоус, е хазяйката си.

— Много сте любезна, мадам — отвърна учтиво. — Само ако можех да ви осигуря подходяща домашна прислужница!

— Домашна прислужница — почти изпищя тя. — Никаква надежда! Ами че аз не мога да намеря жена дори за през деня! Имаше една, но я убиха. Такъв ми е късметът!

— Говорите за госпожа Макгинти, нали? — попита бързо Поаро.

— Наистина беше госпожа Макгинти. Господи, как ми липсва тази жена! Разбира се, когато я убиха, бяхме страшно потресени. Първото убийство, което се е случило, така да се каже, в семейството. И на Джони му казах, че това е лош късмет за нас. Без госпожа Макгинти направо не мога да се оправя.

— Сигурно сте били привързана към нея?

— Драги мой, на нея човек можеше да разчита. Тя идваше редовно. Идваше понеделник следобед и четвъртък сутрин — точно като по часовник. Сега идва тази жена от гарата, казва се Бърп. Тя има пет деца и мъж. Естествено, често отсъства. Или мъжа й го хващат дяволите, или старата й майка, или децата й са болни, или нещо друго й се случва. При старата госпожа Макгинти поне само нея я хващаха дяволите, ако някога въобще й се е случвало.

— За вас тя беше ли честен човек, на когото може винаги да се разчита? Вярвахте ли й?

— О, тя никога не е посягала да краде, дори храна. Е, обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Хвърляше по едно око на чужди писма — такива работи. Но човек очаква подобни неща от една прислужница. Искам да кажа, че животът им и без това е окаян, нали така?

— Животът на госпожа Макгинти беше ли окаян?

— Според мен — истински ужас — смотолеви жената. — Винаги да лазиш на колене и да търкаш подове. Освен това купища пране на чужди хора. Още не си дошла и те чакат куп чинии на умивалника. Ако аз трябваше ежедневно да върша всичко това, със сигурност бих предпочела да ме убият. Наистина.

Лицето на майор Самърхейс се появи на прозореца. Госпожа Самърхейс скочи, като разпиля боба, втурна се към прозореца и го разтвори възможно най-широко.

— Проклетото куче пак е изяло храната на кокошките, Морийн.

— О, по дяволите, сега пък то ще повърне!

— Погледни — Джон Самърхейс й показа тенджера със зеленина. — Този спанак достатъчен ли е?

— Разбира се, че не.

— На мен ми изглежда страшно много.

— Като се сготви, ще стане колкото чаена лъжичка. Не можа ли да разбереш досега какво е спанак?

— О, Боже мой!

— Донесоха ли някаква риба?

— Засега не.

— По дяволите, ще трябва да отворим консерва. Ти ще го направиш, Джони. Отвори една от онези в ъгловия шкаф. Онази, за която мислехме, че е леко надута. Убедена съм, че нищо й няма.

— Ами спанака?

— Аз ще се заема с него.

Тя изскочи през вратата и съпрузите се отдалечиха.

— Боже господи! — изрече Еркюл Поаро. Той прекоси стаята и направи опит, доколкото можеше, да затвори прозореца. Вятърът довя гласа на майор Самърхейс.

— Ами този, новия, Морийн? Изглежда ми нещо особен. Как му беше името?

— Не можах да си го спомня, когато разговарях с него. Трябваше да кажа господин ъ-ъ-ъ… Поаро. Точно така. Той е французин.

— Знаеш ли, Морийн, май че и друг път съм чувал това име.

— Да не е от някоя реклама за фризиране? Прилича ми на фризьор.

Поаро почти подскочи.

— Н-не. Може би е име на туршия. Не знам. Сигурен съм, че ми е познато. По-добре веднага да му поискаме седемте гвинеи, докато не стане късно.

Гласовете затихнаха.

Еркюл Поаро започна да събира от пода бобовите зърна, които се бяха разпилели из цялата стая. Тъкмо привършваше, когато госпожа Самърхейс отново влетя през вратата.

Той вежливо посочи купчинката боб:

Voici, madame.

— О, страшно ви благодаря. Този боб ми изглежда нещо почернял. Знаете ли, съхраняваме го осолен в гърне. Но този май съвсем се е развалил. Страхувам се, че няма да стане много хубав.

— И аз се опасявам, че… Ще позволите ли да затворя вратата? Става силно течение.

— О, да, разбира се. Май все оставям вратата отворена.

— Забелязах това.

— Както и да е, тази врата и без това трудно се затваря. В действителност къщата направо се разпада. Бащата и майката на Джони живееха тук, бяха много бедни, горките, и никога не пипваха нищо. А когато се завърнахме от Индия и дойдохме да живеем тук, ние също не можехме да си позволим какъвто и да било ремонт. Но децата я харесват — много стаи, в които могат да лудуват, градина и всичко останало. Наемът, който вземаме от гостите, ни позволява все още да поддържаме къщата, въпреки че, трябва да ви кажа, изживяхме доста неприятни моменти.

— В момента само аз ли съм ваш гост?

— Имаме и една стара дама на горния етаж. В деня, в който пристигна, легна и оттогава все лежи. Не че виждам нещо нередно в това, но трябва да й качвам храната четири пъти дневно. Иначе няма проблеми с апетита. Във всеки случай тя утре заминава при някаква своя племенница или нещо подобно. — Госпожа Самърхейс се спря за момент, преди да обобщи с леко превзет глас: — Всеки момент ще ни донесат риба. Предполагам, че няма да имате нищо против да платите наема си за една седмица. Ще останете тук една седмица, нали?

— Може би и за по-дълго.

— Не искам да ви притеснявам, но вкъщи нямам никакви пари, а знаете какви са тези хора — винаги ти досаждат.

— Моля ви, не се извинявайте, мадам. — Поаро извади седем лири и прибави още седем шилинга.

Хазяйката чевръсто ги прибра.

— Благодаря ви много.

— Вероятно, госпожо, трябва да ви разкажа повече за себе си. Аз съм Еркюл Поаро.

Това откровение не впечатли жената кой знае колко.

— Хубаво име — отвърна тя любезно. — Гръцко е, нали?

— Аз съм, както може би знаете — каза Поаро, — детектив. Той опря пръст в гърдите си. — Навярно най-известният детектив.

Госпожа Самърхейс весело изписка:

— Виждам, че сте страхотен шегаджия, мосю Поаро. И какво разследвате? Пепел от цигари и следи от стъпки?

— Разследвам смъртта на госпожа Макгинти. Съвсем сериозно.

— Ох! — извика жената. — Порязах се!

Вдигна пръста си и дълго го разглежда. После впери поглед в Поаро.

— Вижте — изрече, — сериозно ли говорите? Искам да кажа, че всичко вече е приключено, нали? Арестуваха онзи нещастен малоумник, който й беше наемател, съдиха го, признаха го за виновен и това е то. Сигурно вече са го обесили.

— Не, госпожо — отвърна Поаро. — Още не е обесен. И случаят не е приключен. Ще ви припомня стих от един ваш поет: „Въпросът остава загадка, докле той не е разрешен.“

— О-о — възкликна госпожа Самърхейс и насочи вниманието си към легена в скута си. — Кръвта ми тече върху боба. Това не е хубаво, при положение, че ще трябва да го ядем на обяд. Но всъщност какво значение има? Нали ще ври! Нещата винаги се оправят, когато ги свариш, нали? Дори консервите.

— Моля ви — тихо каза детективът, — не ме предвиждайте за обяд.

Загрузка...