Смъртта на госпожа Макгинти

Пета глава

— Не знам, сигурна съм — изрече госпожа Бърч.

Това вече го беше повторила три пъти. Не беше лесно да се преодолее вродената й недоверчивост към джентълмените с вид на чужденци и черни мустаци, облечени в големи, подплатени с кожа палта.

— Беше много неприятно — продължи тя. — Да убият горката ми леля, после полицията и какво ли още не. Ровиха навсякъде и непрекъснато задаваха въпроси. А всички съседи само надзъртаха. Отначало ми се струваше, че няма да можем да го преживеем. А пък свекърва ми се държа направо ужасно. Такива работи не се били случвали в нейното семейство — все това повтаряше. И постоянно — „горкия Джон, бедния Джон“. Ами аз, нещастната? Тя беше моя леля, нали? Но наистина мислех, че всичко вече е приключило.

— А ако предположим, че Джеймс Бентли е невинен?

— Глупости — отсече жената. — Разбира се, че е виновен. Той го е извършил. Никога не ми е бил симпатичен. Само се шляеше и все мърмореше нещо под носа си. Казах й на леля ми: „Не трябва да пускаш такъв човек в къщата си. Някой ден ще вземе да откачи.“ Но тя ми отвърна, че бил тих, любезен и не създавал неприятности. Не пиел, не пушел. Е, на ти сега тих и любезен.

Поаро замислено се вгледа в нея. Тя беше едра, пълна жена, със здрав цвят на лицето и уста, която издаваше добродушен характер. Малката къща беше спретната и чиста. Миришеше на полирана мебел. Откъм кухнята се носеше лек, апетитен аромат.

Всичко говореше за добра съпруга, която поддържа дома си чист и се наема да готви на мъжа си. Да, тя определено срещаше одобрението на Поаро. Бе предубедена и упорита, но в края на краищата какво толкова? Човек не би могъл да си я представи да вдигне топор срещу леля си или пък да прикрива мъжа си. Спенс беше на мнение, че тя не е от този тип жени, и Еркюл Поаро, макар и неохотно, трябваше да се съгласи с него. Спенс се беше запознал с финансовото състояние на семейство Бърч, но не бе открил мотив за убийство, а той бе един наистина съвестен човек.

Детективът въздъхна и упорито продължи със задачата си да отхвърли подозрението на госпожа Бърч спрямо чужденците. Той насочи разговора към убийството и по-точно към жертвата. Задаваше въпроси относно „бедната леля“, нейното здраве, нейните навици, предпочитания към храни и напитки, политическите й убеждения, починалия й съпруг, отношението й към живота, секса, греха, религията, децата, животните.

Поаро нямаше никаква представа дали нещо от това би могло да му бъде от полза. Опитваше се да намери игла в копа сено. Но неусетно научаваше някои неща за самата Беси Бърч.

В действителност Беси не знаеше кой знае колко за леля си. Връзката й с нея била семейна, зачитана като такава, но без каквато и да било близост. Веднъж месечно двамата с Джо ходели на обяд у лелята, още по-рядко лелята им идвала на гости. Разменяли си коледни подаръци. Знаели, че лелята слага по нещо настрана и че ще го наследят след смъртта й.

— Но това не означава, че сме имали нужда от тези пари — обясни госпожа Бърч, като се изчерви. — И ние си имаме нещо заделено настрана. Направихме й чудесно погребение. Беше наистина хубаво погребение. Цветя и всичко, както си му е редът.

Лелята обичала да плете. Не харесвала кучета, защото обръщат къщата наопаки, но имала рижа котка. Откакто котката избягала, не била имала други животни, но жената от пощата й била обещала малко котенце. Лелята поддържала дома си много чист и ненавиждала боклука. Лъскала медните съдове и всеки ден миела пода на кухнята. Направила много добре, като тръгнала да работи. Получавала по един шилинг и десет пенса на час. По два шилинга получавала от семейство Карпентър. Те били червиви с пари. Опитали се да наемат лелята за повече дни в седмицата, но тя не искала да разочарова другите дами, тъй като ходела при тях още преди да започне работа при семейство Карпентър и нямало да е редно.

Поаро спомена за госпожа Самърхейс от Лонг Медоус.

— О, да, леля ходеше при нея два пъти седмично. Те се бяха върнали от Индия, където са имали много местни прислужници, и госпожа Самърхейс и понятие си нямаше как се поддържа домакинство. Опитаха се да отглеждат зеленчуци за пазара, но и от това не разбираха. Когато децата им се прибираха вкъщи за празниците, къщата представляваше истинско стълпотворение. Но госпожа Самърхейс е симпатична и леля я харесваше.

Така картината ставаше все по-пълна. Госпожа Макгинти плетяла, чистела подове и лъскала медни съдове, обичала котки и мразела кучета. Обичала и децата, но не много. Била затворена.

Ходела на църква в неделя, но не вземала участие в никаква църковна дейност. Понякога, но рядко, ходела на кино. Не държала на тези излизания. Престанала да работи за един художник и жена му, щом открила, че не били женени. Не четяла книги, но обичала неделния вестник, а също и старите списания, които дамите й давали. Въпреки че не ходела често на кино, се интересувала от филмовите звезди и техния живот. Не се занимавала с политика, но гласувала за Консервативната партия, както винаги правел съпругът й. Не харчела много пари за дрехи, защото получавала доста от работодателките си.

В действителност госпожа Макгинти приличаше много на онази госпожа Макгинти, чийто образ Поаро си бе създал. А Беси Бърч, нейната племенница, бе Беси Бърч от бележките на полицейския началник Спенс.

Преди Поаро да се сбогува, Джо Бърч се върна вкъщи за обяд. Той бе дребен мъж с хитър поглед, в когото човек не можеше да е така сигурен, както в жена му. В поведението му се усещаше известна нервност. Той показваше по-малко подозрителност и враждебност от жена си. Изглеждаше всячески готов да съдейства. И това, размишляваше Поаро, едва ли се дължеше на характера му. Тогава защо Джо Бърч се стараеше да се хареса на един досаден непознат, при това чужденец? Причината би могла да бъде единствено във факта, че непознатият бе донесъл писмо от полицейския началник Спенс.

Значи Джо Бърч на всяка цена се стремеше да бъде в добри отношения с полицията? Дали пък причината за неговото любезно отношение не се криеше в страха му да критикува полицията?

Вероятно Джо Бърч бе човек с нечиста съвест. Но защо? Можеше да има толкова много причини и нито една от тях да не е свързана със смъртта на госпожа Макгинти. Дали пък работата не беше в това, че по един или друг начин алибито с киното е било хитро скроено и именно Бърч е бил този, който е чукал на вратата на къщата, бил е пуснат от лелята и след това е убил нищо неподозиращата жена? Той би могъл да издърпа чекмеджетата и да прерови стаите, за да инсценира грабеж, много изобретателно би могъл да скрие отвън парите, за да бъде обвинен Джеймс Бентли. Може би Джо Бърч се е стремял да получи парите, които са били в банката, онези двеста лири, които жена му е щяла да наследи и от които по неизвестни причини той ужасно много се е нуждаел. Поаро си припомни, че оръжието така и не беше намерено. Защо го нямаше на местопрестъплението? Даже и най-големият глупак знае как да изтрие отпечатъците от пръстите си. Защо тогава е било нужно да се премахне оръжието, което трябва да е било тежко и с остър връх? Дали поради това, че то би могло лесно да се идентифицира като собственост на домакинството на семейство Бърч? Дали същото това оръжие бе сега тук, в къщата, измито и полирано? Нещо като брадвичка за месо, сатър, бе казал полицейският хирург — но очевидно не е бил истински сатър. Нещо не толкова обикновено, нещо, което не може лесно да се идентифицира. Полицията бе преобърнала къщата да го търси, но така и не го бе намерила. Търсили в гората, пускаха драги и в езерата. В същото време нищо не липсваше от кухнята на госпожа Макгинти и никой не е могъл да каже, че Джеймс Бентли е притежавал подобен предмет. Никой не го бил виждал да си купува сатър или нещо подобно — малък плюс в негова полза. Незначителен в сравнение с останалите доказателства, но все пак плюс…

Поаро хвърли бърз поглед на претъпканата малка дневна, в която се намираха.

Беше ли оръжието тук някъде из къщата? Затова ли Джо Бърч бе така неспокоен и затова ли се държеше така угоднически?

Поаро не знаеше. Поне така си мислеше, макар че нещо като че ли го караше да се съмнява…