Смъртта на госпожа Макгинти

I.

Домът, в който бе живяла госпожа Макгинти, беше само на няколко крачки от автобусната спирка. Две деца играеха на прага. Едното от тях ядеше доста червива ябълка, а другото крещеше и тропаше по вратата с метален поднос. Изглеждаха щастливи. Към шума, който те вдигаха, Поаро добави собственото си хлопане по вратата.

Някаква жена погледна иззад ъгъла на къщата. Носеше шарен работен комбинезон, косата й беше разрошена и мръсна.

— Престани, Ърни — каза тя.

— Няма — сопна се той и продължи.

Поаро се запъти към ъгъла на къщата.

— Деца. Какво да ги правиш?

Детективът си помисли, че би могло да се направи нещо, но се въздържа и не отговори. Жената му махна да се приближи.

— Държа предната врата залостена, сър. Няма ли да влезете?

Поаро премина през извънредно мръсно помещение за миене на чинии, което водеше към още по-мръсна кухня.

— Тя не беше убита тук — рече жената. — В салона.

Той едва забележимо примигна.

— Нали затова сте тук? Вие сте джентълменът — чужденец, дето е отседнал у семейство Самърхейс?

— Значи знаете всичко за мен? — каза Поаро щастлив. — А вие сте госпожа…

— Кидъл. Мъжът ми е мазач. Нанесохме се тук преди четири месеца. По-рано живеехме с майката на Бърт… Някои ми казваха: „Как можеш да се нанесеш в дом, където е станало убийство!“ Но според мен къщата си е къща и по-добре е да имаш такава, отколкото да се тъпчеш в една стая и да спиш на два стола. Ужасен проблем е жилищната криза, нали? Във всеки случай досега тук нищо не ни се е случило. Казват, че убитите бродели като духове, но не и тя. Искате ли да видите къде се е случило?

Макар че се чувстваше като турист, развеждан от екскурзовод да разгледа забележителностите, Поаро прие.

Жената го въведе в малка стая, претрупана от тежки мебели. За разлика от останалата част на къщата не личеше стаята да е обитавана.

— Била долу на пода, а отзад на главата си имала ей такава дупка. Намерила я госпожа Елиът — тя и Ларкин, дето носи хляба. А пък парите били откраднати от горния етаж. Елате с мен и ще ви покажа откъде.

Госпожа Кидъл го поведе нагоре по стълбите и след това към спалня, в която имаше тежка ракла с чекмеджета, голямо месингово легло, няколко стола и красиви бебешки дрешки — едни мокри, други сухи.

— Ето тука — каза гордо тя.

Поаро се огледа. Трудно му беше да си представи, че тази разхвърлена крепост на немирната и постоянно множаща се челяд на госпожа Кидъл някога е била добре поддържаното царство на една застаряваща жена, гордееща се с дома си. Тук бе живяла и спала госпожа Макгинти.

— Предполагам, че това не са нейни мебели?

— О, не. Племенницата й от Кълавон ги взе всичките.

Тук нямаше нищо, което да е било собственост на госпожа Макгинти. Семейство Кидъл бяха дошли и бяха завладели пространството. Животът е по-силен от смъртта.

Отдолу долетя неудържим детски плач.

— Бебето се е събудило — каза домакинята.

Тя се втурна по стълбите и Поаро я последва.

Тук нямаше нищо за него.

Той се отправи към съседите.

II.

— Да, сър, аз я намерих. — Отговорът на госпожа Елиът прозвуча драматично. Домът й бе подреден, чист и спретнат. Единственото драматично нещо в него бе самата госпожа Елиът. Тя беше висока и изпита чернокоса жена, която в момента си припомняше този може би единствен вълнуващ миг от живота си.

— Ларкин, хлебарят, дойде и почука на вратата. „Като че ли госпожа Макгинти — каза той — нещо не ме чува. Може да й е прилошало.“ Помислих, че наистина е станало така. Тя вече не беше млада и имаше сърцебиене. Рекох си дали не е получила удар? Хукнах натам и видях, че двамата мъже никога няма да влязат сами в спалнята й.

Поаро прие този изблик на благоприличие с одобрително мърморене.

— Хукнах нагоре по стълбите. Той беше на площадката, бял като платно. Не че това веднага ми направи впечатление — е, разбира се, тогава все още не знаех какво е станало. Силно почуках на вратата, но не получих отговор, така че натиснах бравата и влязох. Цялата стая бе разхвърлена, дъската на пода бе изкъртена. Казах: „Това е грабеж. Но къде е горката жена? Къде е самата госпожа Макгинти?“ Тогава решихме да надникнем в дневната. И тя беше там… Лежеше на пода, а бедната й глава беше разцепена. Убийство! Веднага разбрах всичко — убийство! Нищо друго не можеше да бъде! Грабеж и убийство! Тук, в Бродхини. Че като писнах! Бая работа им отворих. На всичкото отгоре и припаднах. Трябваше да ми донесат бренди от „Трите патици“. Дори и след това не спрях да треперя часове наред. „Не го взимайте толкова присърце — ми каза сержантът, когато дойде. — Не го преживявайте толкова. Вървете си вкъщи и си направете една чаша чай.“ Така и сторих. А когато Елиът се прибра, ми каза, като ме гледаше втренчено: „Защо, какво толкоз се е случило?“ А пък аз цялата се тресях. От дете съм си много чувствителна.

Поаро прекъсна вълнуващата й изповед:

— Да, да, разбирам. А кога за последен път видяхте бедната госпожа Макгинти?

— Трябва да е било предния ден, когато беше в градината си отзад да набере малко мента. Точно тогава хранех кокошките.

— Тя заговори ли ви?

— Поздрави и попита дали кокошките снасят.

— И това беше последният път, когато я видяхте жива? Не сте ли я срещали в деня, когато е умряла?

— Не. Обаче видях него. — Съседката понижи глас: — Беше около единайсет сутринта. Просто си вървеше по пътя. Както винаги тътрузеше краката си.

Поаро изчака, но, изглежда, нямаше нищо повече за казване. Той попита:

— Изненадахте ли се, когато полицията го арестува?

— Ами и да, и не. Пак ви казвам, че открай време съм го смятала за малко нещо откачен. Няма никакво съмнение, че на тези откачени понякога им става нещо. Чичо ми имаше слабоумно момче, което от време на време го прихващаха — така беше, докато растеше. Да, този Бентли е доста откачен и не бих се изненадала, ако вместо да го обесят, го изпратят в някоя лудница. Погледнете само мястото, дето е скрил парите. Никой не би ги оставил на такова място, освен ако не иска да бъдат намерени. Прост и глупав, такъв беше той.

— Освен ако не иска да бъдат намерени — промърмори Поаро. — Случайно да ви е изчезнало сатърче или брадвичка за месо?

— Не, сър, не. И полицията ме пита. Всички ни питаха. Все още не се знае с какво я е убил.

III.

Еркюл Поаро се отправи към пощата.

Убиецът бе пожелал да бъдат намерени парите, но не и оръжието. Защото парите насочваха следите към Джеймс Бентли, а оръжието водеше към… кого?

Детективът поклати глава. Бе посетил и други две къщи. Хората в тях бяха по-малко словоохотливи от госпожа Кидъл и по-малко драматични от госпожа Елиът. По един или друг начин бяха споменали, че госпожа Макгинти е била уважавана жена, макар и необщителна, че е имала племенница в Кълавон и че те не познават човек, който да я мрази или да й има зъб за нещо. Интересуваха се дали е вярно, че има петиция за обжалване присъдата на Джеймс Бентли и ще трябва ли и те да я подпишат.

„Доникъде не стигнах, доникъде — каза си Еркюл Поаро. — Нищо, дори и слаба искрица. Добре разбирам отчаянието на Спенс. Но за мен трябва да е различно. Спенс е добър и съвестен полицай, но аз съм Еркюл Поаро. Трябва да се появи някаква искрица за мен!“

Кракът му, обут в лачена обувка, цопна в локва и Поаро направи гримаса.

Той беше великият, единственият Еркюл Поаро, но бе също така един доста възрастен човек, а и обувките го стягаха.

Поаро влезе в пощата.

Дясната й половина бе предназначена за пощенски услуги. В лявата беше изложен богат асортимент от разнообразни стоки, включително сладкиши, играчки, железария, книжарски стоки, картички за рождени дни, прежда и детско бельо.

Детективът бавно се насочи към гишето, където продаваха марки.

Жената, която изскочи да го обслужи, бе на средна възраст, с остър, умен поглед.

„Несъмнено — помисли си той — тук е мозъкът на селцето Бродхини.“ И името й беше интересно — госпожа Суийтимън.

— И още дванайсет пенса — каза жената, докато сръчно изваждаше марките от голяма книга. — Всичко прави четири шилинга и два пенса. Нещо друго да желаете, сър?

Тя прикова нетърпелив поглед в него. Иззад вратата се показа главата на момиче, което внимателно слушаше. Беше хремаво и с мръсна коса.

— Не съм тукашен — рече Поаро тържествено.

— Така е, сър — съгласи се жената. — От Лондон сте, нали?

— Мисля, че не по-зле от мен самия знаете по каква работа съм тук — отвърна Поаро с едва забележима усмивка.

— О, не, сър, наистина нямам понятие — каза госпожа Суийтимън някак между другото.

— Госпожа Макгинти — натърти Поаро.

Госпожа Суийтимън поклати глава.

— Тъжна история… Истински шок.

— Вероятно добре сте познавали госпожа Макгинти?

— О, разбира се. Както и всички в Бродхини. Тя винаги се отбиваше при мен, когато идваше насам по някаква работа. Наистина, ужасна трагедия. Чувам, че цялата работа още не е приключила.

— Има определени съмнения относно вината на Джеймс Бентли.

— Е — рече продавачката, — няма да е за пръв път полицията да пипне друг вместо виновника. Макар специално за този случай да не мога да кажа същото. Не че съм го допускала за него преди. Бентли беше срамежлив, непохватен човечец, но изглеждаше безопасен. Човек обаче никога не може да е сигурен, нали?

Поаро поиска хартия за писма.

— Разбира се, сър, заповядайте от другата страна.

Тя си проправи път сред многото вещи, за да заеме мястото зад лявото гише.

— Ако не е господин Бентли, тогава ще е много трудно да се докаже кой друг може да е убиецът — отбеляза тя, като протегна ръка към най-горната полица с хартия за писма и пощенски пликове. — Понякога насам се навъртат досадни просяци и е напълно възможно някой от тях да е намерил открехнат прозорец, през който да влезе. Но той не би оставил парите на местопрестъплението, нали така? Не и след като е извършил убийство, за да се докопа до тях. Заповядайте, сър, това е чудесна синя хартия за писма и подходящи пликове.

— Споменавала ли е някога госпожа Макгинти, че се страхува от някого? — попита той.

— Поне на мен не. Тя не беше нервна жена. Понякога оставаше до по-късно у семейство Карпентър, дето живеят на върха на хълма. При тях често се отбиват хора и остават за вечеря. Госпожа Макгинти закъсняваше понякога, за да помага при миенето на съдовете, и по тъмно се спускаше по склона. Аз не бих го правила на нейно място. Много е опасно, за да върви човек сам по хълма в тъмното.

— Познавате ли племенницата й госпожа Бърч?

— Един-два пъти съм разговаряла с нея. Тя и мъжът й понякога се отбиват насам.

— Те наследиха известна сума пари, когато госпожа Макгинти почина.

Проницателните й тъмни очи го гледаха остро.

— Е, това е нещо естествено, нали, сър? Човек не може да ги отнесе в гроба си и е напълно справедливо някой от собствената ти плът и кръв да ги наследи.

— О, да, разбира се, напълно съм съгласен с вас. Госпожа Макгинти беше ли привързана към племенницата си?

— Според мен да. При това доста, но без да го натрапва.

— А към съпруга на племенницата си?

Жената отговори уклончиво:

— Това е, което знам.

— Кога видяхте за последен път госпожа Макгинти?

Тя се замисли.

— Момент, да помисля. Кога беше това, Една? — Една, която стоеше на вратата, безпомощно подсмръкна. — Дали не беше в деня, в който тя умря? Не, беше предният ден, или може би два дни преди смъртта й. Да, беше в понеделник. Точно така, тя беше убита в сряда. Значи в понеделник. Тя влезе и купи шишенце с мастило.

— Купила е шишенце с мастило?

— Предполагам, че е искала да напише писмо — каза живо госпожа Суийтимън.

— Възможно е. И се държеше съвсем естествено, така ли? Не беше ли малко по-различна от друг път?

— Н-не, не мисля.

Подсмърчащата Една затътрузи крака навътре в магазина и внезапно се включи в разговора:

— Да, беше различна. Беше доволна от нещо. Е, може би не точно доволна, а развълнувана от нещо.

— Май имаш право — каза госпожа Суийтимън. — Тогава не го забелязах, но сега, когато го казваш, се сещам, че тя беше в приповдигнато настроение.

— Спомняте ли си какво говореше госпожа Макгинти през този ден?

— Не помня точно. Но след като беше убита и полицията ни разпита и прочие, това направи нещата да изглеждат по-особени, по-впечатляващи. Не спомена нищо за Джеймс Бентли, в това съм сигурна. Спомена нещо за семейство Карпентър и госпожа Апуърд, все хора, при които работеше.

— О, да. Тъкмо щях да ви попитам при кого точно работеше?

Жената с готовност отвърна:

— Понеделник и четвъртък ходеше у госпожа Самърхейс в Лонг Медоус. Вие сте отседнали там, нали?

— Да — въздъхна Поаро. — Предполагам, че няма къде другаде да отседна.

— Не, в самото Бродхини няма. Не се чувствате много удобно в Лонг Медоус, така ли? Госпожа Самърхейс е чудесна жена, но не знае как да поддържа къщата си. Всички, които се връщат от далечни страни, не го умеят. Госпожа Макгинти винаги казваше, че когато почиствала къщата на госпожа Самърхейс, било нещо ужасно. Да, в понеделник следобед и в четвъртък сутрин тя ходеше при госпожа Самърхейс. Вторник сутрин — при доктор Рендъл, а следобедите — при госпожа Апуърд в Лабърнъмс. Всяка сряда ходеше при госпожа Уедърби в Хънтърс Клоуз, а петъците — при госпожа Селкърк, която сега се казва госпожа Карпентър. Госпожа Апуърд е възрастна жена, която живее със сина си. Имат прислужница, но тя тепърва се учи и затова госпожа Макгинти обикновено ходеше там един път седмично, за да върши домакинската работа. При госпожа и господин Уедърби не се задържат прислужници — тя е почти инвалид. Семейство Карпентър имат чудесен дом и устройват много увеселения. Те са много добри хора.

След тази преценка за част от живеещите в Бродхини Поаро излезе на улицата.

Бавно пое нагоре към Лонг Медоус. Надяваше се, че съдържанието на издутата консерва и опръсканият с кръв боб са били изядени на обяд и че не са му запазили за вечерта. Въпреки че по всяка вероятност щяха да се намерят и други съмнителни консерви. Животът в Лонг Медоус положително криеше опасности.

Като цяло този ден беше разочароващ.

Какво беше научил?

Че Джеймс Бентли все пак не беше съвсем без приятели. Че нито той, нито убитата са имали врагове. Че госпожа Макгинти била развълнувана от нещо два дни преди смъртта си и че е купила шишенце мастило…

Поаро застина… Това в края на краищата не беше ли факт, макар и мъничък?

Той небрежно беше попитал за какво би потрябвало на госпожа Макгинти шишенцето с мастило и госпожа Суийтимън съвсем сериозно му беше отговорила, че според нея тя се е канела да напише писмо.

В това се криеше някакъв смисъл — смисъл, който за малко не му убягна. Защото за него, както и за повечето хора, писането на писма е нещо обикновено. Но не и за госпожа Макгинти. За нея писането на писмо е било нещо толкова необикновено и рядко, че ако е искала да го стори, тя е трябвало специално да излезе и да си купи шишенце с мастило.

Следователно жената почти никога не е писала писма. Този факт беше известен на госпожа Суийтимън, която работеше в пощата. Госпожа Макгинти беше написала писмо два дни преди смъртта си. На кого беше писала и защо?

Това можеше да се окаже от значение. Може би е писала до племенницата си или до някоя приятелка? Абсурдно беше да се поставя специално ударение на нещо толкова обикновено като шишенцето с мастило.

Но това беше всичко, до което се бе добрал Поаро, и той нямаше да го остави така.

Шишенце с мастило…