Смъртта на госпожа Макгинти

Шестнайсета глава

В „Синята котка“ Поаро привърши с наставленията си към Мод Уилямс:

— Значи разбирате какво ме интересува, нали?

Жената кимна.

— Уредихте ли въпроса в службата си?

Тя се засмя.

— Здравословното състояние на леля ми е твърде сериозно. Изпратих телеграма до себе си.

— Добре. Искам да добавя още нещо — в това селце на свобода се разхожда убиецът. Не е толкова безопасно.

— Това предупреждение ли е?

— Да.

— Мога да се грижа за себе си — рече Мод Уилямс.

— Това — отвърна Еркюл Поаро — може да се постави в рубриката „Прочути предсмъртни слова“.

Тя отново се засмя, а смехът й беше искрен и весел. Няколко души от съседните маси се обърнаха и я изгледаха.

Детективът се улови, че я преценява внимателно. Мод Уилямс бе здрава, уверена млада жена, жизнена, но затворена в себе си, горяща от нетърпение да изпълни опасна задача. Защо? Той отново си спомни Джеймс Бентли, неговия унил примиренчески тон и безжизнената му апатия. Човешката природа наистина е нещо любопитно и необяснимо.

Мод каза:

— Вие ме помолихте да го направя, нали? А сега защо се опитвате да ме накарате да се откажа?

— Защото когато някой ви предлага да изпълните определена мисия, той трябва точно да обясни какво включва тя и какви са последиците.

— Не мисля, че съм в опасност — каза уверено Мод.

— Е, да, в момента не сте. В Бродхини не ви познават, нали?

Мод се замисли:

— Д-д-д-а. Бих казала, че не ме познават.

— Били ли сте там?

— Веднъж или два пъти във връзка с дела на фирмата. Беше преди около пет месеца.

— С кого се срещнахте? Къде ходихте?

— Посетих една възрастна дама, госпожа Карстеърс или Карлайл… Не помня името й. Искаше да купи малък имот тук наблизо и аз реших да я посетя. Взех някои документи и оценката на имота, която бяхме направили специално за случая. Въпросната дама беше отседнала в пансиона, където сте сега и вие.

— В Лонг Медоус ли?

— Да. Неуютна къща с лош външен вид и много кучета.

Поаро кимна.

— Запознахте ли се с госпожа Самърхейс или с майор Самърхейс?

— Предполагам, че жената, с която се запознах, беше госпожа Самърхейс. Тя ме заведе в спалнята — онази старица беше в леглото.

— Дали госпожа Самърхейс ви помни?

— Не мисля. Дори и да е така, това няма значение, нали? В края на краищата в днешно време човек често си сменя работата. Но смятам, че даже не ме е погледнала. Тя не е от тези.

В гласа й имаше лека горчивина.

— Срещнахте ли още някого в Бродхини?

Мод отвърна малко смутено:

— Ами господин Бентли.

— А-а, видели сте господин Бентли. Случайно, нали?

Тя се размърда на стола си.

— Не, в действителност му бях изпратила пощенска картичка, с която го известявах, че пристигам този ден. Питах го дали би могъл да ме посрещне. Не че там има къде да се отиде. Бродхини е пълна скръб. Нито кафенета, нито кина, няма нищо по-особено. Просто си поговорихме на автобусната спирка, докато чаках автобуса.

— Това беше преди смъртта на госпожа Макгинти, така ли?

— О, да. Но не много преди тя да умре. Защото само няколко дни по-късно вестниците вече съобщиха за смъртта й.

— Господин Бентли говорил ли ви е въобще за хазяйката си?

— Не.

— И с никого другиго ли не сте разговаряли в Бродхини?

— Ами… Само с господин Робин Апуърд. Бях го слушала да говори по радиото. Видях го да излиза от дома му, познах го от снимките и му поисках автограф.

— А той ви даде?

— О, да, беше много мил. Не носех книгата му със себе си, затова му поднесох случайно попаднал ми лист хартия. Той извади писалката си и се подписа със замах.

— Познавате ли още някого от Бродхини?

— Познавам семейство Карпентър, разбира се. Те са важни личности в Килчестър. Имат чудесна кола, а Карпентър се облича приказно. Преди около месец откри голям базар. Говорят, че мъжът й ще стане нашият следващ член на парламента.

Поаро кимна. След това извади от джоба си пощенския плик, който винаги носеше със себе си, и подреди четирите снимки на масата.

— Разпознавате ли някоя от… Какво има?

— Господин Скатъл. Току-що излезе. Надявам се, че не ни е видял заедно. Може да ви изглежда странно, но, хората приказват за вас. Казват, че са ви пратили от Париж.

— Аз съм белгиец, а не французин, но това няма значение.

— Какви са тези снимки? — Тя се наведе, за да ги разгледа. — Доста са старомоднички, нали?

— Най-старата е отпреди трийсет години.

— Ужасно глупави и старомодни дрехи. Горките жени изглеждат като абсолютни глупачки в тях.

— Виждали ли сте някоя от тях преди?

— Какво искате да кажете — дали познавам някоя от жените, или дали съм виждала самите снимки?

— И двете.

— Струва ми се, че съм виждала тази. — Пръстът й се спря върху Джанис Кортланд и нейната шапка. — В някой от вестниците, но не мога да се сетя кога. И детето ми изглежда познато. Но не помня кога съм ги виждала; трябва да е било преди известно време.

— Всички тези снимки са публикувани в неделния брой на „Санди Комет“ преди смъртта на госпожа Макгинти.

Мод го изгледа остро.

— И мислите, че снимките имат нещо общо с убийството? Ето защо искате да…

Тя не довърши мисълта си.

— Да — отвърна Еркюл Поаро. — Точно заради това.

Той извади още нещо от джоба си и й го показа.

Беше изрезката от „Санди Комет“.

— Прочетете го — каза.

Мод зачете съсредоточено. Златисторусата й коса се посипа над малката изрезка от вестника. След като свърши, тя вдигна поглед.

— Ето кои са тези жени! И прочетеното ви е подсетило нещо, така ли?

— Не бихте могли да се изразите по-точно.

— И все пак не разбирам… — Тя спря и се замисли за миг.

Поаро не каза нищо. Въпреки че беше изключително доволен от собствените си идеи, той винаги бе готов да изслуша съображенията и на други хора.

— И допускате, че някоя от тези личности би могла да е в Бродхини?

— Не е изключено, нали?

— Разбира се, защо не. Всеки може да бъде къде ли не… — Като постави пръста си върху хубавичкото и глуповато усмихващо се лице на Ева Кейн, Мод продължи: — Сега тя би била доста възрастна, някъде на годините на госпожа Апуърд.

— Горе-долу на толкова.

— Мисля си, че… Тя е такъв тип жена, че сигурно ще се намерят няколко души, които да й имат зъб.

— Това е уместна гледна точка — бавно промълви Поаро. — Да, наистина е така. — После добави: — Спомняте ли си случая Крейг?

— Че кой не го помни? — възкликна Мод Уилямс. — Ами той е в музея на мадам Тюсо. Тогава бях дете, но и досега вестниците не престават да го сравняват с някои нови убийства. Не вярвам да бъде забравен някога, как мислите?

Поаро рязко вдигна глава. Той се чудеше какво бе предизвикало тази внезапна нотка на горчивина в гласа й.