Смъртта на госпожа Макгинти

I.

Мина известно време, преди Поаро, който чакаше в приемната на господата Бредър и Скатъл да бъде въведен и в кабинета на господин Скатъл.

Скатъл беше жив, припрян и сърдечен човек.

— Добро утро. Добро утро. — Той потри ръце. — Какво мога да направя за вас?

Професионалният му поглед преценяваше Поаро, сякаш се опитваше да му намери полагаемото му се място, същевременно нанасяйки, така да се каже, поредица бележки по полето на въображаемия си бележник.

Чужденец. Добре облечен. Вероятно богат. Собственик на ресторант? Управител на хотел? От киното?

— Надявам се, че не отнемам от времето ви. Исках само да поговорим за бившия ви служител Джеймс Бентли.

Веждите на господин Скатъл подскочиха два сантиметра нагоре.

— Джеймс Бентли. Джеймс Бентли? — Той изстреля следващия въпрос: — За пресата ли?

— Не.

— И не сте от полицията?

— Не. Поне не от британската полиция.

— Не от британската, значи. — Господин Скатъл бързо задели това изречение настрана, сякаш за бъдеща справка. — За какво става въпрос?

Поаро, който педантично се стремеше към истината, отвърна:

— Започвам разследване по случая „Джеймс Бентли“. По молба на някои негови близки.

— Не знаех, че има близки. Във всеки случай той беше обявен за виновен и както знаете, беше осъден на смърт.

— Но не е екзекутиран.

— Докато човек живее, се надява, така ли? — Скатъл поклати глава. — Ще ви възразя. Уликите бяха силни. Кои са тези негови роднини?

— Мога само да ви кажа, че и двамата са много богати и имат власт. Невероятно богати.

— Изненадвате ме. — Господин Скатъл не можеше да не се поддаде. Думите „невероятно богати“ оказаха своя хипнотичен ефект. — Да, наистина ме изненадвате.

— Майката на Бентли, починалата госпожа Бентли — обясни Поаро, — е прекъснала напълно своите и на сина си връзки със семейството.

— Семейни вражди, а? Е, добре. А младият Бентли е без пукнат грош. Жалко, че тези роднини не са се притекли на помощ по-рано.

— Те едва сега са научили — обясни детективът. — Натовариха ме да дойда колкото се може по-скоро във вашата страна и да направя всичко възможно.

Господин Скатъл се облегна назад и като че ли поомекна още повече.

— Не ми е ясно какво ще можете да направите. Навярно ще пледирате, че е болен и не отговаря за действията си? Малко е късно да му се помогне, но ако можете да се доберете до някои от известните лекари… Е, аз съм далеч от тези неща.

Поаро се наведе напред.

— Мосю, Джеймс Бентли е работил при вас. Вие можете да ми разкажете за него.

— Твърде малко има за разказване. Твърде малко. Работеше като младши чиновник. Не мога да кажа нищо лошо за него. Изглеждаше съвършено благопристоен млад човек, доста съвестен. Но не знаеше как да заинтересува някой клиент с това, което му предлага. Дори и една сделка не бе в състояние да осъществи. Това не е добре за работа като нашата. Ако при нас дойде клиент с къща, която иска да продаде, ние сме за това, за да я продадем вместо него. А ако друг клиент иска да купи къща, ние трябва да му я намерим. Ако къщата е на усамотено място, без удобства, казваме, че неудобствата са временни и дори не споменаваме за липсата на водопровод! Ако пък къщата гледа право към някоя газова станция, тогава усилено хвалим великолепните условия и удобствата, а не споменаваме нищо за изгледа. Вкарай клиента си в нея, затова си тук! Има най-различни малки трикове. „Съветваме ви, госпожо, да сключите незабавно сделката. Един член на парламента страхотно харесва тази къща. Наистина е луд по нея. Отидете отново на мястото, още този следобед.“ И всеки път се хващат на това — член на парламента е винаги добра примамка. Не знам защо! Никой от тях не живее далеч от избирателния си окръг. Примамва самото звучене на думата. — Той внезапно се изсмя, като показа блестящите си изкуствени зъби. — Психология, това е то. Само психология.

Поаро подскочи при тази дума.

— Психология. Колко сте прав! Виждам, че умеете да преценявате хората.

— Не се оплаквам, не се оплаквам — скромно отвърна събеседникът му.

— В такъв случай аз отново ще ви попитам какво бе впечатлението ви от Бентли? Между нас казано, само между нас, мислите ли, че би могъл да убие старата жена?

Скатъл се втренчи в една точка.

— Разбира се.

— И също така от психологическа гледна точка смятате, че е вероятно той да го е извършил?

— Е, ако така поставим въпроса, всъщност не би могъл. Не мисля, че би имал куража. Вижте, щом питате, според мен той беше побъркан. Може да го наречем така. Беше малко нещо пернат в главата, а какво да кажем, ако е без работа и притиснат от обстоятелствата?

— Имахте ли специална причина за уволнението му?

Скатъл поклати глава:

— Лош период. Нямахме достатъчно работа. Съкратихме онзи, който беше най-некомпетентен. Това бе Бентли. Предполагам, че винаги най-некомпетентният би бил той. Дадох му добра препоръка и прочие. Въпреки това не успя да си намери друга работа. Липсваше му дух. Правеше лошо впечатление на хората.

„Винаги опираме до това — помисли си Поаро на излизане от кабинета. — Джеймс Бентли създавал лошо впечатление у хората.“ Детективът се утеши, като си припомни всички онези убийци, които бе познавал и които повечето хора намираха за очарователни.

II.

— Извинете ме, имате ли нещо против, ако седна при вас и поговорим?

Поаро, настанил се на една малка масичка в „Синята котка“, вдигна стреснато поглед от менюто, което изучаваше. В „Синята котка“, с нейните дъбови мебели и калайдисани тигани, беше доста тъмно, но младата дама, която седна до детектива, ярко се открояваше на тъмния фон.

Тя имаше златиста коса и бе облечена в синьо-зелен костюм. Нещо повече, Еркюл Поаро съзнаваше, че я бе виждал някъде.

Тя продължи:

— Вижте, неволно чух някои неща от това, което казахте на господин Скатъл.

Поаро кимна. Даваше си сметка, че в кабинетите на Бредър и Скатъл се подслушват по-скоро за удобство, отколкото за разкриване на тайни. Това никак не го притесни, още повече че сам желаеше повече публичност.

— Вие пишехте на машина — отбеляза той. — Седяхте отдясно на задния прозорец.

Жената кимна. Зъбите й се бялнаха в успокояваща усмивка. Много здрава млада жена, с едра фигура, която срещна одобрението на Поаро. Около трийсет и три или трийсет и четири годишна, прецени той, по природа тъмнокоса, но кой ли се подчинява на природата?

— Става дума за господин Бентли — рече тя.

— Какво за господин Бентли?

— Той ще обжалва ли? Означава ли това, че има нови доказателства? О, толкова съм доволна. Не можех, просто не можех да повярвам, че го е извършил.

Поаро вдигна вежди.

— Значи вие не вярвате, че той го е извършил — изрече бавно.

— Ами поне в началото не. Мислех, че може би е грешка. Но после уликите… — Тя спря.

— Да, уликите — каза детективът.

— Просто като че ли няма кой друг да го е направил. Помислих си, че вероятно е мръднал малко.

— Той изглеждал ли ви е малко… как да кажа… странен?

— О, не. Поне не в този смисъл. Беше просто срамежлив и непохватен, както всеки друг би могъл да бъде. Истината е, че не даваше всичко от себе си. Не беше особено самоуверен.

Поаро я погледна. Тя положително беше уверена в себе си. Вероятно притежаваше достатъчно увереност за двама.

— Харесвахте ли го? — попита.

Жената се изчерви.

— Да, беше ми симпатичен. Ейми, другото момиче от службата, му се присмиваше и го наричаше „мухльо“. Но аз го харесвах. Беше внимателен и учтив и наистина знаеше много. Имам предвид неща от книгите.

— А, да, неща от книгите.

— Майка му му липсваше. Била болна от години. Всъщност не точно болна, но в никакъв случай не била здрава. Той правел всичко за нея.

Поаро кимна. Познаваше тези майки.

— Разбира се, тя също се е грижила за него. Искам да кажа, че е внимавала за здравето и гърдите му през зимата, какво е ял и прочие.

Детективът отново кимна и попита:

— Бяхте ли приятели?

— Не знам, не съвсем. Беше ни приятно понякога да разговаряме. Но след като напусна работата си тук, аз… не съм го виждала много често. Веднъж му писах приятелско писмо, но той не ми отговори.

Поаро внимателно попита:

— Но вие го харесвате, нали?

Тя отговори доста предизвикателно:

— Да, харесвам го…

— Това е чудесно — каза той.

Мислите му се върнаха към деня на неговия разговор с осъдения затворник… Ясно видя Джеймс Бентли. Пепелявосивата коса, слабото недодялано тяло, ръцете с изпъкналите кокалчета, големите китки, адамовата ябълка на хилавия му врат. Представи си прикрития, смутен, почти лукав поглед. Това не бе прям човек, не можеше да се довери на думата му — потаен, лъжлив човек, с неприятен, мънкащ говор… Такова впечатление би оставил Джеймс Бентли и у най-повърхностния наблюдател. Такова бе и впечатлението, което той направи от подсъдимата скамейка. На човек, който изрича лъжи, краде пари и като нищо би могъл да удари по главата една стара жена…

Но на полицейския началник Спенс, който добре познаваше хората, не бе произвел такова впечатление. Нито върху Еркюл Поаро… А сега и това момиче.

— Как се казвате, мадмоазел? — попита я той.

— Мод Уилямс. Мога ли да направя нещо, с което да помогна?

— Мисля, че можете. Някои хора вярват, госпожица Уилямс, че Джеймс Бентли е невинен. Те се стремят да докажат това. А аз съм натоварен с това разследване. И мога да заявя, че вече значително съм напреднал, да, значително съм напреднал.

Тази лъжа Поаро изговори, без да се изчерви. Според него това бе много необходима лъжа. Някой някъде трябваше да бъде силно обезпокоен. Мод Уилямс щеше да говори, а думата е като камък, хвърлен в езеро — образува кръгове, които се разширяват и обхващат все по-голямо пространство.

Детективът рече:

— Казвате, че често сте разговаряли с Джеймс Бентли. Разказвал ви е за майка си и за живота си вкъщи. Споменавал ли ви е някога дали той и майка му са били в лоши отношения?

Жената се замисли.

— Не… Не това, което вие имате предвид. Според мен майка му не обичаше много младите момичета.

— Майките на преданите синове никога не обичат младите момичета. Не, имам предвид нещо повече от това. Някаква семейна вражда или враг, някой, който му е имал зъб за нещо?

Тя поклати глава.

— Никога не е споменавал подобно нещо.

— А говорил ли ви е за хазяйката си, госпожа Макгинти?

Момичето леко потръпна.

— Не конкретно за нея. Веднъж ми каза, че твърде често му поднасяла пушена риба и че била разстроена, тъй като загубила котката си.

— Споменавал ли е някога, моля, бъдете откровена, че знае къде хазяйката му държи парите си?

Цветът се отдръпна от лицето й, но тя предизвикателно повдигна брадичката си.

— Фактически, да. Говорехме за хора, които нямат доверие в банките, и той заяви, че хазяйката му държала спестените си пари под една дъска на пода. Каза го така: „Бих могъл да се възползвам от тях, по което и да е време, когато нея я няма.“ Не звучеше точно като шега, той никога не се шегуваше, по-скоро сякаш нейното нехайство наистина го тревожеше.

— А — рече Поаро, — това е добре. Искам да кажа от моя гледна точка. — Когато Джеймс Бентли мисли за кражба, тя му изглежда като действие, което би могъл да извърши някой друг, но не и той самият. Разбирате ли, би могъл да каже: „Един ден някой ще я удари по главата заради парите.“

— Във всеки случай той не е имал това предвид.

— О, не. Но думите, колкото и безобидни да са, издават що за човек си. Умният престъпник никога не би си отворил устата, но престъпниците рядко са умни, обикновено са празноглави и много бъбриви — затова и повечето от тях биват залавяни.

Мод Уилямс рязко отвърна:

— Но все някой трябва да е убил старата жена.

— Естествено.

— Кой тогава? Знаете ли? Имате ли представа?

— Да — излъга Еркюл Поаро. — Мисля, че имам доста добра представа. Но още сме едва в началото на разследването.

Младата жена погледна часовника.

— Трябва да се връщам. Почивката ни е само половин час. Тук, в Килчестър, е така. Преди това работех в Лондон. Ще ме уведомите ли, ако има нещо, което мога да направя, което наистина е по силите ми да направя?

Поаро извади визитната си картичка. На нея написа Лонг Медоус и телефонния номер.

— Можете да ме намерите там.

Името му, забеляза той с неудовлетворение, не й направи особено впечатление. Не можеше да не отбележи, че на младото поколение изключително много му липсват познания за известни личности.

III.

Поободрен, Еркюл Поаро хвана автобуса за Бродхини. Във всеки случай съществуваше още един човек, който споделяше неговото убеждение, че Джеймс Бентли е невинен. Бентли не бе толкова недружелюбен, както искаше да се изкара.

Мислите му се върнаха към затворника. Какъв унил разговор беше това! Поаро не успя да пробуди надежда в него, нито да предизвика интереса му.

„Благодаря — бе отвърнал с безразличие Бентли, — но не мисля, че някой може да направи каквото и да било.“

Той беше сигурен, че няма никакви врагове.

„Когато хората едва забелязват, че си жив, няма вероятност да имаш врагове.“

„А майка ви? Тя имала ли е неприятели?“

„Положително не. Всички я харесваха и уважаваха.“

В тона му се бе прокраднало негодувание.

„А приятелите ви?“

В отговор Джеймс Бентли бе казал или по-скоро смотолевил:

„Аз нямам приятели…“

Но това не беше съвсем вярно. Ето че Мод Уилямс се оказа негов приятел.

„Каква чудесна милост ни оказва Природата с това — мислеше си Еркюл Поаро, — че за всеки мъж, колкото и непривлекателен да изглежда, винаги се намира някоя жена.“

Въпреки сексапилния външен вид на госпожица Уилямс той подозираше, че тя всъщност е от типа на майките-закрилници. Тя притежаваше качествата, които липсваха на Джеймс Бентли — енергия, нежелание да бъде победена, решителност да постигне успехи.

Поаро въздъхна.

Какви чудовищни лъжи бе изрекъл този ден. Но какво значение имаше това — в края на краищата бяха необходими.

„Защото някъде — каза си, наслаждавайки се на абсолютната бъркотия от преплетени метафори — има игла в копата сено и сред спящите кучета се намира едно, върху което ще стъпя, и като изстрелям стрелите си във въздуха, една от тях ще падне и ще разбие стъкления дом!“