Смъртта на госпожа Макгинти

I.

— Писмо ли? — Беси Бърч поклати глава. — Не, не съм получавала никакво писмо от леля. И за какво ли би могла да ми пише?

Поаро предположи:

— Може би е искала да ви каже нещо?

— Леля не беше от хората, които обичат да пишат. Както знаете, тя наближаваше седемдесетте, а на младини не беше ходила много на училище.

— Но все пак можеше да чете и да пише, нали?

— О, да, разбира се. Не беше и от хората, дето си падат по четенето, въпреки че обичаше „Нюз ъв дъ Уърлд“ и „Санди Комет“. Но да пише — не. Ако имаше нещо да ми казва, като например да отклони нашето посещение или пък че тя не може да дойде у нас, обикновено се обаждаше на господин Бенсън, съседа от аптеката, и той ни предаваше съобщението. Винаги беше много любезен. Вижте; ние живеем наблизо, така че това струва само два пенса. В пощата в Бродхини има телефонна кабина.

Поаро кимна. Той оценяваше факта, че два пенса е по-малко от два пенса и половина пени плюс мастилото. Вече си беше създал мнение за госпожа Макгинти като за пестелива и икономична жена. „Тя трябва да е била — мислеше си той — доста привързана към парите.“

Той деликатно продължи с въпросите си:

— Но предполагам, че от време на време леля ви е писала писма?

— Е, да, разменяхме си картички за Коледа.

— Вероятно е имала приятели в други части в Англия, на които би могла да пише?

— Не се наемам да кажа. Имаше зълва, която почина преди две години, а също и някаква госпожа Бърдлип, но и тя вече е покойница.

— Значи ако е писала на някого, най-вероятно това е бил отговор на писмо, което е получила?

Госпожа Бърч отново погледна недоверчиво.

— Не знам кой би могъл да й пише… Но, разбира се — лицето й се оживи, — винаги съществува вероятността да й пишат от управата на банката, в която си държеше парите.

Поаро беше съгласен, но връзката между това, което Беси неопределено беше нарекла управа на банката и вложителите, бе по-скоро правило, отколкото изключение.

— Обикновено е голяма играчка — каза жената. — Формуляри, които трябва да се попълват и все такива нахални въпроси, които не би трябвало да се задават на порядъчни хора.

— Значи леля ви може да е получила някакво съобщение от управата на банката, на което е трябвало да отговори?

— Ако е имало такова нещо, тя щеше да го донесе на Джо, за да й помогне да се оправи. Тези неща я объркваха и тя винаги ги носеше на Джо.

— Можете ли да си спомните дали имаше писма във вещите й?

— Не мога да ви кажа в момента. Май не си спомням такова нещо. Но полицията ги разгледа първа. Трябваше доста да почакам, докато ми разрешат да опаковам вещите й и да ги взема.

— Къде са те сега?

— Онази ракла ей там е нейна — цялата е от махагон. Има и гардероб на горния етаж и някои кухненски принадлежности. Останалото продадохме, защото нямаше къде да го сложим.

— Имах предвид личните й вещи — поясни Поаро, после добави: — Такива неща като четки и гребени, снимки, тоалетни принадлежности, дрехи…

— О, за това ли става въпрос? Честно да ви кажа, опаковах ги в един куфар, който все още е тук, горе. Не знаех какво да правя с тях. Мислех да предложа дрехите на коледна разпродажба, но забравих. Не ми изглежда много редно да ги дам на някого от онези противни хора, дето търгуват със стари дрехи.

— Бих ли могъл да видя съдържанието на този куфар?

— Разбира се. Въпреки че сигурно няма да намерите нещо, което да ви е от полза. Полицията вече прерови всичко.

— О, да, зная, но все пак…

Жената пъргаво го поведе към малка спалня в задната част на къщата. Тя извади някакъв куфар изпод леглото и каза:

— Ето го. Ще ме извините, но трябва да нагледам яденето.

Поаро с радост я извини и чу трополенето надолу по стълбите. Той придърпа куфара към себе си и го отвори.

Рояк молци изскочиха, за да го приветстват.

С тъга в сърцето той извади едно по едно нещата от куфара, които така красноречиво говореха за покойницата. Доста износено дълго черно палто. Две вълнени блузи. Сако и пола. Чорапи. Нямаше бельо (вероятно Беси Бърч го беше взела за себе си). Два чифта обувки, завити във вестник. Четка и гребен, захабени, но чисти. Старо, поочукано огледало със сребърен гръб. Снимка в кожена рамка на младоженци, облечени по модата отпреди трийсет години — вероятно снимка на госпожа Макгинти и съпруга й. Две цветни картички от Маргейт. Порцеланово куче. Рецепта за сладко от тиквички, откъсната от вестник. Още една изрезка от вестник, където пишеше за „летящи чинии“. Трета изрезка разказваше за предсказанията на майка Шиптън. Имаше също Библия и молитвеник.

Нямаше чанта или ръкавици. Беси Бърч вероятно ги беше взела за себе си или ги беше дала на някого. Поаро прецени, че дрехите биха били твърде малки за едрата Беси. Госпожа Макгинти беше дребна.

Той разви единия чифт обувки. Те бяха от добро качество и не много износени. Определено щяха да бъдат малки за племенницата.

Тъкмо се готвеше отново да ги завие, когато едно заглавие от парчето вестник привлече вниманието му.

Беше „Санди Комет“ от деветнайсети ноември.

Госпожа Макгинти беше убита на двайсет и втори ноември.

Следователно това беше вестникът, който си бе купила в неделята преди смъртта си. Бил е в стаята й и Беси Бърч го бе използвала, за да увие нещата на леля си.

Неделя, деветнайсети ноември. А в понеделник госпожа Макгинти отива в пощата и си купува шишенце с мастило… Дали имаше връзка с нещо, което е прочела в неделния вестник?

Поаро отви другия чифт обувки. Те бяха завити във вестник „Нюз ъв дъ Уърлд“ от същата дата.

Той приглади двата вестника и седна на стола да ги прочете. Изведнъж направи откритие — нещо беше изрязано от първата страница на „Санди Комет“. Липсваше квадратно парче от средната част на страницата. Дупката беше твърде голяма, за която и да е от намерените досега изрезки.

Той прегледа и двата вестника, но нищо повече не го заинтересува. Отново зави обувките и ги постави в куфара.

След това слезе по стълбите.

Госпожа Бърч се беше заела с кухненските си задължения.

— Намерихте ли нещо? — попита тя.

— Уви, не — отвърна той, а после добави небрежно: — Случайно да си спомняте имало ли е изрезка от вестник в портмонето или в чантата на леля ви?

— Не, не си спомням. Може би полицията я е взела.

Само че полицията не я бе взела. Поаро знаеше това от бележките на Спенс. Съдържанието в чантата на мъртвата жена беше описано, но не се споменаваше за никаква изрезка от вестник.

„Eh bien — каза си детективът. — Следващата стъпка е лесна. Или пълен провал, или най-сетне известен напредък.“

II.

Заобиколен от прашните папки с вестници, Поаро седеше неподвижно и си мислеше, че шишенцето с мастило, на което бе обърнал внимание, ще се окаже от голямо значение за разследването.

Вестник „Санди Комет“ разказваше по леко драматичен и доста романтичен начин за вече отшумели събития. Броят, който Поаро разглеждаше, беше от неделя, деветнайсети ноември. Най-отгоре на първата страница с едър шрифт бяха изписани думите:

Под заглавието бяха поместени четири доста неясни снимки, очевидно правени преди много години.

Жените на тях съвсем не изглеждаха трагично. Всъщност те бяха доста смешни, тъй като почти всичките бяха облечени старомодно, а няма нищо по-смешно от отминалата вече мода. Нищо чудно след трийсетина години тяхното очарование да бъде възстановено, ако не в цялото си великолепие, то поне отчасти.

Под всяка снимка имаше име:

И след това с получерен шрифт отново беше изписан въпросът:

Поаро примигна и започна старателно да чете доста сълзливия материал, който разказваше за живота на тези безплътни героини.

Името на Ева Кейн му беше познато, тъй като случаят „Крейг“ беше много известен. Алфред Крейг беше общински чиновник в Парминстър, съвестен, незабележим човечец, почтен и с добри обноски. Той имал нещастието да се ожени за скучна, но темпераментна жена. Госпожа Крейг го вкарала в дългове, мамела го, била много претенциозна и страдала от нервни заболявания, за които неучтиви приятели казвали, че са изцяло плод на въображението й. Ева Кейн била младата гувернантка в дома им. Тя била деветнайсетгодишна, хубава, безпомощна и доста простовата. Отчаяно се влюбила в Крейг и той в нея. Един ден съседите научили, че на госпожа Крейг й било „препоръчано да замине за чужбина“ по здравословни причини. Това било измислица на Крейг. Късно една вечер той уж я закарал до Лондон, „първата спирка в пътуването“, и я „изпратил“ в Южна Франция. После се върнал в Парминстър и от време на време споменавал как според писмата на жена му здравето й не се подобрявало. Ева Кейн останала да се грижи за домакинството и за него и не след дълго хората започнали да злословят. Най-накрая Крейг получил известие за смъртта на жена си в чужбина. Той заминал и седмица по-късно се върнал, разказвайки за погребението.

В известно отношение Крейг бил прост човек. Той допуснал грешка, като споменал къде била починала жена му — в един сравнително добре известен курорт на френската Ривиера. Достатъчно било само някой да напише на свои близки или приятели там, за да се открие, че не е имало никаква смърт или погребение на жена с това име. След известно време на какви ли не клюки със случая се заела полицията.

Последвалите събития могат да се обобщят накратко:

Госпожа Крейг не била заминала за Ривиерата. Тя била нарязана на парчета и погребана в мазето на Крейг. Аутопсията на останките показала отравяне с растителен алкалоид.

Крейг бил арестуван и изправен пред съда. Ева Кейн първоначално била обвинена в съучастие, но обвинението било оттеглено, тъй като се оказало, че през цялото време тя е била в неведение относно случилото се. Накрая съпругът направил пълно признание, бил признат за виновен и бил екзекутиран.

Ева Кейн, която очаквала дете, напуснала Парминстър и според написаното в „Санди Комет“ „близки в Новия свят й предложили подслон“. Като сменила името си, горкото младо доверчиво момиче, прелъстено от хладнокръвен убиец, напуснало тези места, за да започне нов живот и завинаги да запази заключено в сърцето си и скрито от дъщеря си името на баща й.

„Oh la-la!“ — възкликна Еркюл Поаро и премина към следващата „трагична жертва“.

Джанис Кортланд, „трагичната съпруга“, положително е била нещастна със съпруга си. Тя страдала в продължение на осем години от странните му привички, за които предпазливо и умишлено неясно се споменаваше в статията, а това неудържимо привличаше любопитството на читателя. Осем години мъченичество, твърдеше „Санди Комет“. После Джанис си намерила приятел. Човек идеалист, откъснат от света. Ужасен от разигралата се между съпруга и съпругата сцена, на която случайно бил свидетел, той с такова ожесточение се нахвърлил върху съпруга, че нападателят разбил черепа си в острия мраморен ръб на камината. Според съдебните заседатели обвиняемият бил силно провокиран, въпреки че младият идеалист не е имал намерение да убива. Присъдата била пет години затвор за непредумишлено убийство.

Страдащата Джанис, потисната от публичността, която личността й придобила в резултат на делото, заминала за чужбина, „за да забрави“.

„А дали е успяла да забрави? — питаше «Санди Комет». — Надяваме се. Някъде може би живее щастлива съпруга и майка, на която тези кошмарни години мълчаливо страдание изглеждат само един сън…“

„Виж ти!“ — каза си Еркюл Поаро и се прехвърли на случая с Лили Гамбъл, трагичното дете, резултат на пренаселената епоха.

Изглежда, Лили Гамбъл била отделена от многолюдния си дом. Някаква нейна леля поела отговорността за отглеждането й. Веднъж Лили поискала да отиде на кино, но леля й не й разрешила. Тогава момичето взело брадвата за месо, която лежала на масата, и се прицелило в главата на леля си. Въпреки че била властна жена, лелята била дребна и крехка. Ударът я убил. Лили била добре развито, силно за своите дванайсет години дете. Била изпратена в изправително училище за малолетни престъпници, след което сякаш изчезнала от белия свят.

Поаро поклати глава. Според него едно дванайсетгодишно момиче, посегнало на леля си с брадва за месо и ударило я толкова силно, че да я убие, не може да бъде добро дете. В този случай симпатиите му бяха на страната на лелята.

Еркюл Поаро насочи вниманието си към случая на Вера Блейк.

Тя съвсем очевидно бе от онзи тип жени, на които всичко им върви наопаки. Първо си намерила приятел, който се оказал гангстер, търсен от полицията за убийство на банков пазач. След това се омъжила за уважаван търговски посредник, който се оказал прекупвач на крадени стоки. По същия начин и двете й деца не след дълго привлекли вниманието на полицията. Когато ходели с майка си в универсални магазини, те винаги задигали по нещо. Най-накрая един „добър“ човек се появил на сцената на живота й. Той предложил на нещастната Вера дом в чужбина. Тя и децата й трябвало да напуснат тази страна.

Поаро промърмори скептично: „Питам се дали не е открила, че се е омъжила за измамник, който извършва грабежи по презокеанските кораби!“

Той се облегна и започна да изучава четирите снимки. Ева Кейн, с къдрици над ушите и огромна шапка, държеше букет рози като телефонна слушалка до ухото си. Джанис Кортланд носеше шапка, нахлупена над ушите, и беше загърната с шал. Лили Гамбъл беше обикновено дете с глуповато изражение, с полуотворена уста и дебели стъкла на очилата. Снимката на Вера Блейк беше толкова лоша, че чертите й почти не се различаваха.

Неизвестно защо госпожа Макгинти беше откъснала тази статия и снимките. Каква беше причината? Дали само защото историите я бяха заинтригували? Поаро не мислеше така. Жената пазеше много малко неща от целия си шейсет и няколко годишен живот.

Поаро знаеше това от полицейските доклади за вещите й.

Тя бе откъснала тази част от вестника в неделя, а в понеделник беше купила шишенцето с мастило. От това следваше, че тя, която рядко е пишела писма, е искала да напише на някого. Ако писмото е било служебно, тя вероятно би помолила Джо Бърч да й помогне. Следователно не е ставало въпрос за работа. Тогава на кого е искала да пише? И какво?

Погледът на Поаро още веднъж се спря върху четирите снимки.

„Къде — питаше «Санди Комет» — са тези жени сега?“

„Може би някоя от тях е била миналия ноември в Бродхини“ — помисли си Поаро.

III.

Едва на следващия ден Поаро се намери tete-a-tete с госпожица Памела Хорсфол.

Не можела да му отдели много време, защото трябвало да бърза за Шефийлд, обясни му тя.

Госпожица Хорсфол беше висока мъжкарана, пиеше и пушеше, и, съдейки по външния й вид, изглеждаше почти невероятно, че именно нейната ръка беше написала такава сантиментална статия в „Санди Комет“. Независимо от всичко това беше истината.

— Хайде, изплюйте камъчето — нетърпеливо каза жената. — Нямам много време!

— Става въпрос за вашата статия в „Санди Комет“ миналия ноември. Поредицата „Трагични жени“.

— О, за това ли става въпрос?! Доста гадна поредица, нали?

Поаро не изказа мнение, а само отвърна:

— По-специално искам да ви попитам за статията „Жени, свързани с престъпления“, отпечатана на деветнайсети ноември. Отнася се за Ева Кейн, Вера Блейк, Джанис Кортланд и Лили Гамбъл.

Госпожица Хорсфол се ухили:

— Къде са тези трагични жени сега? Да, спомням си.

— Предполагам, че след такива статии понякога получавате писма?

— И още как! Изглежда, някои хора си нямат друга работа, освен да пишат писма. Една видяла „убиеца Крейг да се разхожда по улицата“. Други пък имат желание да ми разкажат „историята на живота си, далеч по-трагичен от това, което бих могла да си представя“.

— След отпечатването на вашата статия получавали ли сте писмо от някоя си госпожа Макгинти от Бродхини?

— Драги мой, за Бога, откъде да знам? Получавам купища писма. Защо трябва да си спомням едно-единствено?

— Мислех, че може и да си спомните — каза Поаро, — тъй като няколко дни по-късно жената беше убита.

— А, най-сетне дойдохме на въпроса. — Госпожица Хорсфол забрави, че бързаше за Шефийлд, и възседна един стол. — Госпожа Макгинти, госпожа Макгинти… наистина си спомням името. Тази, дето беше халосана по главата от наемателя си. От гледна точка на читателите престъплението не беше нещо особено. Липсваше сексуален елемент. Значи казвате, че жената ми е писала писмо?

— Мисля, че е писала до „Санди Комет“.

— То е същото. Така или иначе писмото ще дойде при мен. След убийството й и след като името й е попаднало в пресата, положително би трябвало да си го спомням… — Тя спря за момент. — Ха, ами да! Само че писмото не беше от Бродхини, а от Бродуей.

— Значи все пак си спомняте?

— Не съм много сигурна… Но името… смешно име, нали? Макгинти! Да, ужасен почерк, а и доста неграмотно писмо. Само ако се бях сетила… Но съм сигурна, че писмото беше от Бродуей.

Поаро я прекъсна:

— Самата вие казвате, че почеркът бил грозен, а Бродуей и Бродхини могат да изглеждат доста еднакви.

— Да, може и да е така. В края на краищата не е възможно човек да знае всички тези особени селски имена. Що се отнася до госпожа Макгинти, да, определено си спомням за нея. Вероятно убийството ме е накарало да запомня името й.

— Можете ли да се сетите какво ви беше писала?

— Нещо за някаква снимка. Знаела къде има снимка като публикуваната във вестника — дали бихме й платили нещо за това и колко.

— А вие какво й отговорихте?

— Драги мой, не искаме да се занимаваме с подобни глупости! Изпратихме й стандартен отговор. Учтиви благодарности и нищо повече. Но го изпратихме до Бродуей и предполагам, че тя не го е получила.

„Тя е знаела къде има такава снимка…“

В съзнанието на Поаро оживя спомен. Беше гласът на Морийн Самърхейс, която казваше: „Обичаше да си пъха носа в чуждите работи.“

Госпожа Макгинти се е ровела в чуждите дела. Била е честна, но доста любопитна. А хората пазят какви ли не неща — глупави, безсмислени вехтории от миналото. Пазят ги от сантименталност или просто ги забравят някъде.

Госпожа Макгинти е видяла някъде стара снимка и по-късно я е разпознала в „Санди Комет“. Чудела се дали не може да изкара малко пари от тази история…

Поаро живо се изправи.

— Благодаря ви, госпожице Хорсфол. Простете за въпроса, но писаното от вас по случаите беше ли достоверно? Например аз забелязах, че погрешно е дадена годината, в която се състоя процесът срещу Крейг — в действителност той беше една година по-късно, отколкото твърдите вие. А в случая „Кортланд“, доколкото си спомням, името на съпруга беше Хърбърт, не Хюбърт. Лелята на Лили Гамбъл живееше в Бъкингамшир, а не в Бъркшир.

Жената размаха цигарата си:

— Скъпи мой, точността няма значение. Всичко отначало докрай е една романтична фантасмагория. Аз само понагласих фактите, поукрасих ги малко и хоп — готово.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че дори характерите на вашите героини не съответстват точно на своите прототипове.

Памела изцвили като кон:

— Разбира се, че не съответстват. А вие какво си мислите? Не се и съмнявам, че Ева Кейн е била малка кучка, а не невинна жертва! Що се отнася до тази Кортланд — защо тя е страдала мълчаливо в продължение на осем години заради този садистичен перверзен тип? Защото той е бил червив с пари, а романтичният й приятел е нямал и петак.

— А трагичното дете Лили Гамбъл?

— Само да ми падне, ще видите тогава дали ще й позволя да ми размахва топори!

Поаро щракна с пръсти:

— Напуснали са страната. Отишли са в Новия свят, в чужбина, за да започнат „нов живот“. И нищо не подсказва, че впоследствие са се върнали отново тук, нали?

— Не, нищо — съгласи се госпожица Хорсфол. — А сега наистина трябва да бързам…

По-късно същата вечер Поаро позвъни на Спенс.

— Тъкмо се чудех какво става с вас, Поаро! Научихте ли нещо ново, каквото и да било?

— Проведох няколко разговора — мрачно отвърна детективът.

— Е, и?

— Резултатът от тях е следният: жителите на Бродхини са много добри хора.

— Какво искате да кажете, мосю Поаро?

— Помислете сам, приятелю мой. „Много добри хора.“ Имало е случаи, когато това е било мотив за убийство.