Смъртта на госпожа Макгинти

I.

Еркюл Поаро нае кола до Бродхини.

Беше уморен от много мислене. Мисленето винаги е изтощително. А освен това този път не беше и много резултатно. Сякаш държеше парче плат, на който е изтъкан съвършено ясен мотив, а той не можеше да го различи.

А мотивът си беше там — в това бе целият проблем. Само че беше от онези мотиви, които се сливат с основния цвят и не се забелязват лесно.

Недалеч от Килчестър Поаро се размина с колата на Самърхейс. На волана беше Джони и вътре имаше още един пътник. Потънал в мисли, детективът ги забеляза в последния момент.

Когато се върна в Лонг Медоус, той влезе във всекидневната, отмести тенджерата със спанак от най-удобния стол в стаята и седна. От горния стаж се носеше слабото тракане на пишеща машина. Робин Апуърд усилено работеше върху пиесата. Беше казал на Поаро, че е унищожил вече три версии. Не можел да се съсредоточи.

Вероятно бе приел смъртта на майка си доста тежко, но си оставаше Робин Апуърд, загрижен най-вече за себе си.

— Мадре — тържествено казваше той — би желала да ме види как продължавам да работя върху пиесите си.

Еркюл Поаро беше чувал много хора да говорят по същия начин. Това беше удобно оправдание — съзнанието, че такова би било желанието на мъртвия. Скърбящите никога не се съмняват в желанията на своите непрежалими мъртъвци. И тези желания обикновено съвпадат със собствените им намерения.

В случая това сигурно бе вярно. Госпожа Апуърд имаше огромна вяра в Робин и в неговата работа — затова тя така се бе гордяла с него.

Поаро се облегна назад и притвори очи. Мислеше за госпожа Апуърд. Преценяваше какво всъщност бе представлявала тя. Той си спомни една фраза, която бе чул веднъж от полицейски офицер: „Ще го разкъсаме и ще видим какво му дава сили да живее.“

Какво беше давало сили на тази жена?

Чу се трясък и Морийн Самърхейс нахлу в стаята. Косата й се развяваше от вятъра.

— Не знам какво може да се е случило с Джони — каза тя. — Отиде до пощата да изпрати едни пакети. Трябваше да се върне преди часове. Исках да поправи вратата на кокошарника.

Истинският джентълмен, боеше се Поаро, галантно би предложил той да поправи вратата на кокошарника. Но той не го направи. Искаше да продължи разсъжденията си върху двете убийства и характера на госпожа Апуърд.

— А и не мога да намеря формуляра от Министерството на земеделието — продължавате Морийн. — Търсих навсякъде.

— Спанакът е на дивана — услужливо рече Поаро.

Морийн обаче не се притесняваше за спанака.

— Формулярът пристигна миналата седмица — разсъждаваше тя на глас. — И трябва да съм го сложила някъде. Май тогава разплитах пуловера на Джони.

Изтича до бюрото и започна да издърпва чекмеджетата. По-голямата част от съдържанието им се изсипваше на пода. Гледката представляваше истинска агония за Еркюл Поаро.

Внезапно тя нададе ликуващ вик:

— Намерих го!

Радостно изтича навън.

Еркюл Поаро въздъхна и продължи да разсъждава.

Да подреди, да внесе порядък и прецизност… Той се намръщи. Разхвърлените предмети на пода до бюрото го разсейваха. Що за начин на живот!

Ред и методичност — това е то. Ред и методичност.

Въпреки че бе обърнал стола си, той все още можеше да вижда бъркотията върху пода. Принадлежности за шиене, купчина чорапи, писма, прежда, списания, восък за запечатване, снимки, пуловер…

Беше непоносимо!

Поаро се изправи, застана до бюрото и с бързи сръчни движения се залови да прибира вещите в отворените чекмеджета.

Пуловерът, чорапите, преждата. После в съседното чекмедже — восъкът, снимките, писмата.

Телефонът иззвъня. Острият му звук накара Поаро да подскочи. Той отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Ало… ало… ало… — викаше той.

Обаждаше се Спенс:

— А! Вие ли сте, мосю Поаро? Тъкмо вас търсех.

Гласът на Спенс бе почти неузнаваем. Доскоро разтревоженият офицер се бе превърнал в уверен мъж.

— Изговорихме страшно много приказки за тази прословута снимка — каза той с укорително снизхождение. — Имаме нови показания. При мен дойде момичето от пощата в Бродхини. Майор Самърхейс току-що я доведе. Изглежда, тя е стояла точно срещу къщата през въпросната нощ и е видяла как някаква жена е влязла вътре. Било е след осем и половина и преди девет часа. Жената не е била Дирдри Хендерсън. Била е с руса коса. А това ни връща точно там, където бяхме преди — със сигурност е една от двете: или Ив Карпентър, или Шийла Рендъл. Въпросът е коя от двете?

Поаро отвори уста да проговори, но не изрече нито дума. Внимателно и предпазливо той постави телефонната слушалка на вилката.

Стоеше неподвижен, вперил невиждащ поглед пред себе си.

Телефонът отново иззвъня.

— Ало? Ало? Ало? Може ли да разговарям с мосю Поаро, ако обичате?

— Еркюл Поаро е на телефона.

— Така си и помислих. Обажда се Мод Уилямс. Може ли да се видим в пощата след петнайсет минути?

— Ще бъда там.

Той затвори и погледна краката си. Трябваше ли да смени обувките си, които леко му убиваха? Е, добре, това сега май нямаше значение. Решително сложи шапката си и излезе.

По пътя надолу по склона бе поздравен от един от хората на Спенс, който идваше откъм Лабърнъмс.

— Добро утро, мосю Поаро!

Поаро вежливо отвърна на поздрава. Забеляза, че сержант Флетчър изглежда възбуден.

— Началникът ме изпрати да направя щателна проверка — обясняваше той. — Нали знаете, може и да сме пропуснали някои дреболии. Човек никога не е сигурен. Прегледахме и бюрото, разбира се, но на началника му хрумна идеята за секретно чекмедже — трябва да е чел много детективски романи. Оказа се, че няма такъв тайник. След това започнах да преглеждам книгите. Понякога хората пъхват писъмца между страниците, нали знаете?

Поаро отвърна, че това му е известно.

— И намерихте ли нещо? — попита учтиво.

— Писмо — не. Но затова пък открих нещо интересно. Поне аз смятам, че е интересно. Погледнете!

Той отви от парче вестник стара, доста разкъсана книга.

— Беше на една от лавиците. Стара книга е. Доста отдавна е печатана. Но вижте тук. — Той я разгърна и показа на Поаро първия лист, на който с молив бяха изписани думите: Ивлин Хоуп. — Интригуващо е, не мислите ли? В случай, че не си спомняте, това е името…

— Името, което Ева Кейн е взела, след като е напуснала Англия. Да, спомням си — отвърна Поаро.

— Изглежда, когато госпожа Макгинти е посочила една от тези снимки тук, в Бродхини, това е била нашата госпожа Апуърд. Май нещата доста се усложняват, нали?

— Наистина — прочувствено отвърна детективът. — Мога да ви уверя, че когато се върнете при полицейския началник Спенс, той ще си изскубе косите. Да, със сигурност ще си ги изскубе.

— Надявам се, че новината няма чак толкова много да го разстрои — отвърна сержант Флетчър.

Поаро не отговори и продължи надолу по хълма. Бе престанал да мисли. Чувстваше, че вече нищо няма смисъл.

Влезе в пощата. Мод Уилямс беше там и разглеждаше моделите за плетене. Поаро не я заговори, а отиде на гишето за марки. Когато тя приключи с покупката си, госпожа Суийтимън се приближи до Поаро, за да го обслужи, и той купи няколко марки. Мод излезе от магазина.

Госпожа Суийтимън изглеждаше много заета и неразговорлива, така че Поаро успя бързо да последва Мод навън. Бързо я настигна и тръгна след нея.

Госпожа Суийтимън, която ги наблюдаваше от прозореца на пощата, си помисли неодобрително: „Тези чужденци! Всички до един си приличат. Достатъчно стар е, за да й бъде даже дядо!“

II.

— Eh bien — каза Поаро. — Имате да ми кажете нещо, нали?

— Не знам дали е важно. Някой се опита да влезе в стаята на госпожа Уедърби през прозореца.

— Кога?

— Тази сутрин. Самата тя беше излязла, а момичето развеждаше кучето. Старият мърморко се беше затворил както обикновено. А аз, естествено, бях в кухнята — тя гледа на същата страна като кабинета — доста добра възможност, за да… Нали ме разбирате?

Поаро кимна.

— Така че аз изтичах на горния етаж и влязох в стаята на Нейно Кисело Величество. На прозореца беше опряна стълба и един човек се опитваше да го отвори. След убийството госпожа Уедърби държи къщата заключена и залоства врати и прозорци. Дори чист въздух не влиза. Когато мъжът ме видя, той бързо заслиза и избяга. Стълбата беше на градинаря, който орязваше бръшляна, но към единайсет часа отишъл да хапне.

— Кой беше този мъж? Можете ли да го опишете?

— Видях го съвсем бегло. Докато стигна до прозореца, той вече бе изчезнал, а когато го видях отначало, беше застанал срещу слънцето и не успях да разгледам лицето му.

— Сигурна ли сте, че беше мъж?

Мод се замисли.

— Беше облечен като мъж, на главата си носеше стара шапка. Но може и да е била жена, разбира се…

— Хм, интересно — каза Поаро. — Много интересно… Нещо друго?

— Засега няма. Какви стари боклуци пази тази жена! Трябва да е изкуфяла. Тази сутрин ме обвини, че тършувам из вещите й. Следващия път сигурно ще ме обвини, че искам да я убия. Ако някой си проси смъртта, това е тя! Страшно неприятна жена.

Поаро тихо промърмори:

— Ивлин Хоуп…

— Какво е това?

— Името познато ли ви е?

— Защо питате… ами, да… това е името, което Ева, как й беше името, приела, когато заминала за Австралия. Пишеше го… пишеше го във вестник „Санди Комет“.

— „Санди Комет“ е писал за много неща, но това не го е споменавал. Полицията е намерила въпросното име, написано в някаква книга в къщата на госпожа Апуърд.

Мод възкликна:

— Значи е била тя — и тя не е умряла там… Майкъл беше прав!

— Кой е Майкъл?

Мод рязко го прекъсна:

— Не мога да се бавя повече. Ще закъснея със сервирането на обяда. Яденето е във фурната.

Тя се затича. Поаро стоеше и гледаше след нея.

А госпожа Суийтимън, чийто нос беше залепен на стъклото на прозореца, се питаше дали този стар чужденец не е направил някое неприлично предложение.

III.

Когато се върна в Лонг Медоус, Поаро си свали обувките и обу домашните си пантофи. Те не бяха шик и според него съвсем не на необходимата висота, но той изпита облекчение. Седна в мекото кресло и отново започна да размишлява. Доста му се беше насъбрало за размисъл.

Имаше неща, дребни подробности, които пропускаше.

Мотивът върху парчето плат вече беше оформен, нуждаеше се само от още малко връзки между детайлите.

Той си представяше Морийн с чаша в ръка как говори с отнесен глас и задава въпроси… Госпожа Оливър и нейния разказ за вечерта й в театъра. Сесил?… Майкъл?… Беше почти сигурен, че тя бе споменала някакъв Майкъл — Ева Кейн, гувернантката на семейство Крейг.

Ивлин Хоуп…

Разбира се! Ивлин Хоуп!