Смъртта на госпожа Макгинти

Трета глава

Най-сетне Поаро се изправи с въздишка.

— Eh bien — рече. — Отхвърлихме възможността мотив за убийството да са парите. Да разгледаме другите варианти. Имала ли е госпожа Макгинти някакъв враг? Страхувала ли се е от някого?

— Няма доказателства за това.

— Какво казват съседите й?

— Нищо особено. Вероятно те не биха го издали на полицията, но не мисля, че прикриват някого. Казват, че тя била затворен човек. Но това е нещо съвсем нормално. В нашия край хората не се държат особено приятелски един към друг, вие знаете това, мосю Поаро. Разбрали са го още евакуираните по време на войната. Госпожа Макгинти прекарвала по цял ден със съседите си, но те не й станали близки.

— Откога живее в селото?

— Мисля, че от около осемнайсет-двайсет години.

— А къде е живяла преди това, през останалите четирийсет години?

— Няма нищо загадъчно около нея. Тя е дъщеря на фермер от Северен Девън. Заедно със съпруга си живели известно време близо до Илфракоум и после се преместили в Килчестър. Имали къща в края на града, но там било твърде влажно за тях, затова се преместили в Бродхини. Изглежда, мъжът й бил тих, благопристоен и порядъчен човечец — не ходел често в кръчмата. Хората много ги уважавали. Ето, това е, няма нищо за криене.

— И все пак е била убита, нали?

— И все пак е била убита.

— А племенницата не знае ли за някого, който да й има зъб за нещо?

— Тя твърди, че не познава такъв.

Поаро гневно потърка носа си.

— Разбирате, скъпи приятелю, че щеше да бъде много по-лесно, ако госпожа Макгинти не беше госпожа Макгинти, така да се каже. Ако можеше да бъде „мистериозната жена“ — жена с минало.

— Е, не е била такава — отвърна Спенс. — Била е просто госпожа Макгинти. Необразована жена, която е давала стаи под наем и е вършела домакинската работа. Такива жени колкото щеш из цяла Англия!

— Но не всички ги убиват, нали?

— Не, наистина.

— Тогава защо са искали да я убият? Очевидният отговор е неприемлив. Какво остава? Една безлична племенница. Един още по-безличен и необясним непознат. А фактите? Да се придържаме към тях. Какви са фактите? Възрастна домакиня бива убита. Срамежлив и недодялан млад мъж е арестуван и обвинен в убийство. Защо бе арестуван Джеймс Бентли?

Спенс вдигна поглед към Поаро:

— Доказателствата са срещу него. Нали ви казах…

— Да, доказателствата. Но кажете ми, Спенс, това истински доказателства ли са или са съчинени?

— Съчинени ли?

— Ами да. Ако предположим, че Джеймс Бентли е невинен, остават две възможности. Уликите са били нагласени умишлено, за да насочат подозрението към него. Или казано по друг начин, той просто е станал нещастна жертва на обстоятелствата.

Спенс се замисли:

— Да, разбирам накъде биете.

— Нищо не показва, че е било така. Но пък и нищо не говори за обратното. Парите са били взети и скрити извън къщата на място, лесно за откриване. Ако в действителност те бяха скрити в стаята му, полицията надали щеше да подмине този факт. Убийството е било извършено, докато Бентли се е разхождал сам, както често е правел. Наистина ли е имало кърваво петно на ръкава му, както той е заявил по време на съдебния процес, или това е било съчинено? Дали някой не е изцапал умишлено ръкава му?

— Мисля, че отивате твърде далеч, мосю Поаро.

— Може би, може би. Но не трябва да се спираме на едно място. Според мен в този случай трябва да отидем толкова далеч, че въображението ни да не може да вижда ясно пътеката, която изминаваме. Защото, знаете ли, скъпи мой Спенс, ако госпожа Макгинти е била една обикновена домакиня, то тогава убиецът й трябва да се откроява. Да, така е логично. В този случай интересен е не убитият, а убиецът. С повечето престъпления не е така. Обикновено именно в личността на убития се крие същността на деянието. Мълчаливите мъртъвци са тези, които ме интересуват. Тяхната омраза, тяхната любов, техните действия. И едва когато опознаеш добре убитата жертва, тогава тя започва да говори и тогава застиналите устни промълвяват едно име — името, което искаш да узнаеш.

Спенс изглеждаше доста притеснен.

„Ама и тези чужденци…“ — като че си мислеше.

— Но в този случай — продължи Поаро — е тъкмо обратното. Тук имаме работа с една загадъчна личност, фигура, която все още не е изплувала от мрака. Как е умряла госпожа Макгинти? Защо е умряла? Няма да намерим отговора, ако изучаваме само живота й. Отговорът е в личността на убиеца. Съгласен ли сте с мен?

— Предполагам — предпазливо отвърна старши по-лицейският офицер.

— Някой, който е искал… Какво? Да унищожи госпожа Макгинти? Или да унищожи Джеймс Бентли?

Спенс изпусна едно съмнително „хм“.

— Д-д-а-а-а… В това се заключава един от първите въпроси: коя е истинската жертва? Кой е трябвало да бъде истинската жертва?

Спенс недоверчиво изрече:

— Наистина ли смятате, че някой би убил съвършено безобидна възрастна жена, за да бъде набеден някой друг в престъплението й и да бъде обесен?

— Казват, че човек не може да направи омлет, без да счупи яйцата. Вероятно госпожа Макгинти е била яйцето, а Джеймс Бентли — омлетът. Така че сега ми разкажете това, което знаете за Джеймс Бентли.

— Не знам много. Баща му бил лекар. Починал, когато Джеймс бил на девет години. Учил в едно от малките държавни училища. Не го приели на военна служба заради слабите му дробове. Бил мобилизиран като цивилен по време на войната и тогава живеел с властолюбивата си майка.

— Да — започна Поаро, — тук може да се намери нещо… Нещо повече, отколкото в житейската история на госпожа Макгинти.

— Наистина ли вярвате на тези свои предположения?

— Не, все още не вярвам на нито едно от тях. Но според мен има две отделни посоки на разследване и трябва много скоро да решим коя е правилната и коя ще следваме.

— Как смятате да процедирате, мосю Поаро? Аз самият мога ли да направя нещо?

— Първо трябва да разговарям с Джеймс Бентли.

— Това може да бъде уредено. Аз ще се заема с адвокатите.

— След това в зависимост от резултата от този разговор, ако въобще има такъв — не съм много обнадежден — ще замина за Бродхини. Там с помощта на вашите бележки колкото се може по-бързо ще обиколя същите места, които сте обходили и вие преди мен.

— Да не би да съм пропуснал нещо — отбеляза Спенс с горчива усмивка.

— Бих казал да не би някое обстоятелство да хвърли друга светлина върху събитието, когато го разгледам от моя гледна точка. Човешките реакции са различни и човешкият опит е различен. Веднъж приликата между богат финансист и производител на сапун, когото познавах от Лиеж, ме наведе на напълно задоволителен резултат. Но да спрем дотук! Това, което трябва да направя, е един по един да елиминирам възможните варианти. А да отхвърлим следата госпожа Макгинти, следа номер едно, очевидно би било по-бързо и по-лесно за нас, отколкото веднага да атакуваме следа номер две. Къде мога да отседна в Бродхини? Има ли сравнително добра странноприемница?

— Има една, която се нарича „Трите патици“, но там не дават стаи. На пет километра от нея се намира „Агнето в Кълавон“. Има и нещо като странноприемница в Бродхини. В действителност не е точно странноприемница, а доста занемарена селска постройка, където собствениците — една млада двойка, подслоняват срещу заплащане. Само че — рече Спенс със съмнение — едва ли ще ви се стори много удобна.

Еркюл Поаро направи болезнена гримаса.

— Ако трябва да страдам, ще страдам — изрече. — Значи така ми е било писано.

— Не знам като какъв искате да отидете там — продължи скептично Спенс, докато го наблюдаваше. — Представете се за някакъв оперен певец с пресипнал глас, който се нуждае от почивка. Това би свършило работа.

— Ще отида — заяви Еркюл Поаро с тона на кралска особа — и ще представлявам себе си.

Полицаят прие това изявление с присвити устни.

— Мислите ли, че е разумно?

— Мисля, че е важно и необходимо. Напълно необходимо. Да не забравяме, cher ami, че трябва да се борим с времето. Какво знаем? Нищо. Следователно надеждата, голямата надежда е в това да отида там, преструвайки се, че знам много. Аз съм Еркюл Поаро. Аз съм великият, единственият Еркюл Поаро. И аз, Еркюл Поаро, не съм удовлетворен от присъдата по случая „Макгинти“. Аз, Еркюл Поаро, имам силни подозрения за това, което в действителност се е случило. Това е обстоятелство, което единствено аз оценявам с реалната му стойност. Разбирате ли?

— И по-нататък?

— По-нататък, след като направя необходимото впечатление, ще наблюдавам реакциите. Реакции ще има. Съвсем определено реакции ще има!

Спенс неспокойно погледна дребния човечец.

— Вижте, мосю Поаро — рече, — не се излагайте на опасност! Не искам да ви се случи нещо лошо.

— Но ако ми се случи, вие без сянка от съмнение ще докажете правотата си, нали?

— Не желая да доказвам нищо на такава цена — отвърна полицейският началник.