Смъртта на госпожа Макгинти

I.

— Чистичко извършена работа — рече полицейският началник Спенс.

Червендалестото му грубовато лице беше разгневено. Той погледна към мястото, където Еркюл Поаро седеше и слушаше със сериозен вид.

— Чисто и грозно — каза детективът. — Била е удушена — продължи. — С копринено шалче, едно от собствените й копринени шалчета, с което е била. Обвито около врата й, краищата му се кръстосват и се издърпват. Чисто, бързо, ефикасно. Бандитите в Индия го правели по този начин. Жертвата не се бори и не вика — притиска се сънната артерия…

— Изисква ли се някакво специално умение?

— Може, но по-скоро — не. Ако човек реши да го направи, може да го прочете в някоя книга. На практика никак не е трудно. Особено когато жертвата нищо не подозира, а тя не е подозирала.

Поаро кимна.

— Извършил го е някой, когото е познавала.

— Да. Заедно са пили кафе — една чаша за нея и една за госта. Отпечатъците от пръсти много внимателно са били изтрити от чашата на гостенката, но с червилото е по-трудно — останали са следи от него.

— Значи е била жена, така ли?

— И вие очаквахте да е жена, нали?

— Ами да. Натам сочат нещата. — Спенс продължи: — Госпожа Апуърд разпозна една от снимките — тази на Лили Гамбъл. Значи има връзка с убийството на госпожа Макгинти.

— Да — повтори Поаро след него, — има връзка с убийството на госпожа Макгинти.

Той си припомни изражението на госпожа Апуърд, когато бе казала:

Госпожа Макгинти умря. И как умря тя? Главата си навън подаде също като мен.

Спенс продължаваше:

— Госпожа Апуърд се е възползвала от отличната според нея възможност — синът й и госпожа Оливър са били на театър. Позвънила е на лицето, което я е интересувало, и го е поканила да я посети. Така и станало според вас? Тя си е играла на детектив.

— Нещо подобно. Направила го е от любопитство. Пазела е за себе си това, което е знаела, но същевременно е искала да научи повече. Въобще не си е давала сметка, че това, което върши, може да е опасно. — Поаро въздъхна. — Страшно много хора мислят, че убийството е игра. За съжаление не е така. Предупредих я, но тя не искаше да ме чуе.

— Да, зная. Преди младият Робин да потегли с госпожа Оливър, изтичал за последно в къщата, където майка му тъкмо привършвала някакъв телефонен разговор. Не поискала да му каже с кого. Играела си на загадки. Робин и госпожа Оливър си помислили, че може да сте вие.

— Де да бях аз — възкликна Еркюл Поаро. — Наистина ли нямате представа на кого е телефонирала?

— Никаква. Телефонните връзки наоколо са автоматични, нали знаете?

— Прислужницата не може ли да ви помогне?

— Не. Върнала се е около десет и половина вечерта. Тя има ключ от задната врата. Направо е отишла в стаята си, като е подминала кухнята и си е легнала. Къщата е била тъмна и тя предположила, че госпожа Апуърд е заспала и че другите още не са се върнали. — Спенс добави: — Тя е глуха и доста своенравна. Малко я интересува какво става наоколо. Мисля, че върши колкото се може по-малко работа с колкото се може повече мърморене.

— Не е ли някоя от старите и предани прислужници?

— О, не! Работи при семейство Апуърд едва от една-две години.

Един полицай надникна през вратата.

— Някаква млада дама иска да ви види, сър — каза той. — Твърди, че има нещо, което вероятно трябва да знаете. Става въпрос за снощи.

— За снощи ли? Поканете я!

Влезе Дирдри Хендерсън. Изглеждаше бледа, напрегната и както винаги — доста непохватна.

— Помислих си, че може би е по-добре да дойда — каза. — Дано само не ви прекъсвам или нещо такова — извинително добави тя.

— Съвсем не, госпожице Хендерсън.

Спенс стана и приближи един стол. Младата жена седна сковано — също като ученичка.

— Имате да ни кажете нещо за миналата нощ ли? — окуражително подхвана Спенс. — За госпожа Апуърд ли става дума?

— Да. Убили са я, нали? Пощальонът каза така, а после и хлебарят. Майка, естествено, смята, че не може да е вярно… — тя спря.

— Боя се, че майка ви не е съвсем права. Вярно е. А сега, не искахте ли да… да ни кажете нещо?

Дирдри кимна.

— Да — отвърна. — Ами… аз бях там.

В поведението на Спенс настъпи промяна. Той демонстрира още по-голямо внимание към момичето, но се долавяше, че е подплатено със служебна непоколебимост.

— Били сте там — каза. — В Лабърнъмс. По кое време?

— Не зная точно — отвърна тя. — Между осем и половина и девет предполагам. Може би по-скоро към девет. Във всеки случай беше след вечеря. Знаете ли, тя ми позвъни.

— Госпожа Апуърд ви се е обадила по телефона?

— Да. Каза, че Робин и госпожа Оливър отивали на театър в Калънки, че тя щяла да бъде съвсем сама и попита дали не бих могла да се отбия и да пия кафе с нея.

— И вие отидохте ли?

— Да.

— И… пихте кафе с нея?

Дирдри поклати глава.

— Не. Отидох там и почуках, но не получих отговор. Така че отворих вратата и влязох в коридора. Беше доста тъмно — още отвън видях, че във всекидневната не свети. Това ме учуди. Един-два пъти извиках „госпожа Апуърд“, но никой не се обади. Тогава помислих, че може би има някакво недоразумение.

— За каква грешка си помислихте?

— Помислих си, че може би и тя е отишла със сина си и госпожа Оливър на театър.

— Без да ви уведоми?

— Наистина това изглеждаше доста странно.

— Нямате ли друго обяснение?

— Е, реших, че може би Фрида погрешно е разбрала думите й. Понякога тя не разбира точно какво й се казва. Чужденка е. Тя самата беше доста развълнувана предната нощ, защото ни напуска.

— И вие какво направихте, госпожице Хендерсън?

— Просто си излязох.

— И се върнахте вкъщи?

— Да. Всъщност малко се поразходих. Вечерта беше приятна.

Спенс замълча за секунда-две, като я наблюдаваше. Поаро забеляза, че той е вперил поглед в устата й. След малко полицаят се изправи и живо произнесе:

— Е, благодаря ви, госпожице Хендерсън. Много добре постъпихте, че дойдохте при нас. Задължени сме ви.

Той се ръкува с нея.

— Мислех, че е редно да дойда — рече Дирдри. — Майка ми обаче не беше на същото мнение.

— Така ли?

— Но аз помислих, че е по-добре да дойда.

— Съвсем правилно.

Той я изпрати и се върна.

Седна, започна да барабани с пръсти по масата и погледна към Поаро.

— Нямаше червило — отбеляза. — Или не си е сложила специално тази сутрин?

— Не е само тази сутрин. Тя не употребява червило.

— Не е ли странно в днешно време?

— Тя е доста странно момиче — недоразвито.

— Не си слага и парфюм, доколкото мога да подуша. Госпожа Оливър каза, че в къщата миналата нощ миришело на някакъв парфюм, при това скъп. И Робин Апуърд го потвърждава. Не е бил парфюмът на майка му.

— Мисля, че това момиче не употребява и парфюм — каза Поаро.

— Прав сте — отвърна полицейският началник. — Прилича на капитан на хокеен отбор от старомодно девическо училище. Но май гони трийсетте.

— Точно така.

— Забавено развитие, така ли?

Детективът се замисли. После отвърна, че не е толкова просто, колкото изглежда.

— Нещо не съвпада — каза Спенс. — Нито червило, нито парфюм. И след като Дирдри има майка, а майката на Лили Гамбъл е била убита в пиянски скандал на улицата в Кардиф, когато тя е била само на девет години, не виждам как Дирдри може да е Лили Гамбъл. Но госпожа Апуърд се е обадила по телефона именно на нея миналата вечер, това не можем да отречем. — Той потри носа си. — Има нещо объркано тук.

— А медицинската експертиза?

— Няма да ни е от голяма полза. Всички съдебни лекари със сигурност ще потвърдят, че е била мъртва преди девет и половина вечерта.

— Значи госпожа Апуърд може да е била вече мъртва, когато Дирдри Хендерсън е дошла в Лабърнъмс?

— Вероятно е било така, ако казва истината. Или казва истината, или е много потайна. Майка й не искала да дойде при нас. Какво смятате за това?

Поаро се замисли.

— Нищо особено. Естествено е всяка майка да реагира по този начин. Тя е от хората, които избягват неприятностите.

Спенс въздъхна:

— Следователно знаем, че Дирдри Хендерсън е била на мястото на престъплението. Или някой друг преди нея. Жена. Жена, която използва червило и скъп парфюм.

Детективът промърмори:

— Вие ще разследвате…

Полицейският началник го прекъсна:

— Ще разследвам! Трябва да бъдем тактични. Не искам никого да плашим. Какво е правила Ив Карпентър миналата нощ? Какво е правила Шийла Рендъл? От десет до един през нощта те просто са си седели вкъщи. Знам, че Карпентър е бил на политическо събрание.

— Ив — замислено произнесе Поаро. — Модата в имената днес бързо се променя. Сега няма да чуеш името Ева. Просто не е модерно. Но Ив е популярно име.

— Тя може да си позволи скъпи парфюми — рече Спенс, като следваше нишката на собствените си размишления и въздъхна: — Трябва да научим повече за нея. Толкова е удобно да си вдовица от войната. Можеш да се появиш, където си поискаш, да си сложиш скръбно изражение на лицето и да оплакваш някой храбър млад авиатор. Никой няма да ти задава въпроси.

Той подхвана друга тема:

— Що се отнася до чукчето за захар или каквото е там, дето сте го изпратили — мисля, че сте попаднали в целта. Това е оръжието, с което е била убита госпожа Макгинти. Докторът се съгласи, че то е много подходящо за такъв тип удар. Имало е и кръв по него. Чукчето за захар е било измито, разбира се, но те не си дават сметка, че в днешно време една микроскопична частица кръв може да даде реакция с най-новите химикали. Да, това е било човешка кръв. И тук отново откриваме връзка със семейство Уедърби и Дирдри Хендерсън. Или може би греша?

— Дирдри беше напълно убедена, че чукчето за захар е било продадено по време на Празникът на реколтата в магазина „Донеси и купи“.

— А госпожа Самърхейс също ли беше така категорична, че това чукче е купено по Коледа?

— Тя никога за нищо не може да бъде категорична — отвърна мрачно Поаро. — Тя е очарователна личност, но й липсва организираност. Но аз, който живея в Лонг Медоус, мога да ви кажа следното — там прозорците непрекъснато са отворени. Всеки, който поиска, би могъл да се промъкне, да вземе нещо и после пак да го върне на мястото му, и нито госпожа Самърхейс, нито майор Самърхейс биха забелязали липсата му. Ако един ден не го намери, тя ще си помисли, че съпругът й го е взел, за да разреже заек или да насече дърва. Той пък ще реши, че жена му реже месо с него. В тази къща никой не използва нищо по предназначение. Те просто грабват каквото им е под ръка и го оставят, където им падне. Никой нищо не помни. Ако аз трябваше да живея по този начин, бих се намирал в постоянно стресово състояние. Но на тях, изглежда, това не им прави впечатление.

Спенс въздъхна.

— Е, има и нещо положително в цялата тази история — няма да екзекутират Джеймс Бентли, докато не се изясни каква е работата. Написахме писмо до канцеларията на Министерството на вътрешните работи. Дават ни това, което искахме — време.

— Струва ми се — каза Поаро, — че трябва отново да се срещна с Бентли. Сега, когато знам малко повече.

II.

У Джеймс Бентли бе настъпила лека промяна. Беше доста поотслабнал, ръцете му бяха по-неспокойни — иначе си беше все същото тихо, отчаяно същество.

Еркюл Поаро внимателно подхвана разговора. Има нови улики. Полицията преразглежда случая. Следователно има надежда…

Но Джеймс Бентли беше загубил надежда. Той каза:

— Няма никакъв смисъл. Какво повече може да разбере полицията?

— Приятелите ви — започна Еркюл Поаро — работят усилено за вас.

— Приятелите ли? — Той сви рамене. — Аз нямам приятели.

— Не говорете така. В най-лошия случай имате двама приятели.

— Двама приятели? Бих искал да зная кои са те.

Ако се съдеше по тона му, той по-скоро изразяваше учудване, отколкото желание да узнае имената им…

— Първо, полицейският началник Спенс…

— Спенс? Спенс ли? Полицейският началник, който започна делото срещу мен? Това е направо смешно.

— Не е смешно. Имате късмет. Той е изключително умен и съвестен полицейски офицер. Иска да бъде напълно сигурен, че е заловил истинския престъпник.

— Ами явно е достатъчно сигурен в това.

— Колкото и странно да звучи, въобще не е убеден във вашата вина. Ето защо, както вече казах, той е ваш приятел.

— Ама че приятел!

Еркюл Поаро изчакваше. „Дори Джеймс Бентли — размишляваше той — би трябвало да притежава някакви човешки качества. Дори Джеймс Бентли не би могъл изцяло да бъде лишен от човешко любопитство.“

След малко Бентли продължи:

— Е, добре, а кой е вторият ми приятел?

— Мод Уилямс.

— Мод Уилямс ли? Коя е тя?

— Работила е в офиса на „Бредър и Скатъл“.

— О-о… Тази госпожица Уилямс!

— Precisement, тази госпожица Уилямс.

— Но какво общо има тя с всичко това?

На моменти Еркюл Поаро намираше личността на Джеймс Бентли толкова отблъскваща, че от все сърце искаше да повярва във вината му за убийството на госпожа Макгинти. За съжаление колкото повече Бентли го вбесяваше, толкова повече той заставаше на позицията на Спенс. За него ставаше все по-трудно да си представи Бентли в ролята на убиец. Отношението на Джеймс Бентли към убийството би било, Поаро бе убеден в това, като към нещо, което и без това не оправя живота. Ако самоувереността беше отличителна черта на убийците, както настояваше Спенс, то този мъж със сигурност не беше убиец.

Детективът сдържано каза:

— Госпожица Уилямс се интересува от този случай. Тя е убедена във вашата невинност.

— Не разбирам какво би могла да знае тя за това.

— Тя ви познава.

Джеймс Бентли примигна, а после измърмори:

— Предполагам, че ме познава малко, но само толкова.

— Вие работехте с нея в една стая, нали? И понякога сте обядвали заедно?

— Ами… да. Веднъж или два пъти. В кафенето „Синята котка“. Там е много удобно. Точно на отсрещната страна на улицата.

— Не сте ли се разхождали заедно?

— Всъщност бяхме излезли веднъж. Ходихме нагоре по хълмовете.

Еркюл Поаро избухна:

— Ma foi, да не би да искам да изтръгна от вас тайната на някакво престъпление? Нима е противоестествено да правите компания на едно хубаво момиче? Това не ви ли доставя удоволствие? Не сте ли доволен от себе си?

— Не виждам защо да съм — отвърна Джеймс Бентли.

— На вашата възраст е естествено и позволено да се радвате на компанията на момичета.

— Не познавам много момичета.

— Ca se voit! Трябва да се срамувате, а не да изпитвате удовлетворение от този факт. Познавали сте мис Уилямс. Работели сте с нея, разговаряли сте с нея и понякога сте се хранили с нея, а веднъж дори сте се изкачвали по хълмовете. Когато обаче споменах името й, вие дори не се сетихте коя е тя!

Младият мъж се изчерви.

— Нали виждате, че никога не съм имал отношения с момичета. А и тя не е това, на което му казват истинска дама, нали? Симпатично момиче наистина, но съм сигурен, че майка ми би я взела за много обикновена.

— От значение е какво мислите вие.

Джеймс Бентли отново се изчерви.

— Косата й, дрехите й — започна. — Мама, разбира се, имаше старомодни възгледи… — Той прекъсна мисълта си.

— Но сте намерили у госпожица Уилямс… как да кажа… отзивчивост?

— Тя винаги беше много мила — бавно отговори Джеймс Бентли. — Но не ме разбираше истински. Майка й е починала, когато Мод е била дете.

— След това сте загубили работата си — каза Поаро. — И не сте могли да си намерите друга. Доколкото разбирам, с госпожица Уилямс сте се виждали и в Бродхини, нали?

Джеймс Бентли изглеждаше объркан.

— Да… да. Идваше там по работа и ми бе изпратила пощенска картичка. Помоли ме да я посрещна. Не знам защо, аз въобще не я познавах.

— Но отидохте да я посрещнете, нали?

— Да. Не исках да бъда невъзпитан.

— На кино ли я заведохте или на ресторант?

Младият мъж изглеждаше искрено възмутен:

— О, не! Нищо подобно. Ние… ъ-ъ-ъ… просто си поговорихме, докато тя чакаше автобуса си.

— Колко ли забавно трябва да е било на горкото момиче!

Джеймс Бентли рязко отвърна:

— Нямах никакви пари. Не го забравяйте. Нямах пукнат петак.

— Разбира се. Това е станало няколко дни преди госпожа Макгинти да бъде убита, нали?

Бентли кимна. Неочаквано каза:

— Да, беше в понеделник. Тя бе убита в сряда.

— Ще ви попитам нещо друго, господин Бентли. Госпожа Макгинти получаваше ли „Санди Комет“?

— Да.

— А вие виждали ли сте тези нейни вестници?

— Понякога ми ги предлагаше, но аз не приемах често. Мама не харесваше такъв род вестници.

— Значи не сте видели броя на „Санди Комет“ от онази седмица?

— Не.

— И госпожа Макгинти не ви е говорила за него или за написаното там?

— Напротив — неочаквано заяви Джеймс Бентли. — Тя живееше с този вестник и непрекъснато разправяше разни истории от него.

— О-ла-ла, значи живеела с вестника! И какво разказваше? Внимавайте, много е важно!

— Не мога точно да си спомня в момента. Ставаше въпрос за някакво старо дело за убийство. Мисля, че човекът се казвал Крейг, не, може би не беше Крейг. Както и да е, тя ми спомена за някого, който сега живеел в Бродхини и бил свързан със случая. Госпожа Макгинти бе изцяло погълната от тази история. Така и не можах да разбера защо й отделяше такова внимание.

— Спомена ли ви за кого от Бродхини става дума?

Бентли неопределено каза:

— Мисля, че говореше за онази жена, чийто син пише пиеси.

— Назовавала ли я е по име?

— Не… аз… наистина беше толкова отдавна…

— Умолявам ви, опитайте се да си спомните! Нали искате отново да сте на свобода?

— На свобода ли? — в гласа му прозвуча изненада.

— Да, на свобода.

— Аз… да… разбира се, че…

— Тогава мислете! Какво ви каза госпожа Макгинти?

— Ами… нещо от рода на „толкова е самодоволна, толкова надута. Но няма да се надува така, ако всичко се разчуе“. И после: „Никога няма да повярваш, че е същата жена от снимката.“ Естествено, тези снимки са правени преди много години.

— Но какво ви кара да сте сигурен, че госпожа Макгинти е говорила за госпожа Апуърд?

— Наистина, не зная… Останах с такова впечатление. Тя ми говореше за госпожа Апуърд, а след това ми стана безинтересно и престанах да я слушам, а после… Май сега, като се размисля, не съм сигурен в действителност за кого говореше. Тя непрекъснато говореше нещо.

Поаро въздъхна. После каза:

— Аз не смятам, че е ставало въпрос за госпожа Апуърд. Според мен е говорела за някой друг. Но ще е нелепо да ви обесят заради това, че не обръщате достатъчно внимание на хората, с които разговаряте… Госпожа Макгинти разказвала ли ви е за къщите и семействата, където е работила?

— Да, понякога, но няма смисъл да ме разпитвате. Вие като че ли не си давате сметка, мосю Поаро, че тогава аз трябваше да уреждам собствения си живот. Намирах се в много голямо затруднение.

— Но не чак толкова голямо, както сега! Говорила ли е тя за госпожа Карпентър, която по онова време се е наричала госпожа Селкърк, или за госпожа Рендъл?

— Карпентър с новата къща на върха на хълма и с голямата кола, нали? Беше сгоден за госпожа Селкърк — госпожа Макгинти винаги се е отнасяла с презрение към госпожа Селкърк. Не зная защо. „Парвеню“ — така я наричаше тя. Нямам представа какво е искала да каже с това.

— А нещо за семейство Рендъл?

— Оня, лекаря ли? Не си спомням да е казвала нещо специално за него.

— А за семейство Уедърби?

— За тях си спомням: „Тази пък само се преструва и си въобразява“ — казваше госпожа Макгинти. А за него говореше: „Нито една дума — добра или лоша — не съм чула от устата му.“ — Той помълча малко. — Тя казваше, че това е нещастен дом.

Еркюл Поаро вдигна поглед. В този момент гласът на Джеймс Бентли прозвуча по-различно. Той не повтаряше безучастно всичко, което си спомняше. За кратко време беше излязъл от състоянието на апатия. Джеймс Бентли мислеше за Хънтърс Клоуз, за живота, който течеше там, за това дали този дом е щастливо или нещастно място. Джеймс Бентли правеше усилия да мисли обективно.

Детективът меко промълви:

— Познавахте ли ги? Майката? Бащата? Дъщерята?

— Не бих казал. Случайно се запознах с дъщерята. Стана заради кучето им. Беше се хванало в капан. Тя не можеше да го измъкне и аз й помогнах.

Отново се появиха странни нотки в гласа му.

„Помогнах й“ — бе казал той и в тези думи се долови известна гордост.

Поаро си спомни какво му беше доверила госпожа Оливър за разговора й с Дирдри Хендерсън.

Той внимателно попита:

— Разговаряхте ли с нея?

— Да. Тя… Майка й страдала много, била тежко болна, ми каза тя. Много обича майка си.

— А вие й разказахте за вашата майка, нали?

— Да — простичко отвърна Джеймс Бентли.

Поаро нищо не каза. Той чакаше.

— Животът е много жесток — продължи събеседникът му. — И много несправедлив. Някои хора така и не разбират какво е щастие.

— Възможно е — отвърна Еркюл Поаро.

— Не мисля, че госпожица Уедърби е разбрала много от живота.

— Хендерсън.

— А, да. Тя ми спомена, че имала втори баща.

— Дирдри Хендерсън — каза детективът. — Дирдри с печалния образ. Хубаво име, но самата тя не е особено хубава, струва ми се?

Джеймс Бентли се изчерви.

— Според мен — каза — тя е доста симпатична…