Смъртта на госпожа Макгинти

Двайсета глава

Еркюл Поаро седеше в кабинета на полицейския началник Спенс в Килчестър. Отпуснат в един стол, той беше затворил очи и докосваше върховете на пръстите пред себе си.

Полицейският началник прие някакви доклади, даде инструкции на един сержант и накрая погледна към детектива.

— Някаква блестяща идея ли ви хрумна, мосю Поаро? — попита.

— Размишлявам — отвърна той. — Отново преценявам фактите.

— Забравих да ви попитам — успяхте ли да изкопчите нещо полезно от Джеймс Бентли при последното си посещение?

Поаро поклати глава и се намръщи.

Наистина в момента мислите му бяха изцяло заети с Джеймс Бентли.

Беше много досадно, отчаяно си мислеше Поаро, че в този случай, когато бе предложил услугите си без възнаграждение, единствено от приятелски чувства и уважение към един добър полицейски служител, на жертвата й липсваше всякаква романтичност и притегателна сила.

„Можеше да си имам работа с някое чудесно младо момиче, объркано и невинно, или пък с честен млад мъж, също объркан и невинен, но с «измъчен, ала непокорен дух».“ — мислеше си той, който напоследък бе чел доста английска поезия в една антология. Вместо това се бе ангажирал с този Джеймс Бентли, който беше истински патологичен случай на егоцентризъм, защото цял живот беше мислил само за себе си. Един човек, лишен от благодарност за усилията да го спасят, дори можеше да се каже напълно незаинтересован.

„Наистина — мислеше Поаро, — заслужава да го оставим на бесилото, щом като му е толкова безразлично…“

Но не, той нямаше да остави нещата да стигнат дотам.

Гласът на Спенс прекъсна размишленията му.

— Нашият разговор — каза Поаро, — ако мога така да се изразя, не даде никакви резултати. Ако е имало нещо важно за помнене, той не го помни. А това, което помни, е толкова мъгляво и уклончиво, че човек не може да се опре на него. Във всеки случай по всичко личи, че госпожа Макгинти е била много развълнувана от статията в „Санди Комет“ и е разговаряла по този въпрос с Бентли, като специално е назовала човек, живеещ в Бродхини и „свързан със случая“.

— Свързан с кой случай? — рязко попита Спенс.

— И нашият приятел не е сигурен — отвърна детективът. — Каза, че навярно е случаят „Крейг“, но не беше много убеден. Но тъй като това е единственият случай, за който Бентли е чувал, по всяка вероятност ще е единственият, за който би си спомнил. Въпросният „някой“ е жена. Джеймс Бентли дори цитира думите на госпожа Макгинти: „Някоя, която няма да се надува така, ако всичко се разчуе.“

— Да се надува? Гордост?

— Mais oui. — Поаро кимна, след като разбра, че Спенс схваща какъв смисъл се крие зад думата. — Подобно изказване може да ни подскаже много, нали?

— Някакъв ключ към това коя може да е тази горделивка?

— Бентли предполага, че е госпожа Апуърд, но лично аз не виждам причина за това!

Спенс поклати глава.

— Вероятно защото тя е горда и властна жена — дори прекалено, бих казал. Но едва ли е ставало въпрос за госпожа Апуърд, тъй като сега тя е мъртва, и то поради същата причина, заради която и госпожа Макгинти беше убита — разпознаването на снимката.

Поаро тъжно промълви:

— Предупредих я.

Полицейският началник гневно измърмори:

— Лили Гамбъл! Що се отнася до възрастта й, има само два възможни варианта — или госпожа Рендъл, или госпожа Карпентър. Не причислявам към тях и онова момиче Хендерсън, тъй като нейното минало е известно.

— А на останалите две — не е?

Спенс пое въздух:

— Знаете как стоят нещата днес. Войната разтърси всички и всичко. Поправителното училище, където е била Лили Гамбъл, заедно с цялата му документация, са били унищожени от бомба. Ами хората? Най-трудното нещо на света е да проверяваш живота на хората. Вземете Бродхини — единствените хора, за които знаем нещо, са семейство Самърхейс, които са живели по тези места от триста години насам, а също и Гай Карпентър, който е един от инженерите Карпентър. Всички останали са, как да кажа, въздух. Доктор Рендъл с вписан в Медицинския регистър, известно е къде е следвал и къде е практикувал, но не знаем нищо за семейната му среда. Жена му е от Дъблин. Ив Селкърк, съпругата на Гай Карпентър, е била красива млада вдовица от войната. Да вземем семейство Уедърби — изглежда, те са пропътували целия свят, били са и тук, и там, и навсякъде. Защо? Има ли някаква причина? Дали той е злоупотребил с пари в банка? Или са предизвикали скандал? Не казвам, че не можем да разберем всичко за тези хора. Напротив, можем, но се иска време. Самите те няма да ни помогнат.

— Защото обикновено има нещо, което искат да скрият, и не е нужно това да е непременно убийство — каза Поаро.

— Точно така. Би могло да бъдат неприятности със закона, скромен произход или скандал от личен или обществен характер. Но каквото и да е то, засегнатите са положили много усилия, за да скрият тайната си, а това доста усложнява нещата.

— Но не ги прави невъзможни.

— О, не. Съвсем не е невъзможно, но изисква време. Ако Лили Гамбъл е в Бродхини, както аз си мисля, то тя е или Ив Карпентър, или Шийла Рендъл. Разпитвал съм ги, но беше един най-формален разпит. И двете твърдят, че по време на убийството са били вкъщи, сами. Госпожа Карпентър ме гледаше невинно с широко отворените си очи, а госпожа Рендъл беше нервна, но тя винаги си е нервна, така че по това не може да се съди.

— Да — отвърна Поаро замислено. — Тя наистина е нервна. — Той си спомни за госпожа Рендъл в градината на Лонг Медоус. Тя беше получила анонимно писмо или поне така твърдеше. И преди това, и сега той продължаваше да се чуди на думите й.

Спенс каза:

— Трябва да внимаваме, защото ако една от тях е виновна, то другата е невинна.

— А Гай Карпентър е вероятно бъдещият нов член на парламента и е важна фигура в областта.

— Това не би му помогнало, ако е виновен за убийство или е съучастник в него — мрачно заяви полицейският инспектор.

— Знам. Но нали трябва да бъдете сигурен?

— Точно така. Във всеки случай ще се съгласите, че въпросът опира до двете жени, нали?

Поаро въздъхна:

— Не… не бих казал. Има и други възможности.

— Кои са те?

Детективът замълча за момент, а след това заговори с променен глас:

— Защо хората пазят снимки?

— Защо ли? Боже мой! Защо хората пазят какви ли не боклуци, джунджурии и дрънкулки? Просто го правят и това си е!

— Тук съм съгласен с вас. Някои си пазят нещата. Други изхвърлят всичко, от което повече не се нуждаят. Да, това е въпрос на характер, но аз говоря специално за снимките. Защо хората пазят именно снимки?

— Защото просто не изхвърлят нищо. Или са спомен…

Поаро наблегна на последните му думи:

— Именно. Те са спомен. Отново да си зададем въпроса — защо? Защо една жена пази снимките си като млада? Като първа причина, разбира се, бих изтъкнал суетността. Била е хубаво момиче и си пази снимките от младини, за да й напомнят за отминалата красота. Това я насърчава, когато огледалото не е много ласкаво към нея. Вероятно казва на приятелките си с въздишка: „Така изглеждах на осемнайсет години…“ Какво ще кажете?

— Да, да, прав сте.

— В такъв случай това е причина номер едно. Суета. Сега причина номер две — сантименталност.

— Не е ли едно и също?

— Не, не съвсем. Защото сантименталността те подвежда да пазиш не само своите снимки, но и снимките на други хора… на омъжената дъщеря като прохождащо бебе с играчки наоколо.

— Виждал съм такива — Спенс се ухили.

— Да. Понякога са доста смущаващи за самите хора от снимките, но майките си ги харесват. А синовете и дъщерите често пазят снимки на майка си, особено ако, да кажем, тя е починала рано. „Така е изглеждала майка ми като момиче.“

— Започвам да разбирам накъде биете, Поаро.

— Вероятно има и трета категория. Нито от суетност, нито от сантименталност, нито от любов, а може би от омраза? Какво ще кажете?

— Омраза ли?

— Да, за да се запази желанието за мъст. Някой те е наранил — и ти пазиш снимката му, за да ти напомня за обидата.

— Но в нашия случай не е така, нали?

— Мислите ли?

— А вие?

Поаро промърмори:

— Статиите във вестниците нерядко са неточни. „Санди Комет“ твърди, че Ева Кейн е била наета от семейство Крейг като гувернантка. А дали е било така наистина?

— Така е било. Но сега ни интересува Лили Гамбъл.

Поаро внезапно се изправи и размаха пръст към Спенс.

— Погледнете снимката на Лили Гамбъл. Тя не е красива, не, в никакъв случай. Честно казано, с тези зъби и очила изглежда направо грозна. Тогава никой не би пазил снимката й поради причина номер едно — от суетност. Ив Карпентър или Шийла Рендъл, които са хубави жени, особено Ив Карпентър, ако са имали такава снимка, досега със сигурност биха я скъсали на хиляди парченца — да не би някой да ги види и да ги познае.

— Е, да, има нещо вярно в това.

— Значи елиминираме причина номер едно. Сега да разгледаме сантименталността. Обичали ли са Лили Гамбъл на тази възраст? Не, никой не я е обичал и точно това е важното. Била е нежелана и необичана. Някакво отношение към нея е имала само леля й, която впоследствие умира от удара на брадва. Следователно снимката на Лили Гамбъл не е пазена от сантименталност. А що се отнася до желанието за отмъщение, никой не е мразел Лили Гамбъл. Убитата й леля е била самотна жена, без съпруг и близки приятели. Никой не е изпитвал ненавист към горкото бедно дете, само са го съжалявали.

— Значи според вас, мосю Поаро, излиза, че никой не би запазил нейна снимка?

— Точно така — до този извод стигнах и аз.

— Но все някой го е направил. Защото госпожа Апуърд го е виждала.

— Наистина ли?

— По дяволите! Нали вие ми казахте! И тя самата го е казала.

— Да, такива бяха думите й — отвърна Поаро. — Но починалата госпожа Апуърд беше в известен смисъл потайна жена. Обичаше сама да урежда нещата си. Показах й снимките и тя позна едната от тях. Но след това поради неизвестни причини не посочи снимката, която беше разпознала, а друга. Искала е, нека така да се изразя, сама да се оправи в ситуацията, и то както тя си е представяла нещата. И понеже има пъргав ум, нарочно е посочила друга снимка. Така запази тайната за себе си.

— Но защо?

— Защото, както вече казах, е искала сама да играе играта.

— Дали не е искала да шантажира някого? Госпожа Апуърд беше изключително богата вдовица на фабрикант от Северна Англия, сам знаете.

— О, не е било шантаж. По-скоро е искала да направи благодеяние. Да предположим, че много е харесвала въпросната личност и не е искала да разкрие тайната й. Освен това е била любопитна. Възнамерявала е да говори на четири очи с лицето и по време на разговора да прецени дали то има нещо общо със смъртта на госпожа Макгинти. Горе-долу така е разсъждавала.

— Следователно изключваме снимката на Лили Гамбъл и остава разпознатата снимка да е една от другите три, така ли?

— Да. Госпожа Апуърд е искала при първа възможност да се свърже с въпросното лице, което я е посетило, след като Робин Апуърд и госпожа Оливър заминали на представление в Калънки.

— И тя е позвънила на Дирдри Хендерсън. Това поставя Дирдри между заподозрените. Майка й също!

Полицейският началник Спенс тъжно поклати глава.

— Наистина обичате да заплитате нещата, мосю Поаро — каза.