Смъртта на госпожа Макгинти

I.

Ив Карпентър влезе в къщата на семейство Самърхейс по обичайния начин, както правеха повечето хора, използвайки всяка удобна за целта врата или прозорец.

Тя търсеше Еркюл Поаро и когато го намери, заговори без заобикалки:

— Вижте какво, вие сте детектив и се предполага, че сте добър. Е, добре, наемам ви.

— Ами ако не ставам за наемане? Mon Dieu, аз не съм такси!

— Вие сте частен детектив, а на частните детективи им се плаща, нали?

— Така е прието.

— Това казвам и аз. Ще ви платя. Добре ще ви платя.

— За какво? Какво ще искате от мен?

Ив Карпентър остро каза:

— Да ме защитавате от полицията. Те са полудели. Изглежда, мислят, че аз съм убила онази жена Апуърд. Продължават да душат наоколо, да ми задават всякакви въпроси и да се ровят в какво ли не. Това не ми харесва. Подлудява ме.

Поаро я погледна. Имаше известна доза истина в думите й. Тя изглеждаше много по-стара, отколкото му се стори, когато я видя за пръв път преди няколко седмици. Кръговете под очите й говореха за безсънни нощи. От устата до брадичката й се бяха образували бръчки, а ръката й нервно трепереше, когато си палеше цигарата.

— Трябва да сложите край на това — каза тя. — Трябва.

— Мадам, но какво мога да направя аз?

— Намерете начин да ги прогоните. Проклети нахалници! Ако Гай беше истински мъж, щеше да сложи край на всичко това. Нямаше да позволи да ме преследват.

— А той нищо ли не е направил по въпроса?

Тя мрачно отвърна:

— Не съм му казала. Той само високопарно дрънка как ще окаже всякаква помощ на полицията. За него това е в реда на нещата. Онази нощ беше на някакъв ужасен политически митинг.

— А вие?

— Аз просто си седях вкъщи. Всъщност слушах радио.

— Можете ли да го докажете?

— Как мога да го докажа? Предложих на семейство Крофт приказно голяма сума, за да кажат, че са се навъртали наоколо и са ме видели да си седя у дома. Но проклетата свиня отказа.

— Това е много необмислен ход от ваша страна.

— Не разбирам защо. Щеше да свърши работа.

— Може би по този начин сте убедили прислугата си, че именно вие сте извършили убийството.

— Е, така или иначе щях да платя на Крофт за…

— За какво?

— Нищо.

— Не забравяйте, че искахте помощта ми.

— О! Нищо особено нямах предвид. Крофт ми предаде съобщението от онази.

— От госпожа Апуърд ли?

— Да. Молеше ме да я посетя онази нощ.

— А вие твърдите, че не сте ходили там, нали така?

— Че защо да отивам? Проклета старица. Защо да ходя там? Да й държа ръката ли? Изобщо не съм имала намерение да стъпя там.

— Кога се е получило съобщението?

— В мое отсъствие. Била съм навън. Не знам точно кога — вероятно между пет и шест следобед. Било е предадено на Крофт.

— И вие му дадохте пари, за да забрави, че е получавал това съобщение, така ли? Защо?

— Не се правете на глупак. Не исках да се забърквам в цялата тази каша.

— А след това му предлагате пари, за да ви създаде и алиби? Според вас какво са си помислили той и жена му?

— Кой го е грижа какво мислят те?

— Съдебните заседатели може и да ги е грижа — сериозно отвърна Поаро.

Тя ококори очи срещу него.

— Не говорите сериозно, нали?

— Напротив, сериозен съм.

— Биха повярвали на прислугата, а не на мен?

Поаро я погледна. Такава грубост и глупост! Да настройваш срещу себе си хора, които иначе биха ти помогнали! Късогледо, глупаво държане. Късогледо… Такива хубави големи сини очи. Той спокойно я попита:

— Защо не носите очила, мадам? Имате нужда от тях.

— Какво? О, понякога нося. Носех като дете.

— А после сложихте и шина на зъбите, нали?

Тя впери поглед в него.

— Да, ако искате да знаете. Защо питате всичко това?

— Грозното пате се е превърнало в красив лебед, а?

— Със сигурност бях доста грозна.

— А майка ви какво мислеше?

Тя се сопна:

— Не помня майка си. За какво, по дяволите, говорим в момента? Ще се заемете ли с работата?

— Съжалявам, но не мога.

— Защо?

— Защото в това дело аз действам от името на Джеймс Бентли.

— Джеймс Бентли ли? О, искате да кажете онзи слабоумник, който уби старата прислужница. Какво общо има той със семейство Апуърд?

— Може би нищо.

— Е, добре. За какво става въпрос? Колко?

— Тук е голямата ви грешка, мадам. Винаги изхождате от парите. Имате пари и мислите, че само те са от значение.

— Невинаги съм ги имала — отвърна Ив Карпентър.

— Да — каза Поаро. — И аз мисля така. — Той учтиво кимна с глава. — Това обяснява много неща. И оневинява други…

II.

Ив Карпентър си тръгна по начина, по който беше влязла, като залитна малко срещу силната светлина, както детективът не за пръв път я бе виждал да прави.

Поаро промърмори: „Ивлин Хоуп…“

Значи госпожа Апуърд беше позвънила и на Дирдри Хендерсън, и на Ивлин Карпентър. А може би и на още някого. Може би…

Морийн нахлу с трясък.

— Сега пък изчезнаха ножиците. Съжалявам, че обедът пак закъснява. Имам три ножици, а не мога да намеря нито една.

Тя се втурна към бюрото и процедурата, с която вече Поаро беше така добре запознат, се повтори отново. Този път предметът бе намерен значително по-бързо. Морийн излезе от стаята с радостен вик. Почти автоматично, без да мисли, той се приближи до бюрото и започна да слага нещата по местата им в чекмеджетата — восъка, хартията за писма, кошничката за ръкоделие, снимките.

Снимките…

Поаро гледаше втренчено снимката, която държеше в ръката си.

Нечии стъпки се приближаваха отново по коридора.

Въпреки възрастта си Поаро бе все още много подвижен. Той постави снимката на дивана, сложи възглавничка върху нея, а самият той седна върху възглавничката — и всичко това, преди Морийн да нахлуе в стаята.

— Къде, по дяволите, съм сложила тенджерата със спанака?

— Ето тук, мадам.

Детективът посочи тенджерата до себе си на дивана.

— А, значи ето къде съм я оставила. — Тя я грабна веднага. — Днес всичко закъснява… — Погледът й се спря на Еркюл Поаро, който седеше изправен като бастун.

— Защо, за бога, сте седнали точно там? Че даже и върху възглавничка! Това е най-неудобното място за сядане в цялата стая. Всичките пружини са скъсани.

— Зная, мадам. Но аз… аз се възхищавах на картината отсреща.

Морийн вдигна поглед към рисуваната с маслени бои картина, изобразяваща морски офицер с телескоп.

— Да, хубава е. Май единственото хубаво нещо в къщата. Не сме сигурни дали не е от Гейнсбъро. — Тя въздъхна. — Обаче Джони не иска да я продава. Това бил неговият прапра… не зная още колко „пра“ дядо, който потънал заедно с кораба си или направил нещо героично. Джони страшно се гордее с това.

— Да — отвърна Поаро вежливо. — Да, съпругът ви има с какво да се гордее.

III.

Часът беше три, когато Поаро пристигна в дома на доктор Рендъл.

Беше обядвал заешко задушено със спанак и недоварени картофи, а също и пудинг с невероятен вкус. Беше изпил половин чаша мътно кафе и не се чувстваше добре.

Вратата му отвори старият иконом господин Скот и Поаро помоли госпожа Рендъл да го приеме.

Жената беше във всекидневната и слушаше радио. Когато й известиха за него, се стресна.

Той я възприе по начина, по който я бе възприел и първия път. Подозрителна, предпазлива, уплашена от него или от това, което той представлява.

Тя изглеждаше още по-бледа и безплътна отпреди. Поаро почти бе сигурен, че е отслабнала.

— Искам да ви задам един въпрос, мадам.

— Въпрос ли? О? О, да.

— Госпожа Апуърд обаждала ли ви се е в деня на смъртта си?

Тя впери очи в него и кимна.

— По кое време?

— Госпожа Скот е разговаряла с нея. — Мисля, че е било около шест часа следобед.

— Какво беше съобщението? Да ви помоли да отидете при нея вечерта ли?

— Да. Казала, че госпожа Оливър и Робин щели да бъдат в Килчестър и тя щяла да е сама, тъй като Джанет имала свободна вечер. Дали бих могла да отида и да й правя компания.

— Беше ли определила час?

— Девет часа вечерта или след девет.

— А вие отидохте ли?

— Така смятах. Наистина смятах да отида. Не знам как се получи, но след вечеря ми се доспа, а когато се събудих, минаваше десет. Помислих си, че е твърде късно.

— Но не казахте на полицията за телефонното обаждане на госпожа Апуърд, нали?

Очите й се разшириха. Тя гледаше втренчено, с невинно детско изражение.

— Трябваше ли? След като не съм отишла, помислих, че не е от значение. Даже след това се почувствах виновна. Ако бях отишла, сега може би госпожа Апуърд щеше да е жива. — Дъхът на госпожа Рендъл изведнъж секна. — О, надявам се, че не аз съм причината за смъртта й!

— Не, не сте — отвърна Поаро. — Той изчака за момент и после продължи: — От какво ви е страх, мадам?

Дъхът й секна.

— Да ме е страх ли? Аз не се страхувам.

— Напротив.

— Що за глупост! От… от какво да се страхувам?

Той направи пауза, преди да заговори отново:

— Мисля, че може би се страхувате от мен…

Тя не отвърна, но очите й се разшириха. Бавно и дръзко поклати глава.