Смъртта на госпожа Макгинти

I.

„Определено — мислеше си Еркюл Поаро на следващата сутрин — пролетта вече е дошла.“

Предчувствията му от предната нощ изглеждаха съвършено безпочвени.

Госпожа Апуърд беше разумна жена, която можеше да се грижи за себе си.

Независимо от това по някакъв странен начин тя го бе заинтригувала. Той въобще не разбираше реакциите й. Очевидно тя целеше точно това. Беше разпознала снимката на Лили Гамбъл, но беше решена да играе сама.

Поаро тъкмо пресичаше една градинска пътечка, потънал в мисли, когато един глас го стресна:

— Мосю Поаро.

Госпожа Рендъл се бе приближила толкова безшумно, че той не я бе чул. Беше много изнервен още от предния ден.

— Pardon, мадам. Стреснахте ме.

Тя се усмихна машинално. Ако той самият беше нервен, то госпожа Рендъл, помисли си Поаро, беше още по-напрегната. Клепачът й играеше, а ръцете й не можеха да намерят покой.

— На… надявам се, че не ви прекъсвам. Вероятно сте зает.

— Не, не съм. Денят е чудесен. Обичам усещането за настъпващата пролет. Чудесно е да се разхождаш навън. В дома на госпожа Самърхейс винаги духа отвсякъде.

— Така ли?

— Тук, в Англия, го наричате „течение“.

— Ах, да. Предполагам, че е така.

— Прозорците не могат да се затварят, а вратите постоянно зеят.

— Къщата е доста занемарена. И, разбира се, семейство Самърхейс са толкова бедни, че не могат да си позволят да направят ремонт. Ако бях на тяхно място, бих зарязала всичко. Тази къща принадлежи на семейството от столетия, но днес човек не трябва да се привързва към разни неща само от сантименталност.

— Да, в днешно време хората не са сантиментални.

Двамата замълчаха. С крайчеца на окото си Поаро наблюдаваше ръцете й. Изчака тя да поеме инициативата. Най-сетне жената заговори:

— Предполагам — започна, — че когато, ъ-ъ-ъ… да кажем, разследвате някой случай, винаги трябва да имате и претекст, нали?

Поаро се замисли върху въпроса. Въпреки че не я поглеждаше, ясно си даваше сметка за напрегнатия й поглед, вперен в него.

— Идеята ви не е лоша, мадам — отвърна неангажиращо. — Това е едно удобство.

— Да обясните присъствието си тук и… да разпитвате.

— Може да се наложи.

— Защо… защо всъщност сте тук, в Бродхини, мосю Поаро?

Той я погледна леко изненадан.

— Но, скъпа госпожо, нали ви казах, че разследвам смъртта на госпожа Макгинти.

Тя остро отвърна:

— Знам, че така разправяте. Но звучи смешно и абсурдно.

Поаро повдигна вежди.

— Наистина ли?

— Разбира се. Никой не ви вярва.

— И все пак уверявам ви, че това е самата истина.

Светлите й сини очи примигнаха и тя отмести поглед от него.

— Не желаете да ми кажете.

— Да ви кажа, но какво, мадам?

Тя отново рязко промени темата:

— Исках да ви попитам нещо… за анонимни писма.

— Да — насърчително я подкани Поаро, когато тя замълча.

— В тях всичко е лъжа, нали?

— Понякога има и лъжи — предпазливо отвърна той.

— В повечето случаи — настоя тя.

— Не бих си позволил подобна категоричност.

Шийла Рендъл изрече почти гневно:

— Анонимните писма са дело на малодушни, подли и коварни хора!

— Да, с това мога да се съглася.

— И не бихте повярвали на написаното в тях, нали?

— Труден въпрос — отвърна Поаро.

— Лично аз не бих повярвала на нищо от този род. Тя живо добави: — Знам защо сте тук. Но това не е вярно. Казвам ви, това не е вярно.

Тя рязко се обърна и се отдалечи.

Еркюл Поаро повдигна вежди заинтригувано.

„А сега какво? — запита се той. — Не е ли това опит да ме водят за носа? И дали тази птичка е такава, за каквато се представя? Всичко е твърде объркващо.“

Госпожа Рендъл открито му заяви, че според нея причината за пребиваването му тук е друга, а не смъртта на госпожа Макгинти. Тя бе заявила, че разследването е само претекст.

Наистина ли беше убедена в това? Или, както Поаро току-що си каза, не беше ли това опит да го водят за носа?

Какво общо имаха анонимните писма?

Беше ли госпожа Рендъл лицето от снимката, която госпожа Апуърд била „видяла наскоро“?

С други думи, беше ли Шийла Рендъл Лили Гамбъл? Последните известия за излязлата от изправителния дом Лили Гамбъл бяха от Ирландия. Там ли се бе запознал и оженил за съпругата си доктор Рендъл, без да знае за миналото й? Лили Гамбъл бе учила стенография. Възможно е пътищата й да са се пресекли с тези на доктора.

Поаро поклати глава и въздъхна. Всичко би могло да се случи, но бе длъжен да се убеди в това.

Неочаквано задуха студен вятър и слънцето се скри. Той потръпна и се отправи към дома на семейство Самърхейс.

Да, бе длъжен да се убеди. Ако можеше да открие оръжието на убийството…

И в този момент, обзет от странно чувство на увереност, той го съзря.

II.

След това Поаро си задаваше въпроса, дали подсъзнателно не го бе виждал много по-рано. То си стоеше там, вероятно откакто бе дошъл в Лонг Медоус…

Беше там, върху претъпканите с книги лавици до прозореца.

Поаро си помисли: „Защо не съм го забелязал преди?“

Вдигна го, претегли го на ръка, внимателно го огледа, намести го в дланта си и го вдигна за удар…

Морийн нахлу през вратата, последвана от две кучета. Гласът й прозвуча дружелюбно:

— Хей, със секача за захар ли си играете?

— Така ли се нарича това? Секач за захар?

— Да. Секач за захар или чукче за захар — не знам точно как се казва. Интересна вещ, нали? Изглежда като играчка с тази птичка накрая.

Поаро внимателно повъртя предмета в ръце. Изработен от месинг, с богата украса, той имаше формата на тежка тесла с остър ръб. Тук-там беше инкрустиран с цветни камъчета — бледосини и червени. На върха имаше птичка с тюркоазени очи.

— Идеално оръжие за убийство, нали? — каза Морийн разговорливо. Тя го взе от него и замахна.

— Ужасно е лесно — добави. — С това чудо всеки може да бъде приспан завинаги, нали така?

Поаро я погледна. Луничавото й лице беше спокойно и ведро.

Морийн продължи:

— Казах на Джони какво му се пише, ако ми писне от него. Това е най-добрият приятел на съпругата!

Тя се засмя, остави чукчето за захар и се обърна към вратата.

— За какво дойдох? — запита се. — Не се сещам… Божичко! По-добре да отида да видя дали пудингът има нужда от още вода.

Гласът на Поаро я спря на вратата:

— Вероятно сте донесли този предмет от Индия?

— О, не — отвърна Морийн. — Взех го от Д. и К. За Коледа.

— Д. и К. ли? — Той беше озадачен.

— „Донеси и купи“ — с готовност обясни Морийн. — В дома на викария. Носиш нещо непотребно и можеш да си вземеш това-онова. Разбира се, ако можеш да намериш какво да купиш, защото на практика няма нищо свястно. Аз взех тази джунджурия и каната за кафе. Харесаха ми чучурът на каната и птичката на чукчето.

Каничката за кафе беше от кована мед. Извитият й чучур напомняше на Поаро за нещо.

— Мисля, че тези предмети са от Багдад — каза Морийн. — Във всеки случай поне така твърдят семейство Уедърби. Или от Персия.

— Значи тези предмети са от дома на семейство Уедърби?

— Да. У тях е пълно с какви ли не вехтории и боклуци. Трябва обаче да тичам да нагледам пудинга.

Тя излезе. Вратата се хлопна. Поаро отново взе секача за захар и го отнесе до прозореца.

Върхът на острието едва забележимо беше обезцветен.

Той кимна.

Поколеба се за момент, после отнесе чукчето за захар в стаята си. Там внимателно го сложи в кутия, която облепи с хартия и завърза с връв, а после слезе по стълбите и напусна къщата.

Надяваше се, че никой няма да забележи изчезването на секача за захар. В домакинството на семейство Самърхейс липсваше порядък.

III.

В Лабърнъмс съвместната работа следваше усилния си ход.

— Наистина не мисля, че е редно да го правим вегетарианец, скъпа — възразяваше Робин. — Много е префърцунено. И изобщо не е шик.

— Не може иначе — упорстваше госпожа Оливър. — Той винаги е бил вегетарианец. Винаги носи със себе си малка машинка за стъргане на моркови и ряпа.

— Но, скъпа Ариадни, защо?

— Откъде да знам? — сърдито отвърна тя. — Откъде да знам как въобще съм измислила този отвратителен човек? Трябва да съм била откачила! И защо финландец, след като не знам нищо за Финландия? Защо вегетарианец? Защо е нужно цялото това идиотско маниерничене? Тези неща просто се случват. Опитваш нещо — и хоп, хората го харесват. Тогава продължаваш и преди да се усетиш, разбираш, че вече не можеш да се отървеш от някой луд като този Свен Хиерсон например. А като капак на всичко хората пишат и говорят колко ли привързана съм била към него. Привързана ли? Ако срещна този кокалест и дългунест финландски вегетарианец на живо, такова убийство ще извърша, че ще надмине всичко, което съм измислила досега!

Робин Апуърд я погледна с възхищение.

— Знаете ли, Ариадни, това е чудесна идея! Един истински Свен Хиерсон — и вие го убивате. Тази книга може да стане лебедовата ви песен и да бъде публикувана след смъртта ви.

— И дума да не става! — възкликна тя. — А парите от хонорара? Всичките пари, които си изкарвам от убийствата, си ги искам приживе.

— Да, да. Тук съм абсолютно съгласен с вас — разтревоженият драматург закрачи напред-назад. — Тази креатура Ингрид започва да става досадна — каза той. — След сцената в мазето, която е наистина блестяща, не виждам как ще предотвратим спадането на напрежението в следващия епизод.

Госпожа Оливър нищо не каза. Епизодите, помисли си тя, бяха главоболието на Робин Апуърд.

Той я стрелна с неудовлетворен поглед.

Тази сутрин при една от честите промени на настроението й тя се бе заела с разрошената си от вятъра фризура. Използвайки мокра четка, бе пригладила прошарените кичури коса. С високото си чело, масивните очила и строгия си вид тя повече напомняше на Робин учителка, към която като дете е изпитвал страхопочитание. Все по-трудно му беше да се обръща към нея със „скъпа“, а дори и това „Ариадни“ го караше да примигва по няколко пъти при всяко споменаване.

Той сприхаво каза:

— Знаете ли, днес нещо не съм в настроение. Може би заради изпития алкохол вчера. Нека зарежем работата и да поговорим за актьорския състав. Би било идеално, ако можехме да ангажираме Денис Калъри, но той в момента снима филм. За ролята на Ингрид най-подходяща би била Джийн Белюс. Хубаво е, че и тя иска да играе тази роля. Както казах, имам блестяща идея за Ерик. Ще поговорим и за малкия Репертоарен театър довечера, нали? А вие ще ми кажете какво мислите за Сесил.

Обнадеждена, че разговорът за актьорския състав се отлага, госпожа Оливър се съгласи да прекъснат работата и Робин отиде да телефонира.

— Ето — каза той, като се върна, — всичко е уредено.

IV.

Очакванията за хубав ден от приятната сутрин не се оправдаха. Струпалите се облаци действаха потискащо и вещаеха дъжд. Докато си пробиваше път из гъстите храсталаци към входната врата на Хънтърс Клоуз, Поаро стигна до заключението, че не би желал да живее в тази долина в подножието на хълма. Самата къща беше заобиколена от дървета, а стените й се задушаваха в бръшлян. „Това място — мислеше си той — има нужда от брадвата на дървар.“

(Брадва? А може би секач за захар?)

Позвъни и след като не получи отговор, позвъни още веднъж.

Отвори му Дирдри Хендерсън. Беше изненадана.

— О, вие ли сте? — възкликна тя.

— Мога ли да вляза и да поговоря с вас?

— Аз… ами, добре, да, разбира се.

Покани го в малка, затъмнена всекидневна, в която и преди беше влизал. Върху камината Поаро разпозна по-голямата сестра на каничката за кафе от полицата на Морийн. Нейният огромен чучур сякаш внасяше елемент на източна свирепост в тази иначе европейска стая.

— Боя се — каза Дирдри с извинителен тон, — че сме доста разтревожени днес. Нашата домашна прислужница, германката, ни напуска. При нас е само от месец. Оказа се, че е приела работата само за да пристигне в Англия, понеже щяла да се омъжва за някого тук. Вече всичко й е уредено и тя си заминава още тази нощ.

— Много нетактично от нейна страна — отбеляза Поаро.

— Нали? Вторият ми баща казва, че е незаконно. Но дори и да е така, щом тя ще се омъжва и ще напуска, не виждам какво можем да направим. Даже нямаше да разберем, че си тръгва, ако не я бях заварила да си стяга багажа. Щеше да се измъкне тихомълком от къщата, без да каже и дума.

— Уви, не живеем във време, когато хората зачитат другите.

— Така е — глухо отвърна Дирдри. Тя потърка челото си. — Уморена съм — рече. — Много съм уморена.

— Да — внимателно отвърна детективът. — И аз мисля, че сигурно сте доста уморена.

— А вие за какво дойдохте, мосю Поаро?

— Исках да ви попитам за едно чукче за захар.

— Чукче за захар ли?

На лицето й се изписа недоумение.

— Един предмет от месинг, украсен с птичка отгоре и инкрустиран със сини, червени и зелени камъчета. — Той прилежно издекламира описанието.

— О, да, сещам се.

Гласът й не издаде никакъв интерес или оживление.

— Доколкото съм осведомен, бил е ваша собственост?

— Да. Майка ми го купи от пазара в Багдад. Чукчето за захар е едно от нещата, които бяхме занесли на разпродажбата в дома на викария.

— Разпродажбата на „Донеси и купи“, нали така?

— Да. Има доста такива магазини наоколо. Трудно е да накараш хората да дадат пари, но обикновено все може да се изрови по нещо и да се изпрати там.

— Значи въпросният предмет е бил у вас до Коледа и едва след това сте го изпратили в „Донеси и купи“, така ли?

Дирдри сбърчи чело.

— Не беше за коледната разпродажба на „Донеси и купи“, а за предишната. За празника на реколтата.

— Празникът на реколтата ли? Това се пада… кога? През октомври? Или септември?

— В края на септември.

В малката стая настъпи дълбока тишина. Поаро се взря в младата жена и тя от своя страна също го погледна. Лицето й беше безизразно и незаинтересовано. Поаро се опитваше да разбере какво става зад бялата стена от апатия. Може би съвсем нищо. Вероятно тя бе просто уморена, както му бе казала…

Той попита спокойно, но настоятелно:

— Напълно ли сте сигурна, че е била разпродажбата за Празникът на реколтата, а не на Коледа?

— Да, напълно.

Очите й бяха неподвижни, гледаха, без да мигат. Еркюл Поаро чакаше. Продължаваше да изчаква.

Но това, на което се надяваше, така и не се случи.

С официален тон той изрече:

— Няма да ви задържам повече, мадмоазел.

Тя го изпрати до входната врата и не след дълго Поаро отново се спускаше надолу по пътя.

Това бяха две противоречащи една на друга версии, които не можеха да бъдат съчетани една с друга.

Коя от двете жени казваше истината — Морийн Самърхейс или Дирдри Хендерсън?

От огромно значение беше дали секачът за захар е бил използван така, както той си представяше. Празникът на реколтата е бил в края на септември. Между него и Коледа, по-точно на двайсет и втори ноември, е била убита госпожа Макгинти. Чия собственост е бил точно по това време секачът за захар?

Поаро се отправи към пощата. Госпожа Суийтимън беше винаги услужлива и готова да помогне. Присъствала и на двете разпродажби, твърдеше тя. Винаги ходела на тях. Там успявала да избере нещо измежду най-различни хубави вещи. Обикновено отивала по-рано, за да помогне при подготовката, въпреки че повечето хора носели предметите със себе си, а не ги давали предварително.

Месингово чукче, доста подобно на тесла, с цветни камъчета и малка птичка? Не, тя не можела да си спомни точно. Трудно било да се забележи всичко, още повече, че някои от предметите били грабвани веднага. Май все пак си спомняла нещо такова — бил оценен на пет шилинга заедно с една бронзова каничка за кафе, която обаче имала дупка на дъното и не ставала за нищо друго, освен за украса. Но госпожа Суийтимън не можеше да се сети кога е било това, във всеки случай било е отдавна. Може би по Коледа, а може и по-рано. Не била обърнала внимание.

Тя прие колета на Поаро. Препоръчан? Да.

Тя преписа адреса. Докато му подаваше разписката, Поаро забеляза в живите черни очи нескрит интерес.

Детективът бавно заизкачва хълма, като си задаваше въпроси.

Като че ли Морийн Самърхейс, която беше разпиляна, весела и небрежна, беше по-вероятно да греши. Празникът на реколтата или Коледа — за нея беше все едно.

Мудната и непохватна Дирдри Хендерсън би трябвало да е много по-точна в преценките си за време и дати.

И все пак един въпрос продължаваше да го измъчва.

Защо, след като бе разговарял толкова надълго и нашироко с Дирдри Хендерсън, тя не се заинтересува защо той иска да знае това? Това би бил съвсем естествен, просто неизбежен въпрос!

Дирдри Хендерсън обаче не го беше задала.