Смъртта на госпожа Макгинти

I.

„Много добри хора“ — промърмори Поаро, като зави при Кросуейс, близо до гарата.

От медната плочка на вратата ставаше ясно, че там живее доктор Рендъл.

Докторът беше весел мъжага на около четирийсет години. Той поздрави госта си с подчертано внимание.

— За нашето малко селце е чест да посрещне великия Еркюл Поаро.

— О, о! — Поаро беше поласкан. — Значи сте чували за мен?

— Разбира се, че съм чувал. Кой не е чувал за вас?

Отговорът би бил опасен за самолюбието на Поаро. Той просто вежливо отвърна:

— Имам късмет, че ви заварих у дома.

Което, разбира се, не бе самата истина. Посещението му по това време беше резултат от съвсем точна преценка. Доктор Рендъл се усмихна и сърдечно продължи:

— Идвате тъкмо навреме. Трябва да съм в кабинета си след четвърт час. А сега с какво мога да ви помогна? Разкъсван съм от любопитство да разбера защо сте дошли в нашето селце. На почивка или сте на път да разкриете някое престъпление?

— Става въпрос за убийство, извършено преди време.

— Преди време ли? Не си спомням…

— Госпожа Макгинти.

— Ах, да, разбира се, разбира се, бях забравил. Само не казвайте, че още се занимавате с това след толкова време?

— Мога да ви доверя, че съм нает от защитата, за да събера нови доказателства, въз основата на които присъдата да бъде обжалвана.

Доктор Рендъл остро попита:

— Но какви нови доказателства можете да съберете?

— Това, уви, не съм в състояние да ви кажа.

— О, да, разбира се, моля да ме извините.

— Натъкнах се на някои неща, които, осмелявам се да кажа, са много любопитни. Много… как да кажа… те определено подтикват към размисъл. Дойдох при вас, доктор Рендъл, защото разбрах, че госпожа Макгинти е работела от време на време в дома ви.

— О, да, да. Тя беше… какво ще кажете да пийнем по една чашка? Шери? Уиски? Предпочитате шери ли? Аз също. — Той донесе две чаши и като седна, продължи: — Идваше веднъж седмично, за да помага в почистването на къщата. Имам много добра прислужница, чудесна, но що се отнася до медните предмети и особено до търкането на кухненския под, моята госпожа Скот все се оплаква от болки в коленете. Госпожа Макгинти си вършеше отлично работата.

— Мислите ли, че тя беше искрен човек?

— Искрен човек ли? Странен въпрос. Едва ли ще мога да ви кажа — просто няма откъде да зная. Според мен — като че ли да.

— Значи ако тя споделеше нещо с някого, според вас това би било истина?

Доктор Рендъл изглеждаше леко объркан:

— О, не бих искал да се задълбочавам чак толкова! Всъщност я познавах съвсем слабо. Мога да попитам госпожа Скот — тя ще ви осведоми по-добре.

— Не, не. По-добре не го правете.

— Изостряте любопитството ми — призна си доктор Рендъл. — Какво е разправяла тя? Наклеветила ли е някого?

Поаро само поклати глава и каза:

— Разбирате ли, засега всичко трябва да се пази в тайна. Аз съм в началото на разследването.

Лекарят отвърна доста сухо:

— Но трябва да побързате, нали?

— Прав сте. Разполагам с много малко време.

— Трябва да ви призная, че ме учудвате… Всички ние тук, в Бродхини, бяхме сигурни, че Бентли го е извършил. И дума не можеше да става за съмнение.

— Изглеждало е съвсем обикновено и скучно престъпление, крайно безинтересно. Това ли искате да кажете?

— Да, да. Вие го обобщихте точно.

— Познавате ли Джеймс Бентли?

— Идвал е при мен веднъж или два пъти като пациент. Притесняваше се за здравето си. Предполагам, че е бил доста разглезен от майка си. Това се случва твърде често. Имаме още един такъв случай в Бродхини.

— Така ли?

— Да. Госпожа Апуърд. Съвсем е полудяла по сина си. Не го пуска да се отдели от полата й. Той е умно момче — не толкова умно, колкото си мисли, между нас казано, но определено е надарен. Нашият Робин е изгряващ драматург.

— Семейство Апуърд отдавна ли живее по тези места?

— От три или четири години. Никой не се задържа дълго в Бродхини. Първоначално селището представлявало няколко къщи, разположени около Лонг Медоус. Доколкото разбрах, и вие сте отседнали там?

— Да — отвърна Поаро без въодушевление.

Доктор Рендъл изглеждаше развеселен.

— И това ми било квартира за гости, моля ви се! Тази млада жена нищо не разбира от поддържане на истинска квартира за гости. През целия си съпружески живот е живяла в Индия, където рояк прислужници тичали вместо нея. Бас ловя, че ви липсва комфорт. Никой не отсяда там за дълго. А що се отнася до горкия Самърхейс, той се опитва да придаде приятен вид на градината, като по цял ден подрязва храстите, но досега нищо не е постигнал. Добър човек е, но няма понятие от търговски подход, а в днешно време той е крайно нужен, ако искаш да оцелееш. Не си тръгвайте с убеждението, че лекувам болните. Аз само попълвам формуляри и подписвам документи. Обаче семейство Самърхейс са ми симпатични. Тя е очарователно създание и въпреки че Самърхейс има дяволски характер и е склонен да се влияе от настроението си, него също си го бива. Само ако познавахте стария полковник Самърхейс! Съвсем необуздан човек и горд като дявола.

— Бащата на майор Самърхейс ли?

— Да. Когато умря, старият не остави много пари, а освен това и тежкият данък наследство им дойде пряко силите, но те са решени да не напускат този дом. Човек се чуди дали да им се възхищава, или да ги нарече глупаци!

Той погледна към часовника си.

— Не бива да ви задържам — рече Поаро.

— Все още имам няколко минути. Освен това искам да ви запозная със съпругата си. Нямам представа къде е тя. Беше страшно заинтригувана, когато разбра, че сте тук. И двамата обичаме престъпленията. Четем много за тях.

— Криминална, художествена литература или неделните вестници? — попита Поаро с усмивка.

— И трите.

— Стигате ли дотам, че даже да четете „Санди Комет“?

— Какво би представлявала неделята без него? — засмя се Рендъл.

— Бяха публикували няколко интересни статии преди около пет месеца. Едната от тях разказваше за жени, които са били въвлечени в убийства, и за трагедията на техния живот.

— Да, спомням си тази статия. Обаче в нея имаше доста глупости.

— Така ли мислите?

— Е, разбира се, за случая Крейг знам само от статията, но за един от другите — за Кортланд например — мога да ви уверя, че тази жена не беше трагична жертва. Тя си беше твърде порочна. Твърдя го, защото един мой чичо беше посетил мъжа й. Той положително не беше стока, но и тя не оставаше по-назад. Този глупак, мъжът й, бил изцяло под нейно влияние и тя го подтикнала към убийството. След това той бил изпратен в затвора, а тя изчезнала. Станала богата вдовица и се омъжила за друг.

— „Санди Комет“ не споменава това. Спомняте ли си за кого се е омъжила?

Рендъл поклати глава:

— Никога не съм чувал името му. Но някой ми каза, че тя доста добре се е уредила.

— Интересно къде ли са сега тези четири жени — размишляваше Поаро.

— Нищо чудно да съм видял някоя от тях на забава миналата седмица. Обзалагам се, че всичките и думичка не обелват за миналото си. Със сигурност няма да разпознаете нито една от тях по снимките им. Божичко, ама и тези от вестника бяха публикували едни снимки!

Стенният часовник удари и Поаро стана да си ходи.

— Не бива да ви задържам повече. Бяхте много любезен.

— Боя се, че не ви бях полезен. Аз съм човек, който не е в състояние да опише дори прислужницата си. Но почакайте за секунда, трябва да се запознаете със съпругата ми! Иначе тя никога не би ми простила.

Той въведе Поаро в коридора, като извика високо:

— Шийла, Шийла!

Жената се обади от горния етаж.

— Слез долу! Имам нещо за теб.

Една слаба и бледа русокоса жена заслиза по стълбите.

— При нас е дошъл мосю Еркюл Поаро, Шийла. Какво ще кажеш за това?

— О! — Госпожа Рендъл, изглежда, бе загубила ума и дума. Бледосините й очи се втренчиха в Поаро с боязън.

— Мадам — каза той, като се поклони по чуждестранен маниер.

— Чу се, че сте дошли тук — каза Шийла Рендъл. — Но не знаехме… — Тя се спря. Бледите й очи бързо се прехвърлиха върху лицето на съпруга й.

„Винаги се съобразява с него“ — помисли си детективът.

Той измърмори няколко любезни фрази и се сбогува.

Остана с впечатлението, че доктор Рендъл е сърдечен, а съпругата му — мълчалива и напрегната.

Значи това бяха семейство Рендъл, при които госпожа Макгинти е ходела да работи всеки вторник сутрин.

II.

Хънтърс Клоуз беше солидна сграда във викториански стил, до която се стигаше по дълга алея, обрасла с плевели. Първоначално не са я възприемали като голяма къща, но сега вече на нея се гледаше като на достатъчно просторна, за да не създава уют.

Поаро попита младата прислужница, която явно не беше тукашна, за госпожа Уедърби.

Тя се втренчи в него и после отвърна:

— Аз не знае. Моля да влезе. Госпожица Хендерсън, да?

Тя го остави да чака в коридора. На езика на посредниците на недвижими имоти той беше „напълно обзаведен“. Имаше доста много предмети от различни части на света. Нищо не изглеждаше особено чисто.

След малко прислужницата-чужденка отново се появи. Тя каза: „Моля да идва!“ и го поведе към малка леденостудена стая с голямо бюро. Върху камината стърчеше голяма и доста страховита кана за кафе с огромна вирната муцуна като клюн.

Вратата зад Поаро се отвори и едно момиче влезе в стаята.

— Майка ми е на легло. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

— Вие ли сте госпожица Уедърби?

— Хендерсън. Господин Уедърби е вторият ми баща.

Беше обикновена, около трийсетгодишна, едра и непохватна. Имаше остър поглед.

— Бих искал да науча нещо повече за госпожа Макгинти, която преди време е работела при вас.

Тя впери поглед в него.

— Госпожа Макгинти ли? Но тя е мъртва.

— Зная — отвърна вежливо Поаро, — но независимо от всичко бих искал да науча нещо за нея.

— О, да не сте от застрахователна агенция?

— Не. Става въпрос за ново разследване.

— Ново разследване? Искате да кажете за смъртта й?

— Нает съм от адвокатите на Джеймс Бентли да направя ново разследване от страна на защитата.

Като го гледаше все още втренчено, тя попита:

— Но нали той го е извършил?

— Съдебните заседатели решиха, че е той. Но както е известно, те не са безгрешни.

— Значи наистина някой друг я е убил?

— Може би.

Тя рязко попита:

— Кой?

— Това е въпросът — тихо отвърна Поаро.

— Нищо не разбирам.

— Не разбирате ли? Но бихте могли да ми кажете нещо за госпожа Макгинти, нали?

Тя отвърна доста неохотно:

— Предполагам… Какво искате да знаете?

— Ами… Да започнем с това — какво мислехте за нея?

— Нищо особено. Тя беше като всички останали.

— Приказлива или мълчалива? Любопитна или резервирана? Весела или приветлива? Добра по душа или не чак толкова?

Младата жена размишляваше.

— Тя работеше добре, но и говореше много. Понякога говореше смешни неща… В действителност не ми беше особено симпатична.

Вратата се отвори и прислужничката-чужденка каза:

— Госпожице Дирдри, ваша майка казва: „Моля да доведете!“

— Майка ми иска да заведа този джентълмен горе при нея?

— Да, моля, благодаря.

Дирдри Хендерсън погледна Поаро със съмнение:

— Ще дойдете ли да видите майка ми?

— Но, разбира се.

Дирдри го поведе през коридора нагоре по стълбите. Тя неуместно подхвърли:

— Тези чужденци са толкова отегчителни.

Тъй като умът й бе зает изцяло с проблемите на домакинството, а не с посетителя, Поаро не се обиди. Той си мислеше, че Дирдри Хендерсън изглежда доста простовата млада жена. При това непохватна.

Стаята на горния стаж беше претъпкана с какво ли не. Това беше стая на жена, която е пътувала много и която е решила да има спомен от всяко място, където е била. Повечето от сувенирите очевидно бяха направени само за да радват окото — типични предмети за туристи. В стаята имаше твърде много дивани, маси и столове, твърде малко пространство за мебелите, а насред всичко това се намираше госпожа Уедърби.

Макар че на пръв поглед изглеждаше дребна жена, смешно дребна в голямата стая, в действителност не беше чак толкова мъничка. Беше от типа „горкичката аз“, който се постига дори и при среден ръст.

Тя се беше разположила удобно върху едно от канапетата. Около нея имаше книги, някакво плетиво, чаша с портокалов сок и кутия с шоколад. Тя бързо каза:

— Трябва да ми простите, че не ставам, но докторът настоява да почивам през целия ден. А всички ми се карат, ако не изпълнявам това, което ми е препоръчано.

Поаро пое протегнатата ръка и се поклони с подходящите за случая думи.

Застанала зад него, Дирдри невъзмутимо изрече:

— Той иска да научи нещо повече за госпожа Макгинти.

При тези думи нежната ръка, която пасивно се бе отпуснала в неговата, се стегна и това за миг му напомни ноктите на птица. Да, ръката й не беше крехък дрезденски порцелан. Това бяха лапи на хищник. С лека усмивка госпожа Уедърби каза:

— Не ставай смешна, мила Дирдри! Коя е госпожа Макгинти?

— О, мамо, не помниш ли? Тя работеше при нас. Жената, която беше убита.

Госпожа Уедърби затвори очи и потръпна.

— Замълчи, скъпа. Всичко беше толкова ужасно! Бях напрегната седмици след това. Горката стара жена. Но беше толкова глупаво от нейна страна да държи парите си скрити под пода. Трябваше да ги вложи в банката. Разбира се, че си спомням всичко това — просто бях забравила името й.

Дъщерята флегматично повтори:

— Той иска да научи нещо повече за нея.

— Но, моля ви, седнете, мосю Поаро. Доста съм любопитна. Госпожа Рендъл току-що позвъни и ми каза, че у тях бил един много известен детектив, както се изрази за вас. А след това, когато тази идиотка Фрида ми съобщи за посетителя, аз бях сигурна, че това трябва да сте вие, и изпратих да ви повикат. Кажете ми сега какво всъщност ви интересува?

— Както дъщеря ви поясни, искам да науча нещо за госпожа Макгинти. Работела е при вас, идвала е тук, доколкото разбирам, всяка сряда, а именно в сряда е била убита. Значи същия ден е била при вас, нали?

— Предполагам. Да. Мисля, че да. Не мога да ви кажа със сигурност. Беше много отдавна.

— Преди няколко месеца. А тя не ви ли спомена нещо този ден? Имам предвид нещо необичайно?

— Хора като нея винаги дърдорят много — каза госпожа Уедърби с отвращение. — Всъщност човек не ги и слуша. Както и да е, тя не би могла да знае, че ще бъде ограбена и убита същата нощ, нали?

— За всяко следствие си има причина — отвърна Поаро.

Жената сбърчи чело.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Може би и аз самият все още не знам. Когато човек върви през тъмен тунел, той се стреми към светлината… Получавате ли неделни вестници, госпожо Уедърби?

Сините й очи изведнъж се ококориха:

— О, да, разбира се. Получаваме „Обзървър“ и „Санди Таймс“. Защо?

— Просто питах. Госпожа Макгинти е получавала „Санди Комет“ и „Нюз ъв дъ Уърлд“.

Той направи пауза, но никой не се обади. Госпожа Уедърби въздъхна, притвори очи и каза:

— Всичко беше толкова потискащо. И този ужасен неин наемател! Не мисля, че е бил съвсем в ред. Очевидно е бил доста образован, а това още повече влошава нещата, нали?

— Нима?

— Да, поне аз мисля така. Толкова брутално престъпление, извършено с брадвичка за месо. Уф!

— Полицията така и не е намерила оръжието — възрази Поаро.

— Предполагам, че го е захвърлил в някое езеро или нещо от този род.

— Те претърсиха всички езера — намеси се Дирдри. — Сама ги видях.

— Скъпа — въздъхна майка й, — не ми разказвай тези отвратителни неща. Знаеш колко много мразя такива гадости! Става ми лошо.

Момичето яростно се нахвърли срещу Поаро:

— Спрете да я разпитвате. Не й се отразява добре. Тя е ужасно чувствителна. Дори не чете детективски романи.

— Моите извинения — отвърна той и се изправи. — Имам едно-единствено съображение. Един човек ще бъде обесен след три седмици. Ако той не е извършил престъплението…

Госпожа Уедърби се подпря на лакът.

— Но, разбира се, че той е убиецът — пискливо извика тя. — Разбира се, че е той!

Поаро поклати глава.

— Не съм убеден.

Той бързо напусна стаята. Докато слизаше по стълбите, момичето се втурна след него. Застигна го в коридора.

— Какво искате да кажете? — попита.

— Това, което казах, мадмоазел.

— Да, но… — Тя се спря.

Поаро нищо не отвърна. Дирдри Хендерсън бавно изрече:

— Вие разстроихте майка ми. Тя ненавижда такива неща — грабежи, убийства и насилие.

— В такъв случай за нея убийството на госпожа Макгинти, която е работела при вас, е било голям шок.

— О, да. Да, разбира се, че беше.

— Майка ви се е терзаела, нали?

— Не искаше и да чуе за случая… Ние… Аз… Ние се опитахме да… да й спестим някои неща. Цялото това зверство.

— Ами войната?

— Слава богу, наоколо нямаше никакви бомбардировки. Разбира се, не можех да излизам от къщи. Майка ми имаше нужда от мен. И после прислужниците. Естествено, майка ми никога не е вършила домакинска работа — тя не е достатъчно силна за това. Беше ужасно трудно да намерим каквато и да било прислуга. Ето защо госпожа Макгинти беше истинска находка за нас. Оттогава тя започна да идва вкъщи. Много добре се справяше със задълженията си. Но, разбира се, нищо вече не е като преди.

— Това не ви ли харесва, мадмоазел?

— На мен ли? О, не, защо да не ми харесва? — Тя изглеждаше учудена. — Но за майка ми е различно. Тя живее доста много с миналото.

— Някои хора го правят — отвърна Поаро. Зрителната му памет отново го върна в стаята, където беше преди малко. Едното чекмедже на бюрото беше наполовина издърпано. То беше пълно с всякакви джунджурии: копринена възглавничка за игли, счупено ветрило, сребърна каничка за кафе, някои стари списания. Чекмеджето беше прекалено пълно, за да може да се затвори. Поаро каза тихо: — Хората пазят разни неща, спомени от минали дни, като например програма от театрално представление, ветрила, снимки на стари приятели, дори менюта от ресторанти, защото като гледат тези предмети, старите спомени оживяват.

— Навярно е така — каза тя. — Самата аз не съм такава. Никога не пазя нищо.

— Вие гледате напред, а не назад, нали?

Дирдри бавно отвърна:

— Не зная дали гледам към нещо… Искам да кажа, че настоящето ми е напълно достатъчно. Не е ли така?

Входната врата се отвори и висок, слаб, възрастен мъж влезе в коридора. Като видя Поаро, той застина. Хвърли поглед на Дирдри и веждите му въпросително се повдигнаха.

— Това е вторият ми баща — каза тя. — А вашето име?

— Аз съм Поаро. Еркюл Поаро — отвърна детективът с присъщия си смутен вид на човек, произнесъл кралско звание.

Господин Уедърби не изглеждаше впечатлен. Той само каза „А!“ и се обърна да закачи палтото си. Дирдри проговори:

— Господин Поаро е дошъл да разпитва за госпожа Макгинти.

Господин Уедърби остана за секунда неподвижен, след което окачи палтото си на закачалката.

— Много интересно — каза той. — Тя беше убита преди няколко месеца и въпреки че работеше при нас, нямаме никаква информация за нея или за семейството й. Ако имахме такава, щяхме да я предоставим на полицията.

С тези думи възрастният мъж показа, че разговорът е приключил. Погледна часовника си.

— Предполагам, че обедът ще бъде сервиран след четвърт час.

— Страхувам се, че днес той доста ще закъснее.

Господин Уедърби отново повдигна вежди:

— Наистина ли? Защо, ако смея да попитам?

— Фрида беше много заета.

— Скъпа Дирдри, мразя да ти напомням, но воденето на домакинството е изцяло твое задължение. Бих приветствал една по-голяма точност!

Поаро отвори входната врата и излезе. Той по-гледна през рамо.

В погледа на господин Уедърби към заварената му дъщеря се таеше студена неприязън. А в очите му, когато срещнаха погледа на детектива, проблесна искрица, много наподобяваща омраза.