Смъртта на госпожа Макгинти

I.

— Някой ви търси по телефона — извика Морийн от кухнята, когато Поаро влезе в къщата.

— По телефона ли ме търсиха? Кой беше?

Той беше изненадан.

— Не знам, но записах номера в бележника за менюто.

— Благодаря ви, мадам.

Той влезе в столовата и се приближи до бюрото. Сред огромна купчина хартии Поаро откри бележника близо до телефона. Разтвори го и видя записаното там: „Килчестър 350“.

Вдигна слушалката и набра номера. Някакъв женски глас незабавно се обади:

— „Бредър и Скатъл“.

Поаро се опита да налучка:

— Може ли да говоря с госпожица Мод Уилямс?

След кратка пауза един контраалт се обади:

— Госпожица Уилямс на телефона.

— Обажда се Еркюл Поаро. Струва ми се, че сте ме търсили.

— Да, да, звъних ви. Става въпрос за имота, за който се интересувахте онзи ден.

— Имотът ли? — изненада се Поаро. После се досети, че разговорът на госпожица Уилямс се подслушва. Вероятно когато му е телефонирала преди това, е била сама в кабинета си.

— Мисля, че ви разбрах. Става дума за случая с Джеймс Бентли и убийството на госпожа Макгинти, нали?

— Да, точно така. Можем ли да направим нещо за вас?

— Искате да помогнете, а не сте сама в стаята, така ли?

— Точно така.

— Разбирам. Слушайте внимателно. Наистина ли искате да помогнете на Джеймс Бентли?

— Да.

— А бихте ли се отказали от сегашната си работа?

Тя отвърна без никакво колебание:

— Да.

— А ще се съгласите ли да се занимавате с домакинство? И то навярно, при не особено приветливи хора?

— Да.

— Съгласна ли сте веднага да напуснете? Да кажем още от утре?

— О, да, господин Поаро. Мисля, че това може да се уреди.

— Разбирате какво искам от вас. Вие ще вършите работата на домашна прислужница. Умеете ли да готвите?

В гласа й прозвучаха весели нотки:

— Много добре.

— Mon Dieu, каква рядкост! А сега слушайте — веднага идвам в Килчестър. Ще се срещнем в същото кафене, където разговаряхме преди това. Нека бъде по обяд.

— Да, разбира се.

Поаро остави слушалката.

„Каква жена, достойна за уважение! — размишляваше той. — С остър и пъргав ум, а може би дори наистина умее и да готви…“

С известно затруднение изрови телефонния указател изпод някакъв трактат за гледане на прасета и затърси номера на семейство Уедърби.

Обади се госпожа Уедърби.

— Ало? Ало? Тук е мосю Поаро, спомняте ли си, мадам…

— Не мисля, че…

— Мосю Еркюл Поаро.

— О, да, разбира се, моля да ме извините. Днес имаме проблеми у дома…

— Точно затова ви позвъних. С голяма тревога научих за вашите затруднения.

— Толкова са неблагодарни тези момичета-чужденки. Да й платиш пътя дотук и какво ли не още. Страшно ненавиждам неблагодарността!

— Да, да. Наистина ви съчувствам. Чудовищно е, затова бързам да ви съобщя, че може би ще се намери разрешение на въпроса. Съвсем случайно познавам млада жена, която желае да постъпи на работа като домашна прислужница. Страхувам се обаче, че не е съвсем подготвена.

— О, в днешно време не се намират квалифицирани прислужници. Важното е да умее да готви — повечето от тях не искат да готвят.

— Да, да, тя умее да готви. Да ви я изпратя ли тогава? Поне да я прецените? Казва се Мод Уилямс.

— О, разбира се, мосю Поаро, много мило от ваша страна. Каквато и да е, все е по-добре от нищо. Съпругът ми е особено придирчив и много се ядосва на милата Дирдри, когато домакинската работа не върви както трябва. Човек не може да очаква от мъжете да проявят разбиране, а днес всичко е толкова трудно… Аз…

Някой я прекъсна. Госпожа Уедърби разговаряше с някого, който току-що бе влязъл в стаята, и въпреки че бе сложила ръка върху слушалката, Поаро чуваше приглушените й думи:

— Обажда се онзи дребен детектив, познавал някакво момиче, което би могло да дойде на мястото на Фрида. Не, не била чужденка. Англичанка, слава богу. Много мило от негова страна. Наистина, той изглежда доста загрижен за мен. О, скъпа, не ми възразявай. Какво значение има? Знаеш Роджър как мърмори. Е, аз мисля, че е много мило, и се надявам, че тази ще е малко по-свястна.

След като размениха още малко любезности, госпожа Уедърби изрече с огромна благодарност в гласа:

— Много ви благодаря, мосю Поаро. Страшно сте любезен.

Той окачи слушалката и погледна часовника си. Запъти се към кухнята.

— Мадам, няма да се върна за обяд. Налага се да отида до Килчестър.

— Слава богу! — отвърна Морийн. — И без това не успях да стигна до пудинга навреме. Не е страшно, може би е само малко поизгорял. Ако все пак се окаже отвратителен на вкус, мислех да отворя бурканче малини. Струват ми се малко мухлясали отгоре, но напоследък говорят, че това даже било полезно — истински пеницилин.

Поаро напусна къщата доволен, че се е разминал с възможността да обядва прегорен пудинг и бурканче с пеницилин. По-добре далеч, по-добре беше да яде макарони и крем карамел в „Синята котка“, отколкото импровизациите на Морийн Самърхейс.

II.

В Лабърнъмс бяха възникнали малки разногласия.

— Ами, разбира се, че ти, Робин, забравяш всичко останало, когато се заловиш с някоя пиеса.

Той се разкайваше:

— Мадре, ужасно съжалявам. Съвсем бях забравил, че Джанет е свободна тази вечер.

— Няма никакво значение — студено изрече госпожа Апуърд.

— Разбира се, че има. Ще се обадя в театъра и ще им кажа, че ще отидем утре вечер.

— Нищо подобно няма да направиш. Уговорил си се да отидеш тази вечер и ще отидеш.

— Но съвсем сериозно…

— Вече е решено.

— Да помоля ли Джанет да отсъства друга вечер?

— В никакъв случай. Тя не обича плановете й да бъдат обърквани.

— Сигурен съм, че няма да има нищо против. Особено ако аз я помоля…

— Не съм съгласна, Робин. Моля те, не разстройвай Джанет. И не упорствай. Не искам да се чувствам като досадна старица, която разваля удоволствието на другите.

— Мадре… Най-сладка от всички…

— Достатъчно. Вървете и се забавлявайте. Аз знам кого ще помоля да ми прави компания.

— Кого?

— Това е моя тайна — каза тя, възвръщайки доброто си настроение. — И стига си ми досаждал.

— Ще се обадя на Шийла Рендъл…

— Благодаря, няма нужда. Аз сама ще се обадя, на когото поискам и стига по този въпрос. Преди да излезеш зареди кафеварката и я приготви за включване. О, извади и още една чаша — може да имам гости.