Смъртта на госпожа Макгинти

Седемнайсета глава

Напълно объркана, госпожа Оливър полагаше усилия да се свие в ъгъла на тясната гримьорна. Личност, на която не подхождаше да се свива по ъглите, тя успя само да изтъкне още повече фигурата си. Беше заобиколена от младежи, които почистваха с кърпи мазен грим и от време на време й предлагаха топла бира.

Доброто настроение на госпожа Апуърд изцяло се бе възвърнало и тя ги проводи с пожелания за приятно прекарване. Самият Робин се постара да й създаде максимални удобства, преди да замине. За да се убеди, че всичко е наред, той все още подтичваше насам-натам, след като другите се бяха качили вече в колата.

Накрая и той се присъедини към тях с усмивка.

— Мадре тъкмо оставяше телефонната слушалка, но е невероятен инат и не пожела да каже на кого е звънила. Обаче се хващам на бас, че зная.

— И аз зная — обади се госпожа Оливър.

— Вие кого имате предвид?

— Еркюл Поаро.

— Да, и аз мисля така. Тя ще му надуе главата — Мадре обича да има своите малки тайни, не мислите ли? А сега, скъпа, да поговорим за пиесата довечера. Много е важно честно да ми кажете какво мислите за Сесил и дали той се покрива с представата ви за Ерик…

Безполезно е да се споменава, че Сесил Лийч въобще не се доближаваше до представата на госпожа Оливър за Ерик. Едва ли някой друг би могъл да бъде по-неподходящ за тази роля. Пиесата се хареса на госпожа Оливър, но перспективата „да се излезе някъде след това“ я хвърляше в ужас.

Робин, разбира се, плуваше в свои води.

Той беше приковал Сесил (поне писателката предполагаше, че това е Сесил) към стената и не млъкваше.

Госпожа Оливър беше ужасена от Сесил и определено предпочиташе някого на име Майкъл, който в момента й говореше доста благовъзпитано. Във всеки случай Майкъл не очакваше от нея да му отговаря — явно предпочиташе монолозите. От време на време в разговора се намесваше някакъв Питър, но като цяло доминираше леко забавната злоба на Майкъл.

— … твърде мило от страна на Робин — казваше той. — Канехме го да види представлението. Но, естествено, той е под чехъла на тази ужасна жена, нали? По цял ден й изпълнява заповедите. А наистина Робин е страхотен, не мислите ли? Направо е страхотен. Той не трябва да се принася в жертва пред олтара на матриархата. Жените могат да бъдат ужасни, нали? Нали знаете какво направи тя на горкия Алекс Росков? Беше му се лепнала в продължение на почти една година, а после открила, че той въобще не е никакъв руски емигрант. Разбира се, че и той й беше наговорил разни невероятни истории, затова пък доста забавни. Всички ние знаехме, че в тях няма и капка истина, но в края на краищата на кого му пука? А когато после открила, че той е син на шивач от Ийст Енд, направо го заряза, драга моя. Искам да кажа, бога ми, наистина ненавиждам снобите! Алекс бе много благодарен да се отърве от нея. Той казваше, че ставала страшна понякога — била малко нещо чалната. Леле, какви гневни изблици имала! Робин, скъпи, говорим за вашата чудесна Мадре. Толкова жалко, че тя не можа да дойде тази вечер. Затова пък е чудесно, че госпожа Оливър ни посети. Такива очарователни убийства.

Възрастен мъж с дебел басов глас сграбчи ръката на госпожа Оливър и я стисна в горещата си и лепкава потна длан.

— Как бих могъл някога да ви се отблагодаря? — промълви той с дълбока меланхолия в гласа. — Спасихте ми живота, много пъти сте ми спасявали живота.

След това всички излязоха на чист въздух и отскочиха до „Понис Хед“, където се поръчаха още питиета и разговорите на театрални теми продължиха.

Когато госпожа Оливър и Робин поеха с колата към къщи, тя се почувства много изтощена. Облегна се на седалката и притвори очи. Той от своя страна говореше, без да спира:

— … а наистина ли смятате, че това е добра идея? — завърши накрая.

— Какво?

Потръпвайки, госпожа Оливър се ококори.

Бе се унесла в носталгичен сън по дома. Нейните стени, покрити с екзотични птици и растителност. Чамовата маса, пишещата й машина, черно кафе, ябълки навсякъде… Какво блаженство, какво велико блаженство е усамотението! Ужасна грешка беше за един писател да изплува от потайната си крепост. Писателите са свенливи, необщителни същества, които компенсират своята липса на социална пригодност, измисляйки си събеседници, с които да разговарят.

— Боя се, че сте уморена — каза Робин.

— Не съвсем. Истината е, че не съм свикнала с много хора.

— Обожавам хората — щастливо заяви той.

— Аз пък не — твърдо отвърна госпожа Оливър.

— А би трябвало. Вижте колко герои имате в книгите си.

— Те са друго. Според мен дърветата са много по-добри от хората, много по-спокойни.

— Имам нужда от хората — каза Робин, потвърждавайки очевиден факт. — Те ме стимулират.

Той подкара към портата на Лабърнъмс.

— Вие влезте — каза, — а аз ще прибера колата.

Госпожа Оливър се измъкна от колата с обичайните усилия и тръгна по пътеката.

— Вратата не е заключена — провикна се Робин.

Наистина не беше заключена. Тя я отвори и влезе.

Осветлението не беше включено и това й се стори доста нелюбезно от страна на домакинята. Или пък бе проява на икономия? Богатите хора много често са икономични. В хола ухаеше на нещо доста екзотично и скъпо. За момент госпожа Оливър се запита дали не е объркала къщата, после напипа ключа за осветлението и го щракна.

Светлината изпълни ниското квадратно преддверие с дъбови греди. Вратата към дневната беше открехната и тя зърна един крак и стъпало. Следователно госпожа Апуърд не си беше легнала. Трябва да е седяла в инвалидната си количка и понеже лампите не бяха запалени, вероятно се е унесла.

Госпожа Оливър се доближи до вратата и включи осветлението във всекидневната.

— Върнахме се… — започна тя, но спря. Ръката й подскочи към гърлото. Тя почувства как нещо я задушава. Искаше да извика, но не можеше да издаде звук. С мъка изхриптя: — Робин… Робин…

Мина известно време, преди да чуе свирукането му по пътеката. После тя бързо се обърна и изтича да го пресрещне в преддверието.

— Не влизайте… не влизайте! Майка ви… тя… тя е мъртва… Мисля, че е била убита…