Смъртта на госпожа Макгинти

Деветнайсета глава

— А сега само ме слушай — каза госпожа Суийтимън.

Една подсмръкна.

От известно време слушаше госпожа Суийтимън. Това беше безнадежден разговор, който се въртеше в кръг. Госпожа Суийтимън повтаряше едно и също по няколко пъти, като леко променяше фразеологията, но без да се престарава.

Една подсмърчаше, от време на време шумно изплакваше и току повтаряше двете единствени неща, с които допринасяше за дискусията — че първо тя никога не би го извършила! И второ — че баща й би я одрал жива.

— Може и така да е — заяви госпожа Суийтимън, — но убийството си е убийство и каквото си видяла, си видяла, не можеш да го отречеш.

Една подсмръкна отново.

— Това, което е трябвало да направиш…

Госпожа Суийтимън спря да говори и се обърна към влизащата госпожа Уедърби, която бе дошла за куки и прежда.

— Не съм ви виждала от доста време, госпожо — бодро я посрещна госпожа Суийтимън.

— Напоследък не съм много добре със здравето — отвърна госпожа Уедърби. — Сърцето ми, нали знаете? — Шумно си пое въздух. — Не трябва да напускам за дълго леглото.

— Чух, че най-после имате нова прислужница — каза госпожа Суийтимън. — За тази светла прежда ще ви трябват по-тъмни куки.

— Да. Що се отнася до прислужницата, много е способна и въобще не готви лошо. Но маниерите й! И външният й вид! С боядисана коса и много неподходяща тясна блуза.

— Да — отвърна другата жена. — Момичетата днес не са научени да прислужват както едно време. Майка ми е започнала да работи още тринайсетгодишна. И ставаше в пет без четвърт всяка сутрин. Накрая я направиха главен иконом — командваше три прислужници. И добре ги обучаваше. Но днес това го няма, няма кой да учи момичетата на обноски и служба. Остават си само с едно училище като Една.

Двете жени се обърнаха и погледаха към Една, която се бе облегнала на тезгяха, подсмърчаше, смучеше ментови бонбони и гледаше пред себе си с празен поглед.

Като продукт на училището тя трудно можеше да мине за добър пример на днешната образователна система.

— Много лошо стана с госпожа Апуърд, нали? — каза госпожа Суийтимън в старанието си да продължи разговора, докато госпожа Уедърби ровеше из разноцветните куки.

— Ужасно — отвърна другата жена. — Едва се осмелиха да ми кажат. И когато го сториха, получих страшно сърцебиене, толкова съм чувствителна!

— Беше истински шок за всички — продължи госпожа Суийтимън. — А пък младият господин Апуърд, той преживя голяма трагедия. Държал ръцете на майка си, докато не дошъл докторът и не му дал успокоително. Сега се преместил в Лонг Медоус като наемател, понеже чувства, че не може да остане повече в къщата, и не го виня за това. Джанет Грум заминала при племенницата си и ключовете са у полицията. Дамата, дето пише криминални истории, се върнала в Лондон, но пак щяла да дойде за оповестяването на причините за смъртта.

Госпожа Суийтимън поднесе цялата тази информация с чувство на облекчение и задоволство. Тя се гордееше със своята информираност. Клиентката, чието желание да си купи куки за плетене, вероятно беше предизвикано от любопитството разбере какво се е случило, плати покупката си.

— Много е потискащо — рече. — Сега цялото село живее под заплаха. Сигурно наоколо се навърта някой луд. Като си помисля, че собствената ми дъщеря е била навън тази нощ и че са можели да я нападнат, дори да я убият. — Тя затвори очи и се олюля.

Събеседничката я наблюдаваше с интерес, но не се разтревожи. Госпожа Уедърби отново отвори очи и с достойнство добави:

— Това място трябва да бъде охранявано. Никакви млади хора не трябва да се навъртат тук след мръкване. Всички входни врати трябва да се залостват. Нали знаете, че в Лонг Медоус госпожа Самърхейс никога не заключва вратите. Нито дори през нощта. Тя оставя задната врата и всекидневната отворени, така че котките и кучетата могат да влизат и да излизат. Аз лично смятам, че това е пълна лудост, но тя заявява, че досега винаги са оставяли вратите отворени и че ако крадци решат да влязат, могат спокойно да го направят.

— То май няма какво толкова да се открадне от Лонг Медоус — заяви госпожа Суийтимън.

Госпожа Уедърби тъжно поклати глава и излезе с покупката си.

След миг госпожа Суийтимън и Една подновиха своя спор.

— Не си мисли, че ти си най-умната — говореше госпожа Суийтимън. — Правото си е право и убийството си е убийство. Кажи истината и посрами дявола. Това бих те посъветвала аз.

— Татко ще ме одере жива, наистина ще го направи — настояваше на своето Една.

— Ще говоря с баща ти — каза госпожа Суийтимън.

— Аз не мога! — проплака момичето.

— Госпожа Апуърд е мъртва — отново заговори жената. — Виждаш, че полицията не знае някои неща. Работиш в пощата, нали така? Значи си служител на правителството. Длъжна си да изпълняваш своите задължения. Ще трябва да отидеш при Бърт Хейлинг…

Една избухна:

— Само не при Бърт, не мога! Как ще отида при него? Нали ще се разчуе?

Госпожа Суийтимън отвърна колебливо:

— Ами при този джентълмен, чужденеца…

— При чужденеца пък никога! Никога!

— Да, може би си права.

С шумно изскърцване на спирачките пред пощата спря кола. Лицето на госпожа Суийтимън се оживи.

— Това е майор Самърхейс. Кажи всичко на него и той ще те посъветва как да постъпиш.

— Не мога — отвърна Една, но вече не толкова убедено.

Джони Самърхейс влезе в пощата, като се олюляваше под тежестта на три големи кашона.

— Добро утро, госпожа Суийтимън — поздрави той весело. — Надявам се, че кашоните ми няма да се окажат прекалено тежки!

Тя огледа кашоните с професионална компетентност. Докато Самърхейс лепеше марките, му каза:

— Извинете ме, сър, бих искала да се посъветвам с вас по един въпрос.

— Да, госпожо Суийтимън?

— Вие сте тукашен, сър, и най-добре знаете какво би следвало да се направи.

Той кимна.

Винаги го трогваше съхранилият се феодален дух на английските села. Селяните почти нищо не знаеха за него като личност, но тъй като баща му и дядото му и многото му прапрадядовци са живели в Лонг Медоус, те смятаха за нещо естествено да се обръщат към него за съвет и да го получават, когато имат нужда от помощ.

— Става въпрос за Една — каза жената.

Момичето подсмръкна.

Джони Самърхейс погледна Една с недоверие. Никога, мислеше си той, не бе срещал толкова неприветливо момиче. Също като одран заек. Изглеждаше му и недотам интелигентно.

Положително не би могло да се забърка в „неприятност“, както се казваше. Но не, госпожа Суийтимън не се беше обърнала към него за съвет от подобно естество.

— Е, добре — внимателно започна той. — Какъв е проблемът?

— Става въпрос за убийството, сър. През нощта, когато е станало, Една видяла нещо.

Джони Самърхейс бързо премести тъмните си очи от Една към госпожа Суийтимън и обратно към Една.

— Какво си видяла, Една? — попита той.

Тя се разхлипа. Госпожа Суийтимън взе нещата в свои ръце:

— Разбира се, и ние подочухме това-онова. Някои неща са само слухове, но други са истина. Едно обаче е ясно — при госпожа Апуърд е имало жена, с която са пили кафе през нощта на убийството. Така ли е, сър?

— Да, струва ми се.

— Знам, че е истина, защото го научихме от Бърт Хейлинг.

Албърт Хейлинг беше местният полицай, когото Самърхейс добре познаваше. Той говореше бавно и притежаваше завидно самочувствие.

— Разбирам — каза Самърхейс.

— Само че не се знае коя е била дамата, с която госпожа Апуърд е пила кафето си, нали? Е, затова пък Една я е видяла.

Той погледна момичето, като присви устни, сякаш се готвеше да изсвири.

— Значи си я видяла, Една? Като влизаше или като излизаше?

— Като влизаше — отвърна тя. Съзнанието за важността на това, което имаше да каже, й развърза езика. — Аз бях отсреща, под дърветата. Точно след завоя на алеята, където е тъмно. Видях я. Влезе през портата и се отправи към къщата, постоя малко и после… после влезе вътре.

Веждите на Джони Самърхейс се повдигнаха, изразът на лицето му се проясни.

— Всичко е наред — заяви той. — Била е госпожица Хендерсън. Полицията знае всичко. Дирдри Хендерсън сама им казала.

Една поклати глава.

— Не беше госпожица Хендерсън.

— Тогава коя беше?

— Не зная. Не видях лицето й. През цялото време, докато вървеше по пътечката и стоеше пред вратата, беше с гръб към мен, но не беше госпожица Хендерсън.

— Откъде знаеш, че не е била тя, след като не си могла да видиш лицето й?

— Защото беше русокоса, а госпожица Хендерсън има тъмна коса.

Джони Самърхейс все още не й вярваше:

— Било е тъмно. Едва ли си могла да различиш цвета на косата й.

— Но аз добре различих цвета на косата. Външното осветление на верандата беше оставено включено, защото Робин и писателката на криминални романи били на театър. А тя пък беше застанала точно под лампите. Носеше тъмно палто, беше без шапка и русата й коса блестеше на светлината. Видях го с очите си.

Джони леко подсвирна. Беше станал сериозен.

— По кое време се случи? — попита той.

Момичето подсмръкна:

— Не знам точно.

— И все пак приблизително — попита я госпожа Суийтимън.

— Беше преди девет вечерта, защото още не бях чула камбаните на църквата. Но беше след осем и половина.

— Значи между осем и половина и девет вечерта. Колко време остана жената в къщата?

— Не зная, сър. Не останах повече. И не чух нищо. Нито викове, нито пъшкане — нищо от този род. — В гласа на Една прозвуча лека обида.

Но Джони Самърхейс знаеше, че не е могло да има викове или пъшкания, и сериозно каза:

— Е, добре, остава да се направи само едно нещо. Полицията трябва да разбере за тази история.

Една избухна в ридания.

— Татко жива ще ме одере — хлипаше тя. — Направо ще ми смъкне кожата.

Тя хвърли умоляващ поглед към госпожа Суийтимън и изчезна в задната стая. Жената отново демонстрира компетентност.

— Положението е такова — започна тя в отговор на питащия поглед на Самърхейс. — Една е постъпила страшно глупаво. Вярно, че баща й е много строг, дори малко прекалено, но е трудно да се каже дали това днес не е за предпочитане. Има един симпатичен младеж в Кълавон, с когото Една чудесно се спогажда вече от доста време и баща й беше доволен от връзката. Но Пер се оказа муден, а вие знаете какви са момичетата. Напоследък Една ходи с Чарли Мастърс.

— Мастърс ли? Той не е ли от хората на фермера Коул?

— Точно така, сър. Мастърс е работник във фермата. Женен е и има две деца, обаче продължава да търчи подир фустите и не е добра партия в нито едно отношение. Когато Една се беше побъркала по него, баща й й забрани да се срещат. Та значи тя се била запътила към Кълавон онази нощ, за да отиде на кино с Пер, поне това казала на баща си. Но в действителност излязла да се срещне с Мастърс. Чакала го на завоя на пътя, където, изглежда, обикновено се срещали. Е, той така и не дошъл. Може би жена му го е задържала вкъщи или просто е хукнал подир друго момиче, но това било положението. Една чакала, но накрая не издържала и си тръгнала. Във всеки случай не й е удобно да обяснява защо е била на това място, какво е правила и защо е трябвало да вземе автобуса за Кълавон.

Джони Самърхейс кимна. Като потисна неуместното си учудване как невзрачната Една може да има такъв сексуален успех и да привлече вниманието на двама мъже, той започна да размишлява върху ситуацията.

— Значи тя не желае да говори за това с Бърт Хейлинг — с разбиране каза.

— Точно така, сър.

Той бързо съобразяваше.

— Страхувам се обаче, че полицията трябва да бъде уведомена — учтиво изрече.

— И аз й казах същото — заяви госпожа Суийтимън.

— Те сигурно ще проявят тактичност предвид… ъ-ъ-ъ… обстоятелствата. Може и да не й се наложи да дава показания. Каквото им каже, те ще го запазят за себе си. Мога да се обадя на Спенс и да го помоля да дойде тук. Не, още по-добре е да закарам младата Една в Килчестър с колата. Ако тя отиде в полицията там, тук никой нищо няма да узнае. Само най-напред ще им телефонирам, за да ги предупредя, че отиваме.

И така, след кратък телефонен разговор подсмърчащата Една с догоре закопчано палто и насърчена от приятелското потупване на госпожа Суийтимън се качи в колата, която бързо потегли по посока на Килчестър.