Съвестта е моят адвокат

Изгубен и намерен

Когато излиза за работа в петък сутринта, съдия Мейсън заключава, че някой го следи. Някаква кола, кафяв кадилак „Девил“ последен модел, се появява в огледалото му след не повече от една пресечка от дома му и продължава да кара на няколко десетки метра зад него до булевард „Индипендънс“, по който всеки ден преминава над река Киндъл, за да отиде в града. Много хора отиват от Уест Банк в Сентър Сити в 8.30, казва си той, и мнозина използват страничните улици, за да избягнат задръстванията по магистралата. Но когато я оглежда по-внимателно, видът на колата го разтревожва. Тя е типично „сутеньорско возило“, както се изразяват ченгетата, със смъкнато окачване и пискюл, който се кадилака на задното стъкло. На предните брони са изрисувани струйки дим, а покривът е сменен със старомоден кремав кожен гюрук. Стандарт – но гангстерско возило. Джордж малко си отдъхва, след като кадилакът най-после се изгубва от поглед. След не повече от пет минути отново се появява, преминавайки на зигзаг от едно платно в друго на около двеста метра зад него.

Той включва радиото, за да, се съсредоточи, и преминава в дясната лента, където кара с около трийсет километра в час. Кадилакът също забавя. След няколко минути Джордж свива по „Уошбърн“ и с пълна газ преминава няколко пресечки по тесните улички в квартала от ниски жилищни кооперации. Кадилакът изчезва. Но след като отново излиза на „Индипендънс“, другата кола отново се появява от една странична уличка и се заковава зад него на четири-пет коли разстояние.

След около километър съдията отбива до тротоара и кадилакът също спира в червената зона на трийсетина метра отзад. Когато Джордж потегля, другата кола също тръгва. Накрая, на не повече от три пресечки от сградата на съда, Джордж спира рязко на един светофар и на шофьора на кадилака не му остава друго, освен да спре до него.

Зад волана седи изтупан младеж, бял или латиноамериканец, с черна, стърчаща като бодли коса. Носи кожен елек. На седалката до него се е разположил дебел негър с палто и вратовръзка. Младежът се усмихва добронамерено на Джордж и му намигва.

Сърцето съдията прескача тревожно, преди да разбере. Дава знак с палеца и показалеца си, че всичко е наред, но вътрешно кипи. Нетърпелив да свърши тази работа още преди да стигне до съда, той отново отбива до тротоара, за да може да телефонира по мобилния, който Патрис му даде на заем.

– Бяхме се разбрали нещо – изсъсква, щом Марина вдига.

– Какво?

– Бяхме се разбрали, Марина. Съгласих се на охрана само в сградата на съда. Току-що двама полицаи ме проследиха от дома ми с кадилак, накипрен, сякаш принадлежи на някой наркобос.

След кратко мълчание Марина отговаря:

– Не очаквахме, че ще ги забележите.

– С тази кола? Подходяща е за акции под прикритие сред наркопласьорите в Норт Енд. В моя квартал щяха да са по-незабележими, ако бяха дошли с фанфари. Бога ми, Марина. Какво си намислила, по дяволите?

– Господин съдия, само се опитвам да си върша работата. След като ония типове цъфнаха в коридора вчера, реших, че положението е станало малко по-напечено, за да стоим спокойно. Обадих се на един приятел, Дон Стенли, и го помолих да ви държи под око по пътя до съда и обратно. Не съм давала подробности, господин съдия. Казах му, че се е случило нещо, което малко ме притеснява.

Явно е разговаряла с Ръсти, който ѝ е казал, че Джордж ѝ е ядосан, задето е нарушила обещанието си да мълчи. Това е още по-вярно за издаването на информация пред киндълската полиция. В главното управление, „Макграт Хол“, слуховете и клюките се разпространяват по-бързо, отколкото в девическа гимназия. Ако изтърват нещо за Номер 1, новината бързо ще стигне до журналистите.

– Марина, аз съм единственият засегнат в случая. Затова аз решавам. Разрешавам ти, ако ме намерят убит, веднага да направиш пресконференция и да заявиш: „Аз му казвах“.

– Стига, господин съдия.

– Марина, в квартала ми има девет семейства, които живеят там от двайсет години. Отгледали сме децата си заедно. Ходим заедно на почивка. Прибираме си един на друг вестниците и писмата. Никой от нас не се старае да бъде дискретен. И няма начин тези дървеняци с автомобил като на наркопласьор, които ще ме следят всяка сутрин и вечер, да останат незабелязани. Още утре или вдругиден някоя съседка със сигурност ще сподели пред Патрис.

Той се опитва да се овладее, като си спомня за подозрението на Марина – Номер 1 може да има достъп и до дома му. На този етап обаче в никакъв случай не би споменал за имейла. Вече не може да я контролира. И след като премисли всичко през нощта, вече е по-убеден, че Зик е натрапникът. Въпреки това Джордж опитва по-умерен подход.

– Марина, съзнавам, че не познаваш добре Патрис. Затова нека да ти обясня. Тя е от онези хора, които не се плашат от рискове, но когато става дума за сигурността на дома ѝ, взема всички предпазни мерки. Проектира къщи. Смята, че всеки има право на свое лично пространство. Тази история страшно ще я разстрои. Времето също е най-неподходящото.

– Разбирам, господин съдия, само…

Марина изведнъж замълчава.

– Какво?

– Знаете ли, без да се натрапвам, господин съдия, мисля, че има начин да ви охраняваме, без да тревожим госпожа Мейсън. Може би дори ще я накараме да се чувства по-спокойно. Защото наистина мисля, че ще е най-добре за всички, включително за вас двамата, ако тя узнае какво става.

Усилията му да се владее отиват на вятъра.

– Благодаря, госпожо психолог – измърморва той и затваря телефона.

В кабинета си съдията извиква Джон Баниън, за да обсъдят проекторешението за предварително разпореждане, което бе гледано спешно от апелативния съд. Засяга спор между верига от кина и фирма разпространител на филми за квитанциите от продажбата на билети и свързани с това проблеми.

– Трябва да засилим раздела за средствата за обжалване – казва Джордж на помощника си.

Баниън седи пред бюрото му и кима послушно.

Контрастът между държането на двамата помощници на Джордж не би могъл да бъде по-рязък. Само пет минути след като сте се запознали, Каси е готова да сподели с вас подробности за пломбите си, телефонната си сметка и язвителни забележки за множеството младежи, които я ухажват. Джордж говори много малко, приглушено, сякаш всяка дума му е ценна, и винаги е дистанциран.

Завършил образованието си в Пенсилвания, Джон Баниън се е върнал тук преди десетина години, за да се грижи, а после да погребе старите си родители. Той е много способен юрист и няколко години, след като го назначи, съдията се боеше, че ще предпочете по-добре платена работа. Светът обаче става все по-жесток към хора като Баниън – способни, но без дарба за общуване, следователно неспособни да омайват клиентите. Когато Джордж започна работа, тези „тихи адвокати“ бяха основата на големите адвокатски кантори. В наши дни те все повече се превръщат в наеми работници, които се скъсват от работа, докато бъдат заменени от по-млади свои двойници. Джордж очевидно е доволен от живота си тук. Работи от осем до пет, печели достатъчно, чете до самозабрава и по няколко пъти годишно предприема самотни преходи на планина.

Самотата обаче също е причина. След смъртта на родителите му Джон все повече се превръща в саможив, ексцентричен стар ерген на средна възраст. Лицето му все още е гладко и младежко, но бързо губи кестенявата си коса и значително се е закръглил през последните две години. Все по-малко търси общуване с хора. Обикновено можеш да го видиш сам в стола на съда, забил нос в някоя книга (обикновено важен философски труд) или да трака на лаптопа си, при положение, че наоколо има десетки хора, негови познати от години, с които може да се заговори. Джон никога не говори за някакви обществени прояви и всички са го нарочили за гей. Джордж, който не се смята за специалист по въпроса, все още не е убеден в това. Та нима няма истински стари ергени, неспособни на човешка близост, затънали в прегръдката на собствената си чудатост?

Странностите му обаче по неизвестна причина правят Джон герой в очите на шефа му. Съдията е убеден, че ако е възможно да влезеш в мозъка на Баниън, ще попаднеш в свят, по пъстър от най-скъпите холивудски продукции. За Джон правото е мост към реалния свят. В изолираното пространство на апелативния съд той е ценен като способен професионалист. По мнението на съдията Джон Баниън е идеалният съдебен секретар. Прилежен. Способен. Ненатрапващ се.

– Джон – казва съдия Мейсън, когато помощникът му става, за да подготви поредния вариант на проектостановището. – Каси ми каза, че си съгласен тя да изготви решението за „Уорновиц“. Искам да съм сигурен, че не те притиска.

– В никакъв случай, господин съдия. – Джон забива поглед в килима и измърморва: – Щом иска, нека да го напише. Вече ми дотегна от тези хлапаци.

За Джон това е невиждана откровеност. Обикновено той проявява безпристрастност, близка до абсолютната. След девет години работа с Джон съдията още не може да отгатне дали помощникът му е на страната на защитата или обвинението, на крупните фирмени интереси или на обикновения човек. Върши работата си безстрастно като обущар. При все това нещо за миг жегва съдията при мисълта, че Хари Оуки, бащата на Каси и негов приятел, може да получи удар, ако узнае за новата задача на дъщеря му, при което се налага да изгледа касетата. Едва ли това е обучението, което е имал на ум, изпращайки детето си на стаж при Джордж.

Съдията моли Баниън да даде на Каси резюмето, които е подготвил преди изслушването, и да ѝ каже, че може да започва работа.

– Все още ли сте за две проекторешения? За потвърждаване и за анулиране?

Джон отбягва погледа му, не иска да упреква шефа си за неувереността, но на Джордж му хрумва, че започва да става за смях пред собствените си подчинени.

– Казусът е труден, Джон. Не мога да реша за давността. Както и да отсъдя обаче, ще има едно особено мнение. Кол иска присъдата да бъде отменена, защото видеокасетата не може да се използва за доказателство, а Пърфойл е твърдо за потвърждаване. Трябва добре да премисля всичко.

Джон излиза, но след разговора Джордж отново се замисля за „Уорновиц“. Случаят, когато успее да се съсредоточи върху него, все го връща към спомените за Лоли Вичино. Накрая, докато седеше с нея в читалнята на общежитието, той си даде сметка, че окаяният ѝ вид се дължи отчасти на това, че не е могла да се изкъпе. По-късно следобеда Джордж застана да пази пред банята, за да може Лоли да си пусне душ. Там го завари и Григсън.

– Още ли е тук? – попита.

Джордж разказа на отговорника по дисциплината всички за момичето.

– Съжалявам да го чуя, Мейсън, но ако собствените ѝ родители не я искат, какво можем да направим ние? Не може да остане тук.

Джордж използва единствения аргумент, който му оставаше:

– Няма да съм този, който ще я изгони.

– Никой не ти е казал такова нещо. Само ме остави да действам, Джордж Мейсън. Аз ще се заема. Хайде.

Григсън махна пренебрежително. От троснатото му държане Джордж предположи, че е научил за груповия секс през нощта. Франклин Григсън с удоволствие щеше да изхвърли пачаврата.

Ето как на два пъти предаде Лоли Вичино. Не се застъпи за нея, нито, което би било по-практично, си даде труда да я изпрати до някоя частна квартира, където, след сериозен разговор с Хю Брайърли за „наема“, който бе събрал вечерта, можеше да ѝ осигури удобно пребиваване за известно време. Вместо това той стори онова, което децата правят в трудна ситуацията – скри се. След час, когато отново влезе в читалнята, единствената следа от посещението на Лоли бе празната чиния от стола, пълна с фасове. Джордж побутна с пръст един-два от тях; обхванаха го чувства, които не можеше да си обясни. Но при все това осъзна, че точно както се беше надявал предишната вечер, в него е настъпила фундаментална промяна.

За секунда Джордж чувства вината като кинжал, който пронизва сърцето му. Как можеше да не се поинтересува какво е станало с нея? Да провери поне дали е преживяла деня? Или да се запита какъв белег е оставила онази случка в душата ѝ?

Баниън чука и пак влиза с проект за три нови абзаца, които трябва да се включат в решението за киноверигата.

– Джон, ако искам да намеря някого, когото преди четирийсет години съм познавал във Вирджиния, как може да се направи?

Помощникът му може да намери всичко по интернет.

– Само кажете името, господин съдия.

Още щом му го казва, Джордж осъзнава, че задачата е непосилна дори за Джон. Ако предположим, че животът ѝ е потекъл в нормална насока, вероятно се е омъжила и както често става с жените във Вирджиния от нейното поколение, вече не носи името Вичино. А пък Лоли може да не е истинското ѝ име, записано в свидетелството за раждане. Да не говорим, че Джордж няма представа точно къде и кога е родена. Съдията поклаща глава в знак, че е размислил.

– Това е личен проблем, Джон. Не си губи времето. Може сам да поровя в мрежата някоя вечер. Просто се питах как може да се направи.

Баниън надрасква адресите на няколко сайта на едно листче, но уточнението, че нещата са лични, е равносилно на затръшването на желязна врата. Джон си позволява съвсем малко (ако изобщо го прави) да се меси в личния живот на другите и затова няма никаква представа колко са любопитни всички за неговия. Тази зима боледува няколко дни от сериозна бронхиална инфекция. Понеже работеше вкъщи, неохотно помоли Диниша да му занесе няколко документа, които му трябвали. Тя е единственият човек в службата, с когото поддържа някакво подобие на лични отношения – подаряват си дреболии за Коледа – но дори тя никога не беше стъпвала в къщата му. Когато тя се върна, всички изгаряха от любопитство. Каси, помощниците на другите съдии, възрастният пристав Маркъс и самият съдия – всички с нетърпение очакваха да чуят какво е видяла Диниша. Под достойнството ѝ беше да задоволи любопитството им, но на следващия ден, когато влезе да вземе едно писмо за изпращане, Джордж не издържа:

– Мога ли да полюбопитствам?

След като тихо затвори вратата, Диниша му даде кратко, но колоритно описание. Стените на тухлената къща, в която беше израснал Джон, били пропукани отвън, а на покрива имало петна от липсващи керемиди. Истинският хаос обаче бил вътре. Не било просто мръсно, както се изрази Диниша, а толкова задръстено с боклук, че едва влязла в антрето. Сякаш в къщата имало фабрика за рециклиране. Джон като че ли от десет години не бил изхвърлил нито един вестник или списание. Били натрупани на камари до тавана в хола, където имал и истинско укрепление от книги с триметрови стени като бункер. Под тежестта им дюшемето буквално се огъвало. Два папагала свободно летели из къщата и я огласяли с крясъци.

Леко бръмчене някъде в стаята изкарва Джордж от тези мисли. Непознатият шум го стряска, но той бързо установява, че мобилният телефон на Патрис е започнал да вибрира. Съдията го изважда от джобчето на сакото, закачено зад него, и вижда букви върху сивия дисплей. Текстово съобщение, първото в живота му. Той изпитва известно задоволство, че е влязъл в крак със съвремието, докато не прочита какво пише.

– Номер 1 – измърморва, – започваш да ми лазиш по нервите.

Не може обаче да се самозаблуждава. За първи път му се случва да положи съзнателно усилие, за да овладее страха си. И не толкова думите – „Ще те пипна“ – го плашат. Заплахата не е нищо ново. Плаши го номерът, от който е изпратено съобщението. Неговият, на Джордж. Изчезналият телефон на съдията е у Номер 1.