Съвестта е моят адвокат

Дете с връзки

В края на съдебната година се работи усилено. От почти всяка друга зала на съда идват проектостановища и Джордж трябва да взема разумно решение кои от тях заслужават специален коментар от него – било то в подкрепа или несъгласие – като вземе предвид и реалната работа, която той и помощниците му могат да свършат за това време.

Следобед в четвъртък той още не е ставал от стола си, дори за обяд. Прекъсна работата само за да се обади на Патрис. Снощи я закара вкъщи, но дори там достъпът до нея е ограничен за още три дни. Няма право да излиза навън, защото не бива да се приближава на по-малко от няколко крачки до други хора. По същата причина лекарите настояха през следващите три нощи Джордж да не спи в едно легло с нея. Двамата се пошегуваха за радиоактивната любов, но въпреки копнеещия му поглед, Патрис непоколебимо му посочи кабинета, където той преспа на разтегателния диван. Хубаво е, че откакто отново започна да взема синтетичен тироксин, тя се чувства все по-бодра.

Джордж посяга към телефона, за да ѝ се обади, но го стряска гневна препирня, която се чува от коридора. Джон и Каси надникват в стаята от малките си странични кабинети, после изтичват навън. Джордж излиза след тях. Диниша също е там. Ейбъл спори с някакъв човек. Непознатият изглежда около трийсетте и е, както се казва, „снаряден от глава до пети“ с всички атрибути на един чернокож уличен бандит: лъскаво бяло яке, избелели панталони, сплетена на малки плитки къдрава коса и голяма златен пистолет на верижка около врата. От радиостанцията на Ейбъл се чуват тревожни гласове и всеки път, когато младежът понечи да посегне телохранителят замахва към него. Натрапникът много добре знае правилото, че нападението е най-добрата защита.

– Махни псетата си, дебелако, да не стане лошо.

Асансьорът иззвънява и по мраморния коридор дотичват още двама униформени охранители. След малко от друга кабина слизат още трима. Всичките са увеличили на максимум радиостанциите, бързо обкръжават младежа и му слагат белезници.

– Десет пъти го попитах какво търси тук – казва Ейбъл на Мърф Джоунс, висок чернокож, заместник на Марина.

– Търсех кенефа – отвръща арестуваният.

– Долу има достатъчно тоалетни – изтъква Ейбъл.

Достъпът до служебните асансьори на апелативния съд е ограничен: всеки, който иска да се качи, трябва да се легитимира пред охраната във фоайето. Стълбищата от двете страни на сградата обаче са отворени заради противопожарните изисквания. Тук постоянно се намъкват външни лица, включително с вида на този младеж, дори проникват в коридора на съдийското крило.

– Долу имаше опашка – твърди натрапникът. По време на сутрешните изслушвания долните етажи, където се помещават залите на криминалния съд, са претъпкани като автобусна спирка във върховите часове. – Много ми се пикае.

– Какво изобщо правеше долу? – пита Мърфи.

– Ами, такова, човече, имам среща. За едно дело.

Тоест длъжен е да се яви на висящо разглеждане. Целта е да се вземат мерки, за да не се отклони от гаранцията.

– За какво? – пита Мърфи.

– Някакво смешно 323. Няма да ми го лепнат.

Има предвид улично насилие. Съучастие в бандитско нападение. Мъже, които служат като съгледвачи при престрелка от движещ се автомобил. Полицията ги задържа, за да предотврати проблеми, но обвиненията обикновено остават без последствия, точно както намеква и този младеж.

– Свалете го долу – заповядва Мърф.

– Ох, леле – негодува натрапникът, – това не е ли свободна държава? Да те закопчаят, задето искаш да се изпикаеш.

Ще го задържат до края на деня, но ако всичко се потвърди, ще трябва да го пуснат, най-вероятно вечерта. Четирима охранители повеждат младежа по коридора, но не стигат далеч. Спира ги Марина, която се появява в този момент и вдига ръка в знак, че тя ще се заеме. Приближава се с удивителна за нея пъргавина. Когато идва при Джордж, тя го пита дали е добре.

– Нищо не се е случило – отвръща той. – Ейбъл ме защити геройски.

Телохранителят се оказа по-ловък, отколкото бе очаквал.

– С такива негодници… – започва Ейбъл, но не довършва.

– Това не ми харесва, господин съдия – казва Марина, след като ѝ разказват всичко. – Мисля си за Корасон.

Понижава глас, за да не я чуе младежът, но името, което Джордж изрично я помоли да не споменава, достига до ушите на подчинените му, наредени до стената. Диниша, Джон, Каси и Маркъс, съдебният пристав, едновременно вдигат поглед.

– Марина, това момче е чернокожо. В „Латино нация“ не допускат такива. Видя ли звезда, Ейбъл?

Всички редовни членове на „Могъща латино нация“ имат петолъчка, татуирана на китката в основата на палеца.

– От „Светците“ е. Има от онези китайски заврънкулки.

В последните няколко години „Черни светци“ си татуират китайски йероглифи, за да затруднят полицията при различаването на една банда от друга.

– Латиноамериканските и негърските банди са като куче и котка – отбелязва Джордж.

– Стига, господин съдия. Много добре знаете какви сделки сключват помежду си в търговията с наркотици. Разменят си дрога. Така заподозрения има стабилно алиби. Корасон много добре знае, че търсим латиноамериканец.

Марина е права за отношенията между бандите, но това не е доказателство, че младежът е пратеник на Корасон. Най-малкото, че е невъоръжен. При все това случката е обезпокояваща, защото съдията не вярва на оправданието за тоалетната. Младежът си го измислил – но мотивът му може да не е насилие, а кражба или дори само тръпката да проникне там, където няма право да влиза. Все пак това е първото напомняне, че присъствието на Номер 1 може да не е ограничено само във въображаемия свят на интернет.

Телохранителите отново повеждат нарушителя, когато от другия край на коридора някой извиква:

– Хей. Хей. Какво те води насам, куче такова?

По коридора уверено се приближава едър мъжага. Облеклото му е малко по-изискан вариант на онова, което носи арестуваният – същите широки панталони и яке, но по-малко злато. Носи и найлонова шапчица като онези, които дългокосите играчи на американски футбол си слагат под каските. Диниша първа изсумтява, но Джордж почти веднага разпознава младежа. Ейбъл също го познава и изръмжава сърдито. Това е Зик, най-големият син на Диниша.

Зик си е все същият, огромен и непринуден, надарен оратор.

– Здрасти, бе, господин Мейсън. Мамче.

Успява да целуне майка си по бузата в същия момент, в който стиска ръката на Джордж.

– Господин съдия – приглушено го поправя Диниша и без да продума повече, се отдалечава.

Зик се усмихна тъжно и я изпраща с поглед. Висок близо метър и деветдесет, той сигурно отива вече към сто и петдесет килограма. Пуснал си е къса брадица, което явно минава за модерно.

Обясненията на Зик съвпадат горе-долу с тези на другия младеж. Той дошъл с приятеля си Халил в съда, просто за компанията. След като Халил не успял да се дореди до писоар, той го насочил към горния етаж. Разположението на стаите, разбира се, му е познато от посещенията при майка му.

– Малко странно, че не си се отбил да видиш майка си – отбелязва Марина.

Зик се засмива:

– Не искам да я притеснявам, когато работи.

Това вече е прекалено. Зик идва доста често – дори твърде често, изтърсва се неочаквано, поздравява всички, сякаш са го чакали с нетърпение да раздава автографи. Очевидно е, че с приятеля му са дошли за друго. Може би Халил е трябвало да провери дали Диниша е на работа, та да може Зик да я изръси за пари, или пък се е надявал да я няма, та да изнуди Джордж за някоя услуга. А може би, както е убедена Марина, е замислил нещо по-лошо. Няма значение. Младежите са измислили добро оправдание, затова няма основание да ги задържат повече. Не че при други обстоятелства би попречило на Марина и хората ѝ да ги оставят с белезници за известно време. В случая обаче двамата не са просто кой да е. Зик е дете на вътрешен човек. Халил бива освободен от белезниците и двамата се отдалечават по коридора, явно доволни от себе си.

– Знаете ли какво си мисля – казва Марина.

С Джордж все още стоят в коридора, след като той даде знак на подчинените си да се прибират в кабинетите. Теорията ѝ е, че Корасон е изнамерил Зик чрез връзките между бандите, които тя описа преди малко, и го е изпратил да следи Джордж.

– Проверете ги – прошепва на Мърф, преди да се оттегли.

В кабинета на Джордж цари гробно мълчание, породено от страха и съчувствие към Диниша. Нея я няма на бюрото ѝ. Джордж си помисля, че е излязла или е при Каси или Баниън, но я заварва в личния си кабинет, седнала на един обикновен стол. Стиска кърпичка в едната си ръка, но явно вече не плаче.

– Господин съдия, много съжалявам.

– За какво? Той не е направил нищо.

Тя само го поглежда.

Джордж все още е скептичен към теорията на Марина за съюза между бандите. Не може да отрече обаче, че Зик заслужава да бъде заподозрян сам за себе си. Зик знае безброй подробности за него, както от общуването им като клиент и адвокат, така и от онова, което е чувал от майка си. Кой знае дали неприязънта, която винаги гори в него, не го е подтикнала да се опита да сплаши Джордж? Може би си е въобразил, че съдията експлоатира Диниша. Или това е поредният начин да ѝ отмъсти за нещо. Или е недоволен от начина, по който Джордж го е защитавал. Съдията знае, че сред многото програми за обучение, оказали се безполезни за развитието на Зик, е курс по компютърно програмиране след излежаването на първата му присъда в „Ръдярд“. Ако той е Номер 1, може би е изпратил Халил да задигне нещо или да намери някаква информация, която Зик да използва в следващото си писмо.

Дори и така да е обаче, пак има нещо успокояващо, защото Джордж би бил в пълна безопасност. Зик е негодник, крадец, закоравял мошеник, чието любимо занимание е да доказва, че може да излъже всички. Сценката, която изигра в коридора, за да спаси Халил от белезниците, е един от коронните му номера, постижение, с което ще се хвали и ще разказва с дни. Нищо в дългия списък на престъпленията му обаче не включва истинско насилие въпреки поведението на повечето му другари. Ако Зик е Номер 1, заплахите са просто някаква игра, находчива шега, замислена от него. Искане за откуп. Награда за информация или за частно разследване. Някаква измама.

Няма смисъл да убеждава Диниша, че Зик не е замислил нищо нередно или че не го подозират, че той е Номер 1. Тя вече си е помислила за най-лошото и седи сковано на стола, очевидно силно разстроена.

– Собственото ми дете – изрича накрая, преди да стане и да се върне на работното си място.