Съвестта е моят адвокат

В светлината на прожекторите

Когато Джордж се събужда в 6.30 часа, отвън се чуват гласове и той надниква през щорите на спалнята. Зад патрулната кола, която цяла нощ е стояла пред дома им, има три телевизионни микробуса. Дългите им преносими антени с вид на гигантски бъркалки за разбиване на яйца, са разпънати за предаване. Докато чакат Джордж да се появи, хората от конкурентни станции са се скупчили около единия микробус, пият кафе и си чешат езиците с двамата полицаи, които трябва да охраняват съдията.

– Приятел – казва той на Патрис, – тук отвън нещо, което няма да ти хареса.

Марина идва със служебен микробус един час по-късно. Появяват се още три полицейски коли. Джордж се обажда на Марина по мобилния и я кани да влезе в къщата, за да не станат плячка на репортерите.

– Мамка му – кратко коментира тя, след като вижда последното текстово съобщение. – Трябва да дадем този телефон на Бюрото. Може би ще измислят някакъв капан. Не е за вярване, че е имал куража отново да го направи.

Номер 1 явно знае онова, което Марина обясни онзи ден за трудността при проследяването на текстови съобщения. Затова сигурно му е все едно при кого ще е телефонът, при Джордж или в полицията. И в двата случая съдията ще получи съобщението.

– Защо не помислите да си останете вкъщи, господин съдия.

– Голям късмет ще имате, ако успеете да го вразумите – отбелязва Патрис.

Джордж обаче умее да се пази. Днес всички местни служби за охрана ще са заети с неговата защита. Ще бъде в по-голяма безопасност от самия президент. Би било грешка да остане вкъщи и да се крие. Поел е този пост с пълното съзнание за рисковете.

Патрис продължава да наднича през завесите, за да наблюдава растящата тълпа пред дома им. Вече има поне десетина журналисти, осем полицаи и разбира се, не един техен съсед. Сърцето ѝ се свива при мисълта какво ще стане с всичко, което с толкова труд е посадила тази пролет, израз на любов и себеотдаване, изискващ повече енергия, отколкото ѝ беше останала толкова скоро след операцията.

В 8.30 часа Джордж отваря входната си врата с чувството, че излиза на сцена. Ръката му все още го боли твърде много, за да махне превръзката, затова палтото му е наметнато върху дясното рамо като на ранен герой в уестърн. Гледа право напред, като се старае да изглежда благосклонен, но дистанциран, и не изрича нито дума, когато операторите и репортерите се скупчват около него на алеята.

По-напета от генерал, Марина върви на крачка пред него; Ейбъл слиза и отваря страничната врата на микробуса. Началничката на охраната изрецитира официалното изявление, което с Джордж са съчинили вътре – „Съдията се чувства добре и бърза отново да поеме служебните си задължения в съда“ – докато фоторепортерите се блъскат, за да насочат огромните си черни обективи към отворения прозорец на микробуса. Джордж събира смелост да погледне лехата с нежен бял уханен алисум, изпотъпкан покрай пътеката.

Конвоят тръгва, една патрулна кола пред микробуса на Марина, една – зад него; телевизионните микробуси ту се приближават, ту изостават, за да нагласят ъгъла на снимане. Джордж се замисля как ще изглежда всичко това по телевизията и се засмива.

– Какво има? – пита Марина.

– Няма значение.

След като се превръща в знаменитост, герой на борбата срещу престъпността, Джордж си дава сметка, че не само може да освободи обвиняемите по случая „Уорновиц“, ами и да задължи щатските власти да им платят обезщетение и пак ще бъде избран за втори съдийски мандат.

Цяла сутрин пред кабинета му се тълпят посетители, дошли да му изкажат съболезнования за случилото се, други приятели и репортери се опитват да се свържат по телефона, но той не вдига. Единствените, от които не може да се скрие, са колегите му в съда. Главният съдия, подобаващо, цъфва първи, броени секунди, след като Джордж влиза в кабинета си. Очаква да чуе всичко за снощната случка и през цялото време клати глава.

– Нейтън се е побъркал – отбелязва накрая. – Убеден е, че той ще е следващият. Обзалагам се, че се е скрил на „безопасно място“ на не по-малко от петстотин километра оттук.

Двамата приятели не се сдържат и се разсмиват.

– Е, каква е твоята теория? – интересува се Ръсти. – Какво мислиш за снощи?

Джордж обяснява, че според него двете събития нямат връзка, ако не се брои това, че опитвайки се да се прави на смел пред заплахите на Номер 1, е започнал да върши повече глупости.

– Още ли не вярваш в теорията за Корасон?

Странно, но едва сега, след като е бил потискан със седмици, страхът, свързан с тази възможност най-сетне обхваща съдията. Сърцето му затуптява силно и той стиска юмруци при мисълта за последствията, ако безскрупулен социопат като Корасон го е набелязал за мишена. Ако това стане, Кол може би е прав да се подложи на това доброволно изгнание. Но дълбоко в себе си Джордж все още не вярва на тази теория.

– Не виждам логика – казва той на главния съдия. – Но единственият начин да разберем със сигурност истината е, ако ченгетата хванат ония хлапета и проверят дали са свързани с „Латинос Рейес“. Не бих заложил на това. Сигурно вече са продали или разфасовали колата ми и за първи път са се видели с много пари.

– Възможно е – съгласява се Ръсти.

На обяд и последните посетители се оттеглят. Джордж затваря вратата си с надеждата да свърши най-после малко работа, но в този миг пред него застава Диниша. Скръстила ръце пред пухкавия си корем, тя го гледа с очакване. Хубава е, макар и по стандартите за жена на средна възраст, с голяма топкообразна прическа, мода от седемдесетте, от която тя не се отказва. Със свито сърце Джордж ѝ дава знак да влезе. Виждал е това виновно изражение стотици пъти и знае какво да очаква.

– Зик каза, че от полицията са го разпитвали, господин съдия, питали го къде е бил в петък. Беше в Сейнт Луис, господин съдия, сигурна съм. Кучето му беше при нас, докато го нямаше. Каза, че им е показал документи, доказващи, че е бил там.

– Едва ли някой се съмнява в това, Диниша.

– Работата е там, че там си е намерил добро място. Но ако полицията се обади във фирмата, господин съдия, тогава…

Диниша все още държи ръцете си събрани пред корема. Няма смисъл да я пита дали в молбата за работа Зик е написал истината в графата „Осъждан“. За човек като него животът е порочен кръг. Ако правиш всичко според правилата, нямаш шанс.

– Едва ли ще го направят – уверява я той; Диниша въздъхва и се усмихва. – Полицаите обаче подозират, че си предупредила Зик, че ще го посетят.

Устните ѝ оформят едно голямо кръгло „О“.

– Нищо подобно, господин съдия. Говорихме малко само в четвъртък вечер. Не съм се опитвала да го предупредя, само му казах какво си мисля. Господин съдия, той твърди, че никога не би ви причинил нищо лошо. И аз му вярвам, господин съдия.

Това е проблемът, разбира се. Майката на Зик винаги ще му вярва. Никой друг разумен човек не би му повярвал.

– Диниша, нали не вярваш наистина, че с приятеля му бяха дошли да използват тоалетната?

Тя клюмва и сяда на същия твърд стол до вратата, където се беше усамотила онзи ден, за да не я види никой, докато плаче за най-голямото си дете.

– Не, господин, съдия. Не вярвам.

– Какво са правили в действителност? Нещо да откраднат ли са искали?

Тя се изсмива кратко, мрачно.

– Не, господин съдия. Точно обратното. Бяха дошли да върнат нещо.

– Нещо от кабинета ми?

– Нещо от чантата ми. Зик бе идвал вече онази сутрин, господин съдия. Заради кучето. Взел ключовете от чантичката ми.

– Защо?

Тя притиска с пръст устните си в опит да не заплаче.

– Искал да влезе в бараката ни за инструменти. Там прибра нещата си, когато замина. – Има предвид затвора. – Не знам как, но Реджи намери два пистолета там и когато Зик излезе, баща му не му позволи да ги вземе. Знаете, че няма право да носи огнестрелно оръжие.

За углавен престъпник притежаването на оръжие е наказуемо, както по щатските, така и по федералните закони.

– Реджи и Зик се карат за тези пистолети на всеки два месеца. Зик казва, че иска само да ги продаде, че струват добри пари. Затова измъкнал ключовете и отишъл да ги вземе. Сега пистолетите са у онова другото момче, Халил. Мисля, че са се разбрали Халил да се промъкне и да върне ключовете на бюрото ми, когато стана за нещо, а пък ако някой го види, да каже, че ги е намерил в коридора точно пред вратата.

Диниша притисна лицето си с две ръце.

– Господин съдия, ако има възможност да продължи в правилната посока, наистина ще се оправи. Убедена съм.

Човек не може да се разведе с децата си, мисли си Джордж. Надеждата на Диниша е вечна. А с нея и мъката.

– Искам да кажа, господин съдия, нямам право…

– Ще остане между нас, Диниша.

Тя се изправя, все още умърлушена, и излиза.

След десет минути пак почуква. Това вече е прекалено, мисли си Джордж. Дори за Диниша. Когато вратата се отваря обаче, той вижда, че се е съвзела. Търсеше го по работа.

– Мърф ви търси по телефона, господин съдия. Полицията е хванала двете момчета. Искат да ги разпознаете.