Съвестта е моят адвокат

Проекторешението

– Помощничката на Кол ми каза, че ние ще пишем становището за „Уорновиц“ – казва Касандра Оуки, нахълтвайки в просторния личен кабинет на съдията, секунди след като Джордж е дошъл на работа в четвъртък сутрин. – Каква е интригата?

– Интрига ли?

– Ами, какво ще правим със случая? Попитах Джон. Не си възложил на никого от нас да пишем становището. Срокът изтича след две седмици.

Каси е временна помощничка на Джордж. Другият му помощник, Джон Баниън, е на постоянен щат, но на мястото на Каси всяка година идва различен студент по право. След две седмици ще дойде нов стажант и след като го обучава десет дни, Каси ще започне работа във фондация, представяща бедни емигранти. Тя е създадена за по-велики неща, но съдията не би казал, че ще му е мъчно, когато си тръгне. Познава Каси – дъщеря на Харисън Оуки, негов бивш партньор в адвокатската кантора и добър приятел – още от времето, когато риташе в корема на майка си и заради нея наруши принципа си да не назначава близки хора. Доста негови колеги го правят и Каси е много способна. Беше отлична студентка и всъщност Джордж се почувства поласкан, че прие да дойде при него пред друго място, което ѝ предлагаха във федералния съд. Работи безупречно.

Каси обаче е сред онези изключително надарени млади хора – умна, бивша тенисистка, висока и с удивително руса коса – които са получавали толкова малко упреци в живота, че на практика не са научила нищо за нормите на поведение. Говори, без да са искали мнението ѝ и без да се замисля – често с такова самочувствие, сякаш тя, а не той седи зад съдийската катедра. Влиза в личния му кабинет, без да чука, както и преди малко, и въпреки многобройните му забележки, още го нарича Джордж пред други хора, своеволие, което дори Диниша вече не си позволява. От време на време Джордж се чувства като звероукротител, принуден да използва всички възможни средства, за да се отбранява от разбеснялата се Каси.

– Имам предвид – добавя тя, като пристъпва към масивното бюро, – нали ще потвърдим присъдата.

За Каси, млада жена със свои разбирания, случаят е ясен. Когато го вижда, че се двоуми, тя изненадано зяпва срещу него.

– Не ми казвай! Нали няма да се съгласиш с Кол? Че касетата била недопустима като доказателство?

– Това е пълна глупост. Не можем да изваждаме нови аргументи на този етап.

– Все още обмислям някои неща, Каси.

– Така ли? Какви например?

„Боже всемогъщи – помисля си той. – Само четири седмици още.“

– Давността ме притеснява. Изчетох закона над трийсет пъти. Гласи, че ако обвиняемите умишлено са укрили престъплението, срокът на давност се удължава, цитирам, „за периода, за който тези действия пречат на престъплението да бъде разкрито.“ Но тази млада жена е казала на приятелките си, че може би е била изнасилена.

– Съдията на главния процес е постановил, че е била твърде млада и не е знаела какво да прави, затова не се е обадила в полицията.

– Така е. Но Сапърстийн е прав. Законодателят е предвидил друго удължаване на срока за давност при престъпления срещу непълнолетни, но това не може да продължава вечно. Навършиш ли осемнайсет, вече се смята, че си достатъчно зрял, за да се оправяш сам в живота. В такъв случай имаш една година да алармираш властите. Минди Дебойе не го е направила. Правилно ли е съдията да удължава срока на давност повече от предвиденото в закона за престъпления срещу непълнолетни?

– Ох – въздъхва Каси. Явно в случая няма готов отговор. – Ами, да направя ли тогава две проекторешения? Едно за потвърждаване и едно за анулиране на присъдата на основание изтекла давност?

– Джон написа предварителното резюме, Каси.

Обикновено помощникът, който подготвя случая за изслушване, изготвя и съдийското решение. В „Уорновиц“, освен да изгледа касетата вместо него, Баниън проведе и допълни проучвания за давността.

– Джон каза, че му е все едно. Сега имам малко свободно време.

Каси не е демократка – винаги иска най-интересната работа за себе си. Баниън сигурно се е засегнал, но по принцип не се оплаква. При все това съдията от месеци се опитва да научи Каси да не отнема работата на колегата си, затова ѝ казва, че първо ще поговори с него.

Каси кимва, но не помръдва, пълното ѝ лице е полускрито под равния бретон.

– Може ли да кажа нещо? – пита тя и типично в неин стил, не дочаква отговора. – Наистина не мога да разбера как можеш да оставиш тия момчета да се отърват. Те са получили всеки възможен шанс в живота. Не заслужават още един.

– Въпросът не е какво заслужават. На много хора им се разминава, Каси. Законът не може да накаже всеки виновен.

– Да, но законът не трябва да насърчава тази практика?

– Защо тогава съществува принципът „невинен до доказване на противното“? Защо има срок на давност?

– Ако питаш мен, не би трябвало да има. Не и при положение, че има касета.

– Първо, аз не съм законодателят.

Тя повтаря последните четири думи с него. Очевидно твърде често се е оправдавал по този начин през последната година. От предишни коментари на Каси знае, че според нея само страхливец може да се крие зад законодателите. И е права, че в такива случаи оправданието звучи съвсем като „Само изпълнявах заповеди“. За Джордж обаче нищо в съдийската професия не е по-важно от стремежа да не налагаш свои закони.

– И второ – продължава той, – законът от векове е отсъдил, че след определен период всеки злосторник, с изключение на убийците, има право да живее живота си, без да се бои от сянката на миналите си прегрешения. Представи си, че касетата се беше появила не след четири, а след четирийсет години. – Този пример идва толкова логично в съзнанието му, че гласът му дори не потреперва. – Ако следваме логиката на съдията в главния процес, обвиняемите могат да бъдат съдени и след десетилетия. И тогава ли ще искаш да ги съдиш?

– Искаш да кажеш като старци ли?

– Бъди по-деликатна – с усмивка я сгълчава Джордж, – да кажем мъже на средна възраст. Ако допълнението за укриване на престъпление не важи след четирийсет години, защо да го използваме сега? Възможно ли е значението на закона да се променя в хода на времето?

Каси тръсва русата си коса, не иска да вземе нито едната, нито другата позиция.

– Хайде, госпожице съдия – подканва я той. – Решавайте.

Каси злоупотребява с дълготрайното им познанство, изплезва му се вместо отговор и бързо се оттегля в съседния кабинет. Съдията се обръща към прозореца. Дърветата на булеварда отдолу са променили премяната си от напетите пролетни цветове на по-улегналите летни багри.

Каси е права за едно. Трябва да вземат становище. В крайна сметка професията му се свежда до едно – да решиш. Без да се колебаеш. Решителността в много отношения е по-важна от това, дали си прав. Средно по два пъти всяка година някое решение на Джордж бива отменено от Щатския върховен съд, който не пропуска възможността да постави апелативните съдии на местата им. Неприятно е, но можеш само да се примириш. Благодарение на самата си власт върховните съдии винаги са прави. В такива моменти законността изглежда неуловима като сън. Няма обаче процес, по който да не се вземе някакво решение.

При все това, когато отново се опитва да разсъждава върху казуса „Уорновиц“, Джордж пак се замисля за своето минало. Спомените пак го пренасят във Вирджиния и читалнята, където срещна Лоли Вичино на сутринта след онази случка. Джордж изпълни желанието ѝ и отскочи до лавката за кутия „Уинстън“. Донесе ѝ също сандвич с пържено яйце и кока-кола. Тя гладно се нахвърли върху храната, после деликатно избърса устните си със салфетка, след което я използва да се изсекне.

– Поне един джентълмен да се намери – измърмори. – Момичетата твърдяха, че всички момчета тук са истински джентълмени, та реших да проверя.

Поклати глава. Това беше единственото загатване за изминалата нощ. Джордж не знаеше – нито тогава, нито сега – каква част от събитията си спомня момичето и в какви подробности. Лоли запали цигара и димът забули лицето ѝ.

– Чудех се… – започна той.

– Да?

– Дали искаш да те изпратя до вас?

Очите ѝ проблеснаха гневно. Явно това я обиди, беше прозвучало, сякаш не е желана тук. Джордж очакваше упрек, но малките ѝ кафяви очи, първоначално хладни като стъкло, се насълзиха. Тя закри носа си с длан, въздъхна и изведнъж заплака. Това беше причината за вида ѝ, даде си сметка Джордж, за сълзящите очи, течащия нос. Изглеждаше, сякаш е плакала с дни.

Лоли издърпа ръкава си над китката и избърса лицето си с него.

– Махай се – каза му.

Изпсува и повтори:

– Махай се.

След един час, когато Джордж пак надникна в библиотеката, Лоли не беше мръднала. Седеше облегната на дъбовата ламперия и пушеше. Почти беше преполовила кутията. Изгледа Джордж на кръв, сетне го позна и се намръщи, сякаш искаше да направи по-добронамерена физиономия. Явно другите момчета бяха започнали да се събуждат и от време на време някой я зяпаше.

Джордж седна на пода до нея.

– Животът ми смърди – заяви тя. – Няма да повярваш колко е скапан.

– Защо?

– Тази седмица ме изритаха от „Калъма“ – обясни Лоли, имайки предвид близкия девически колеж. – Така де, „помолиха ме да напусна“. Знаеш как се изразяват.

– Да.

– Е, не съм се престарала да уча. Знаех, че ще се случи. Но…

Пак заплака. Начинът, по който за секунди преминаваше от едно настроение в друго, го озадачаваше. Този път обаче тя успя да довърши разказа си. Всичко беше много просто: нямаше къде да отиде. Баща ѝ напуснал семейството преди десет години. Миналата година майка ѝ се запознала с някакъв мъж и само изчакали Лоли да влезе в колеж, за да се оженят. Сега майката не искала дъщеря ѝ да се задържа вкъщи за повече от ден-два. Не смятала да внася излишно напрежение в брака си заради провала на Лоли. Тя беше съвсем сама.

Тогава Джордж усети, че в тази история има нещо повече, което той е твърде млад, за да разбере. Не можеше да си представи, че родителите му ще го изритат така. Спомни си епитетите, които майка му използваше за семейства като това на Лоли. Не можа да проумее обаче онова, което тя му каза за себе си. Тогава бе още млад, предстоеше му да срещне стотици, дори хиляди млади хора, които превръщат отхвърлянето от родителите в омраза към самите себе си, в хаотична разрушителна сила. Сега Джордж Мейсън много добре разбира всичко, което през онзи ден и предишната нощ се беше случило с Лоли Вичино.

Тогава разбираше само, че тя е по-нещастна от него. Винаги го беше плашило да гледа нещастието на свои приятели и съученици. Схващаше го като поличба. Няколко грешни стъпки и собственият ти душевен мир може да се срине по подобен начин. Споровете със строгия му баща, разочарованията на майка му… ако им се поддадеше изцяло, можеше да стане като това момиче, една съсипана душа. Затова Джордж остана седнал до Лоли Вичино още няколко минути, повтаряйки си на ум различни библейски поучения, които баща му би използвал. Радваше се безмерно, че не е на нейно място.