Съвестта е моят адвокат

Жертва

Бездънната дупка на цевта зее на сантиметри от лицето на съдията. Накрая Джордж забелязва, че младежът му дава някакъв знак с другата си ръка, но не разбира какво искат от него, затова оня отново почуква с пистолета по стъклото. „Ето как могат да те застрелят – мисли си Джордж. – Като не изпълниш заповед, която не си разбрал.“ Сетне си спомня за Корасон и осъзнава, че така или иначе ще го застрелят.

При тази мисъл сърцето му се разтуптява. В главата му се прескачат мисли, трескави като писък.

През всички години, които е прекарал в контакт с престъпността, Джордж е научавал информацията винаги от втора ръка. Всичко, което знае, е от наблюдения на жертвите в съдебните зали, от безопасно разстояние, откъдето се е опитвал да определи колко може да им се вярва или, в адвокатската си кариера, да обори показанията им. В съда страданието на жертвите се пренебрегва, то не е съществено за доказване дали е имало престъпление и кой го е извършил. Свидетелите рядко казват нещо повече от „Уплаших се, че ще умра“. Странно, но в този момент Джордж напълно ги разбира. Думи, правила и разум не могат да запечатат този момент; те просто отсъстват, както при абсолютната нула не съществува никаква топлина.

Младежът отново описва кръг със свободната си ръка. Накрая Джордж разбира, че иска да смъкне прозореца, и натиска копчето. Докато стъклото се спуска, започва да съжалява, че го е направил. Чувства се, сякаш съблича кожата си. Младежът вече го държи на мушка, но след като и последната илюзия за сигурност отпада, той знае, че вече може да даде и душата си.

– Хей, путо2 – казва младежът. – Дай ги, мой човек.

Като служебен защитник Джордж е разпитвал безброй жертви на въоръжени обири. Винаги използваше един и същи подход, за да разклати показанията им. Да изтъкнеш очевидното. „И вие през цялото време гледахте пистолета, нали, госпожо Джоунс? Не сте сваляли очи от него, нали?“ Вярно е. Джордж все още не се е престрашил да погледне другаде. Не вижда почти нищо друго освен пистолета – малък, сребрист, голям калибър, черна ръкохватка – и ръката, която го държи; тъмносинята звезда на „Латино нация“ се вижда върху матовата кожа, полузакрита от разръфания сив ръкав на анорака.

Когато младежът заговаря обаче, Джордж послушно вдига глава. Вече знае, че хлапето е единият от двамата, които видяха в гаража и Ейбъл искаше да прогони. Това е по-високото момче с прическа „кръпка“, която винаги е напомняла на Джордж за обръсната репичка. Сега косата му е скрита под качулката на анорака, която е нахлупил и над лицето в опит да се прикрие. Хлапакът е хилав и вероятно още няма седемнайсет, мургав, пъпчив, с плахи очи. Мексиканец или латиноамериканец. Има високи скули и орлов нос като индианец. Като ги наблюдаваше миналата седмица, Джордж ги прецени по опърпаните, мизерни дрехи като бедни – много бедни, безнадеждно бедни момчета, които рядко имат шанс да се измъкнат от мизерията на гетото. Би било чудо, ако това хлапе е имало възможност да разговаря с бял представител на средната класа по-дълго от минута.

Давайки си сметка, че младокът няма опит с такива като него, Джордж се замисля дали да не рискува и да тръгне рязко с колата. Ще стъписа ли дотолкова момчето, че да не му даде възможност да стреля. Без да се замисля, Джордж привежда идеята в действие. Толкова е импулсивна, че няма време да се уплаши. Той посяга към скоростния лост и в същия миг момчето го удря с пистолета по ръката. Болката е силна, но Джордж се сдържа да не изкрещи. Младежът е единственият, който вдига шум.

– Мамка ти, путо! Мамка ти, кучи син, така ще те пречукат, бе! Какво ти става? Мамка ти!

В изблик на гняв хлапето го удря по същата ръка, която съдията е притиснал към гърдите си. Този път Джордж изкрещява и се отпуска за секунда назад със затворени очи, докато преодолее болката.

Хлапето щраква с пръсти.

– Дай ги тука, путо. Дай ги, мой човек.

Иска ключовете от колата. Дясната ръка на Джордж е изтръпнала и не може да я движи. Той се обръща и изважда ключовете от стартера с лявата си ръка.

– Дай ги сега, мой човек – повтаря момчето и пак размахва пистолета.

Казва му да слезе от колата. Джордж си дава сметка, че няма да го убият тук. Ще го закарат другаде, защото се страхуват, че изстрелите ще привлекат вниманието на патрула, преди да са избягали.

Момчето пак настоява да му даде ключовете. Джордж продължава да разтърква ръката си, преструва се, че още не може да преодолее болката. Обмисля няколко варианта да преговаря: „Аз съм съдия.“ „Не знаете в какво се забърквате.“ Но те могат да направят и нещо по-лошо. Не трябва да ги предизвиква. За този хлапак убийството на Джордж почти със сигурност ще е подвиг, с който ще се покаже достоен за бандата, „кръвно кръщение“, както казват. Корасон сигурно е дал мръсната работа на най-нисшите си последователи, та убийството на съдията да не може да се свърже с него. За секунда Джордж се замисля колко основателни са били подозренията на Марина и Ейбъл. Ще имат право да му се присмеят, макар и през сълзи, че е бил толкова самонадеян. Джордж обаче със задоволство установява, че не му дреме. Той знаеше какъв риск поема. Ако искаш да си принципен, винаги трябва да рискуваш нещо.

Краткият миг на задоволство завършва, когато момчето притиска дулото на пистолета до слепоочието на съдията, за да привлече вниманието му. Джордж се отдръпва, младежът го сграбчва за рамото и притиска оръжието във врата му. Той чувства пулса си в артерията, притисната от дулото.

– Хей, вато3 – казва някой друг.

Боейки се да отмести главата си от оръжието, Джордж завърта очите си доколкото може към дясната седалка на седана. Вторият хлапак е при другата врата. Той е с близо глава по-нисък от онзи с пистолета и е по-малък. Държи ръцете си надолу, но от положението на дясната, Джордж заключава, че и той е въоръжен. Второто момче извърта главата си.

В другия край на гаража някой влиза от отсрещното стълбище. Без да помръдне, Джордж забелязва черни дрехи. Беше се надявал да е някой от хората на Марина, но това е друг като него, останал до късно на работа, прокурор или служебен защитник. Стъпките са женски, високите токчета потропват игриво по бетона. Джордж се заслушва и с разочарование установява, че звукът се отдалечава.

„Крещи“ – казва си. Представял си е тази ситуация стотици пъти, преглеждайки записи от показания или полицейски доклади, опитвайки се да прецени обективно разказа на жертвата. Ако са решили да го убият, но не искат да го направят тук, най-доброто решение е да крещи. Хлапакът с пистолета, опрян в гърлото на Джордж, ще трябва да решава. Да бяга. Или да стреля. Ако побегне, ще има най-голям шанс да се измъкне. Джордж обаче има чувството, че търпението на нападателя му се е изчерпало. Веднъж вече се опита да избяга. Себеуважението, най-ценното нещо на улицата, ще натежи. Пък има и друг проблем. Съдията не е сигурен, че може да събере глас, по-силен от обикновено изпискване.

Джордж винаги е знаел, че може да те боли от страх. Дясното му рамо пулсира, главата му се пръска, но има болка из цялото тяло. Мускулите под мишниците му по някаква причина са се свили болезнено, целият е плувнал в пот.

Момчето стои приведено до лексуса и държи пистолета в основата на черепа на съдията. През няколко реда коли се чува бръмчене на двигател и някакъв автомобил потегля. Когато шумът се отдалечава, Джордж губи всякаква надежда. Допуснал е грешка, помисля си. Трябваше да изкрещи.

– Дай ги – повтаря пак хлапакът.

Джордж поклаща глава.

– Хайде, путо. Изкарай си шибания задник оттам, да не излезе през проклетия прозорец.

Момчето хваща Джордж за вратовръзката, дръпва я и главата на съдията се блъска във вратата, но нападателят не изчаква да види дали го е склонил да се подчини. Прави точно както се закани – използвайки вратовръзката като кучешка каишка, извлича Джордж през смъкнатия прозорец. Джордж понечва да хване колана, висящ до вратата, но го изпуска, след като хлапакът го извлича на половина навън. Не може да си поеме дъх, отчаяно хваща с две ръце яката си. Със сетни сили успява да промълви „Добре, добре“ десетина пъти, докато нападателят го пуска.

Хлапакът бавно се отдръпва от вратата и изчаква Джордж да излезе. Другото момче дотичва от тази страна на колата и застава отзад. Джордж беше прав. И то е въоръжено.

Джордж се изправя, краката му треперят. Страх го е, че ще падне, и се моли да съумее да се задържи прав, не толкова от гордост, колкото от страх, че ще влоши нещата.

– Портфейла – заповядва хлапакът.

Взема също часовника и абсолвентския му пръстен от колежа, после му казва да изпразни джобовете си. След това момчетата му дават знак да се отдръпне от колата. Той се отдалечава на около три метра, като още разтърква ръката си. Няма представа какво става и се пита дали все пак няма да го застрелят тук, но не вижда логика в това. Ако искаха, вече да са го направили.

Първото момче се качва зад волана и запалва двигателя. Кимва на другаря си, който през това време държи съдията на мушка с черния си пистолет, вероятно 32-калибров.

„Моля те, Боже, не в багажника“ – мисли си Джордж. Сигурно ще го накарат да се напъха отзад. Само не в багажника. В този момент той твърдо решава да отстоява честта си. Могат да го удушат, могат да го зашеметят с пистолет, но няма да го накарат да се подчини доброволно. Ще крещи, ако трябва. Краят, какъвто и да е той, ще настъпи тук, на това място.

Всичките му мисли са съсредоточени върху това решение, когато чува втория хлапак да бяга. Изтичва от другата страна на лексуса, мята се на дясната седалка и момчето, което кара, тръгва на задна. Съдията със закъснение си дава сметка, че за кратко е имал шанс да избяга. След като изкарва колата назад, момчето поглежда през отворения прозорец Джордж, застанал на не повече от метър от него. Съдията не се изненадва да види сребристия пистолет отново насочен към него.

„Ще стрелят и ще отпрашат“ – помисля си. Такъв е бил планът им. Да го убият и да избягат. Всичките му предположения са били грешни. Ужасно грешни.

– Путо – казва момчето, – трябва да питаш Исус защо тази вечер не отиде при него. Трябваше да те тресна, мой човек, трябваше да дръпна спусъка. Трябваше да цунеш пищака.

На Джордж са му нужни няколко секунди, за да разбере тези думи, и още малко, за да ги осмисли. Изведнъж му проблясва: Те няма да го убият. Никога не са смятали да го убиват. Това е грабеж, не убийство. Искали са да го оберат и да му задигнат колата.

По някаква причина момчето още го гледа, сякаш очаква Джордж да му обясни нещо или дори да му благодари. И по някаква причина той изпълнява очакването му.

– Помислих ви за други – казва съдията.

И двамата се стъписват: Джордж – защото е успял да проговори; момчето – от думите му. Тъмните очи на хлапака започват да шарят тревожно.

– Мамка ти – измънква и натиска педала за газта.

Лексусът, мястото за лично усамотение на Джордж, прави рязък завой и се изгубва от поглед.

Той се оглежда за нещо, върху което да седне, но най-близкото е една бетонна колона и той се обляга на нея, за да се съвземе. За известно време не може да прави нищо друго, освен да диша, всяко поемане на въздух е върховно удоволствие. От облекчение силите го напускат. Краката му са омекнали, той бавно се отпуска с гръб към колоната и сяда на мръсния, изцапан с машинно масло под. Опитва се да преиграе в главата си цялата случка, но в съзнанието му се е запечатало само едно трайно впечатление. Той сгреши. Всичко, което си помисли, беше грешно. Винаги е вярвал, че познава престъпленията, причините, подготовката, последствията. Оказа се обаче, че за трийсет години не е научил нищо съществено. Нищо важно. Беше разбрал всичко погрешно, напразно се съпротивлява и така сам се постави в смъртоносна опасност.

Бавно духът се връща в тялото му от мястото встрани, където като че ли се беше оттеглил да гледа и да се готви за гибелта му. Той се раздели с всичко, което носеше у себе си. Даде на нападателите не само портфейла, а и ключовете от дома си, дори очилата си и дребните монети. Мобилният телефон на Патрис не е у него, но той не си спомня да го е давал на момчето и решава, че може би го е забравил горе.

Замисля се, че никога не е разбирал. Никога не е проумявал напълно. Не е осъзнавал, че на края – или в началото – човешкото същество е само това: едно самотно унижено червейче, което иска да живее. Замисля се за заплашителните писма и за фалшивата смелост, която се опитваше да показва. Напразно. В решителния момент нищо не е важно, освен да останеш жив.

Патрис можеше да му го каже. Сигурно това е изпитала, когато лекарят бъркаше под гръкляна ѝ и заяви, че не го интересува какво ще остане там. Така Джордж Мейсън остава седнал на мръсния бетон, мислейки със съчувствие и възхищение за жена си.