Съвестта е моят адвокат

Оцеляване

Връщането в сградата на съда му отнема сякаш цяла вечност. Налага се да думка по стъклото на вратата със здравата си ръка поне пет минути, докато нощният пазач, още един безполезен член на камуфлажната дружина на Марина, се показва на прозорчето и започва да клати главата си, сякаш е на пружина.

– Съдът е затворен – размърдва устни облеченият с камуфлажна униформа служител и му обръща гръб.

Вероятно е взел Джордж за адвокат, който е пропуснал срока за подаване на молба за обжалване и се надява да я пъхне в пощенската кутия на секретариата.

– Аз съм съдия! – крещи Джордж. – Нападнаха ме.

Накрая прокурорката Джоана Доузиър, която е останала до късно, го познава и някой извиква полицията.

Докато чака ченгетата, Джордж се качва в кабинета си. Изважда формичките за лед от камерата на малкия хладилник в ъгъла и ги притиска върху ръкава си. Болката в предмишницата му е изгаряща, твърде дълбоко и твърде силна, за да е само от натъртване.

Мобилният телефон на Патрис е върху бюрото му. Откакто Марина му го върна в петък, той го забравя на няколко пъти, явно от някакъв подсъзнателен стремеж да не дава нова възможност на Номер 1 да го сплаши. Сега обаче го използва, за да се обади в едно денонощно ключарско ателие. Докато все още се съвземаше в гаража, Джордж изпита нов страх. Той даде на нападателите ключовете от дома си, а адресът му е на шофьорската книжка в портфейла. Когато охраната се обади в полицията, Джордж помоли най-напред да изпратят патрул пред къщата му.

Сега се обажда на Патрис да я предупреди за идването на ключарите.

– Нападнаха ме и си загубих ключовете.

– Божичко, Джордж. Добре ли си?

– Добре съм. Аз съм си виновен. Сто пъти са ме предупреждавали да не се застоявам в гаража. Видях онези момчета да се крият, но се направих на мъж…

Замълчава, защото си дава сметка, че ще разкрие твърде много от онова, което е премълчавал. Затова само моли Патрис да погледне навън. Патрулната кола е там.

– Добре, но ти как си? – настоява тя, когато отново се обажда.

– Добре съм. Имам една драскотина. Ще си направя рентгенова снимка на ръката. Сега чакам полицията.

– Рентгенова снимка? Идвам с теб.

Последното, което ѝ трябва сега, е ново посещение в болницата. Пък и сигурно е уморена от първия работен ден. Ключарят се оказва достатъчно основателна причина да я накара да изчака вкъщи и тя накрая се съгласява.

– След полицията и спешното отделение съм само твой – уверява я той и обещава да я събуди, когато се прибере.

Когато Джордж затваря телефона, Ейбъл надниква в кабинета.

– Олеле, господин съдия.

Обадили са му се у дома и е дотичал по зелени бермудки, под които се виждат хилавите му розови крака. Цяло чудо е, че крепят тези телеса.

– Вината е само моя, Ейбъл. Трябваше да те послушам.

Ейбъл настоява да види ръката му. По неизвестна причина Джордж не е погледнал и разбира, че е сериозно, когато установява, че ръката е твърде подута, за да може да запретне ръкава си. Налага се да разкопчае ризата. На средата между китката и лакътя стърчи грозна морава подутина. Ейбъл изсвирва, когато я вижда.

– Господин съдия, нека да ви закараме в болница. Момчетата от Втори район могат да вземат показанията ви и там.

В спешното отделение на Масонската болница оставят Джордж да чака в малка, оградена със завеси кабинка повече от час, докато го приемат в рентгеновото. Съдията бе достатъчно предвидлив да си вземе нещо за работа, но дясната ръка го заболява, когато се опитва да пише, и корекциите му се ограничават до драскулки в полето, които се надява, че на следващия ден ще се сети какво означават.

– Тънко пукване – обявява дежурният лекар, когато най-накрая се появява със снимката.

Дава на Джордж синя брезентова превръзка и викодин за през нощта. През другото време е достатъчно да взема ибупрофен.

– Консултирайте се с ортопед в близките три дни – казва лекарят и дръпва завесата.

Ейбъл се е наместил на едно кресло в чакалнята. Прави му компания човек, когото той представя като детектив от Втори район. Казва се Фил Кобърли и е едър мъж с чорлава кестенява коса и червендалесто лице като на алкохолик. Джордж се ръкува с лявата си ръка.

– Знаете ли, господин съдия, ние с вас сме се срещали и друг път – казва Кобърли. – Свидетелствах по случая „Доминго“ преди години. Спомняте ли си? Главният директор на голяма мебелна къща подправял ведомости и изкарвал стока по втория начин. Заплатата му беше космическа и пак крадеше. Мислех, че пандизът му е в кърпа вързан. Шестима души го следяхме.

Джордж си спомня случая: Кобърли свидетелства на първоначалното изслушване и въз основа на съвместния доклад на полицаите описа къде е стоял всеки от членовете на отряда, когато е наблюдавал извършването на престъплението. Джордж изиска разпечатка от отдел „Личен състав“ в „Макграт Хол“ и установи, че двама от въпросните полицаи са били в отпуск същия ден. Това беше малък пропуск, не лъжесвидетелство, но при доказателството, че полицията иска да докаже повече, отколкото в действителност са видели, накара прокуратурата да поиска условна присъда, за най-голямо разочарование на ченгетата.

– Разбира се, тия пикльовци, които са ви наредили така, няма да имат добър адвокат като вас, нали? – отбелязва Кобърли. – Вашите клиенти плащаха пачки. Тия отрепки ще отидат зад решетките.

Кобърли се усмихва и се почесва по лицето. За него е израз на божествена справедливост да види човек, който е трупал пари, като е изкарвал от затвора лошите, сега сам да стане жертва на престъпление. Джордж отдавна се е отказал да разяснява истината на такива полицаи.

Ейбъл се намесва:

– Съдията сигурно е уморен, Фили.

След като се поперчи, Кобърли проявява благоволението да запише показанията на Джордж.

– Какви бяха татуировките? – пита накрая.

Джордж казва, че единствената, която е видял, е била петолъчната звезда на „Латино нация“ на дясната ръка на момчето.

– Ако е член на „Латинос Рейес“ – обявява Кобърли, имайки предвид групировката, чийто водач вероятно все още е Корасон, – над звездата трябва да има корона с приблизително същите размери.

– На тази възраст може би точно към това се е стремил с тази постъпка – намесва се Ейбъл. – Кръвно кръщение.

Същото мина през главата на Джордж, когато си мислеше, че ще го убият, но тълкуванието на Ейбъл му изглежда неправдоподобно при този развой на събитията. За да те приемат в бандата, обикновено трябва да извършиш убийство – да застреляш, прободеш, пребиеш някой съперник – не да откраднеш лексус.

– За мен това е чиста кражба на кола, момчета – заявява Джордж. – Каквото и да съм си помислил в началото.

Кобърли и Ейбъл не са убедени, нито пък Марина, която дотичва точно когато съдията и дебелият му бодигард се канят да тръгнат. Тя също е по шорти и риза с къс ръкав, и двете изработени по поръчка. Когато не е на работа, тя се облича доста стилно. Тъкмо тръгнала за сутрешна конференция в другия край на щата, когато получила съобщението за обира. Джордж вече е изтощен и иска да се маха от болницата – от тракането на колички, бученето на гласове и ярката светлина – но понеже заради него Марина е взела 160 километра за два часа, той се чувства длъжен да ѝ разкаже всички подробности за нападението и четиримата отново сядат в чакалнята пред спешното отделение.

– Не ми се вярва да е съвпадение, господин съдия. Вижте зависимостта. Корасон бавно стяга примката. Все повече се приближава. Казахте, че момчетата са ви наблюдавали от близо седмица, нали? Сякаш са ви чакали.

– Бих казал, че са чакали когото и да е, за да му вземат колата. Аз просто съм човекът, който изтегли печелившия талон, защото съм толкова глупав, че да седя в гаража. Ако Корасон искаше да ме убие, не би могъл да има по-добра възможност.

– Той си има свой план, господин съдия. Изпратил е хлапетата точно за това, което са направили – да ви ограбят и да уплашат всички ни.

Джордж разбира теорията ѝ. Корасон иска всички – ченгетата, прокурорите и най-вече съдията – да разберат, че часът на отмъщението идва. Когато това стане, всеки, който е имал пръст в тикването на мафиота зад решетките, ще побегне панически. Съдии и адвокати видят, че инката на „Латинос Рейес“ си отмъщава безнаказано и със саркастична усмивка – понеже самите власти са му осигурили най-доброто алиби с всички железни мерки за пълна изолация на затворниците в затвора със свръхтежък режим.

Наречете го инат, но според Джордж това е чиста полицейска фантазия. „Латинос Рейес“ са улична банда, не „Мосад“. Запазената марка на Корасон е жестокостта, не премереното търпение. Съдията обаче няма намерение пак да спори с Марина.

Когато той става да си тръгне, тя го предупреждава:

– Вече сте на двайсет и четири часова охрана, господин съдия. Ще следят всяка ваша крачка извън съда, а хората ми ще ви пазят в сградата. Не приемам възражения.

Той се замисля. Засега може да използва този инцидент като обяснение пред Патрис.

Когато Джордж влиза, жена му седи при покрития с плочки плот по средата на кухнята и той още от вратата усеща, че нещо не е наред. Извадила е бутилката „Чивас“, която пазят за гости, и в чашата пред нея има един пръст кафява течност. Преди две десетилетия Джордж реши, че трябва да въведе някакъв контрол, и оттогава нито той, нито Патрис пият алкохол вкъщи. Но безжалостният поглед, с който го посреща тя, е най-красноречив.

– Заплахи със смърт? Получаваш заплахи със смърт от седмици и не си ми казал?

Съобщили са новината по телевизията: „Съдия, който от няколко седмици получава заплашителни имейли, беше нападнат тази вечер в покрития паркинг на съда, но според свидетели се е отървал само с леки наранявания.“ Телефонът не е спрял да звъни – загрижени приятели и дори няколко репортери, които незнайно как са издирили номера и искат коментар.

Хванат неподготвен, първата реакция на Джордж е да попита:

– Как е стигнало до телевизията?

Сега обаче, след като ченгетата знаят всичко, няма такова нещо като тайна в „Макграт Хол“. Марина също може да е дала неофициално информация, знаейки, че гръмките заглавия ще стреснат Окръжния съвет.

– Трябва ли наистина да ти обяснявам? – пита Джордж.

– Да, наистина трябва да му обясниш.

– Реших, че напоследък смъртоносните заплахи са ни станали в повече.

– Ох, Джордж. – Тя го хваща за здравата ръка, приближава се и го прегръща. – Ето защо се държеше толкова странно.

Един брак преминава през много интимни периоди. През първия си мислиш, че външната ви обвивка ще се разтопи и двамата ще се слеете в едно; той е най-възторжен, тържествен, драматичен. Като добър адвокат обаче Джордж може да спори в полза на другите: ранните моменти на родителството, когато се опитваш да се измъкнеш от най-хитрия капан на природата – тя използва любовта, за да създаде друго човешко същество, което ще застане между съпрузите. Има го също и сегашния момент – заедно в добро и зло.

– Затова ли обмисляше да не се кандидатираш? – пита Патрис.

– Не, поне не беше главната причина.

– Коя тогава е главната причина? И само не ми казвай, че съм аз.

Той ѝ разказва за Уорновиц и Лоли Вичино. Патрис изслушва целия му разказ, без да пуска ръката му.

– Не ти е било лесно, приятел. – Още го прегръща. – Джордж, ти си добър човек. Много добър човек. Онова е било в друга епоха. Такива неща… било е вулгарно, Джордж. Било е отвратително. Но не е било престъпление. Не и в ония времена. Времената се менят. Светът става по-добър. Човечеството става по-добро. И ние ставаме по-добри заедно с тях. С помощта на другите човеци. Затова са законите. Не искам да ти изнасям речи. Слушам твоите от трийсет години.

– И не си повярвала на никоя от тях – усмихва се той.

Тя се замисля за момент.

– Е, поне съм те изслушвала – казва накрая.

Остават в кухнята още за известно време, говорят си за влиянието на страха, какво ни отнема той и странно, какво ново ни дава. Неочаквано мобилният му телефон изпиуква от джоба на сакото, преметнато на един стол. Джордж не иска да вдига, но Патрис става да вземе апарата и той се пресяга, за да не бъде тя първата, която ще види текстовото съобщение.

На дисплея пише: „Другия път ще е наистина. Чао.“