Съвестта е моят адвокат

Втори район

Главното управление на Втори район е истинска крепост, каменен редут от началото на двайсети век. Често го снимат за телевизията или някой филм, когато им трябва непревземаема на външен вид фасада. Когато влезеш, се озоваваш пред доста по-нова бетонна стена, в която има само малко прозорче с бронирано стъкло, а зад него седи дежурният полицай. Преди години отдолу имаше метална паничка, чрез която гаранти или роднини на задържаните можеха да оставят пари за гаранция, но това беше преди някакъв бандит да пъхне дулото на рязана пушка през процепа и да рани сериозно трима полицаи. В наше време всеки трябва да мине най-напред през скенера за метал.

Кобърли, червендалестият детектив, който снощи натри носа на Джордж, седи от другата страна.

– Така, какво знаем за тези храбри момчета, Фили? – пита Ейбъл.

Докато пътуваха насам, дебелият телохранител разказа, че по-малкият хлапак бил хванат в лексуса на Джордж, спрян на улицата в Норт Енд. След около час по-големият също се появил – с ключовете и плик със сандвичи.

Според Фил Кобърли двамата са братя, най-малките от четири деца.

– Хубаво семейство – разказва детективът. – Таткото е ту вътре, ту навън, но сега имат един вид семейно събиране. Двете по-големи момчета са с него в „Ръдярд“. Мила картинка.

– Улични бандити? – пита Джордж.

– Естествено.

– „Латинос Рейес“?

– Не. Кварталът им, Кюани, е територия на „Двайсет и шестицата“.

Тоест „Лудите от Двайсет и шеста улица“.

– Значи няма връзка с Корасон, така ли?

– Не може да се каже. „Двайсет и шестицата“ и „Латинос Рейес“ имат общи дела.

Ейбъл пита дали момчетата са казали нещо.

– Обичайното – отвръща Кобърли, – „не съм чул, не съм видял“, но не сме ги записали, защото са непълнолетни.

Непълнолетните не могат да бъдат разпитвани в отсъствието на родителите им, които във Втори район рядко се отзовават, когато полицията ги потърси. Ако не се явят, на разпита трябва да присъства човек от службата за непълнолетни. Служебният защитник на участъка също е бил уведомен, защото срещу момчетата ще бъдат повдигнати обвинения като на възрастни. Той, от своя страна, се е обадил на началника си. Джордж подозира, че цялата тази суетня е заради него. Служебните защитници пипат внимателно, когато е замесен съдия, особено работещ в апелативния съд, където от време на време съдиите са на тяхна страна.

Когато шефът идва, се оказва, че това е Джина Девор, дългогодишна началничка на служебните защитници в съдебната зала на Джордж през двете години, когато беше в криминалния съд в „Сентрал Бранч“. Стана известна с това, че ударила с юмрук един от клиентите си в ареста, когато се опитал да опипва гърдите ѝ. Метър и петдесет с високи токчета, Джина нокаутирала нахалника.

– Най-умната сред умните – поздравява я Джордж.

Тя го изненадва, като го прегръща за кратко, въпреки че е на работа. Омъжила се е за лейтенант от полицията в Ниъринг и сега с едно изречение го осведомява за двете си деца.

– Как е ръката ви, господин съдия? Чух за вас от телевизията.

– Добре е, но едва ли ще благодаря на клиентите ти.

– Господин съдия, убедена съм, че когато ги видите, ще осъзнаете, че са хванали не когото трябва.

Изрича тези думи с каменно изражение, макар и двамата да знаят, че момчетата не само са арестувани в колата на съдията, ами и дрехите (както и пистолетите, открити под седалките) напълно отговарят на описанието.

Тезата на защитата, ако върви по учебниците, ще е, че са намерили лексуса изоставен с ключовете в стартера. Това е меко казано скалъпена версия. Ако обаче Джордж ги разпознае, случаят е решен. Няма съдебни заседатели, които да не повярват на един съдия.

Начело с главен детектив Лен Грисъм, кокалест, необщителен тексасец, малката делегация – двамата адвокати, един прокурор на име Адамс, Кобърли, Ейбъл, неколцина други полицаи и най-накрая, съдията – влиза в залата за инструктажи, където служителите от Втори район се събират, преди да застъпят на смяна. Прилича на класна стая, пълна с училищни столове и малки чинове от дясната страна на всеки от тях. Отпред една редица мощни флуоресцентни тръби хвърлят ярка светлина. Целта им е едновременно да осветяват лицата за разпознаване и да не им позволят да видят добре свидетелите.

Четири момчета влизат и се нареждат на подиума.

Тя го изненадва, като го прегръща за кратко, въпреки че е на работа. Омъжила се е за лейтенант от полицията в Ниъринг и сега с едно изречение го осведомява за двете си деца.

– Как е ръката ви, господин съдия? Чух за вас от телевизията.

– Добре е, но едва ли ще благодаря на клиентите ти.

– Господин съдия, убедена съм, че когато ги видите, ще осъзнаете, че са хванали не когото трябва.

Изрича тези думи с каменно изражение, макар и двамата да знаят, че момчетата не само са арестувани в колата на съдията, ами и дрехите (както и пистолетите, открити под седалките) напълно отговарят на описанието.

Тезата на защитата, ако върви по учебниците, ще е, че са намерили лексуса изоставен с ключовете в стартера. Това е меко казано скалъпена версия. Ако обаче Джордж ги разпознае, случаят е решен. Няма съдебни заседатели, които да не повярват на един съдия.

Начело с главен детектив Лен Грисъм, кокалест, необщителен тексасец, малката делегация – двамата адвокати, един прокурор на име Адамс, Кобърли, Ейбъл, неколцина други полицаи и най-накрая, съдията – влиза в залата за инструктажи, където служителите от Втори район се събират, преди да застъпят на смяна. Прилича на класна стая, пълна с училищни столове и малки чинове от дясната страна на всеки от тях. Отпред една редица мощни флуоресцентни тръби хвърлят ярка светлина. Целта им е едновременно да осветяват лицата за разпознаване и да не им позволят да видят добре свидетелите.

Четири момчета влизат и се нареждат на подиума, с качулки, което не дава възможно на Джордж да съди за косата им.

– Може ли да се приближа? – пита я той.

Джордж отива само на няколко крачки от подиума.

Джина е помолила Грисъм да накара всички момчета да гледат право напред, но когато съдията се приближава, четвъртото – онова, което той е готов да посочи – не издържа и свежда поглед. Това става само за секунди, но със същия успех можеше да размаха ръце и да нарече Джордж „путо“ в името на старото им познанство.

– Съдията спира и го посочва.

– Ох, леле – възкликва хлапето, правейки вял опита да изглежда изненадано.

След гафа на Кобърли другите полицаи не смеят дори да погледнат към Джордж, но от напрежението в стаята той усеща, че е избрал вярното момче.

После Грисъм завежда Джордж и свитата му от адвокати при бюрото на един от детективите. Там са наредени шест пистолета, два от които несъмнено са намерени при ареста на момчетата. Когато започна като служебен защитник, Джордж не разбираше нищо от огнестрелни оръжия, но с практиката, без да иска, научи доста и постоянно поддържа знанията си, защото често чете балистични експертизи. Стори му се, че сребристият пистолет с черната ръкохватка, с който по-голямото хлапе го заплашваше, беше „Кар“ МК40, който сега е хитът сред незаконните оръжия. Вероятно е „взет на заем“ от някой по-старши член на бандата срещу процент от печалбата. Второто момче имаше черен 32 или 38-калибров пистолет. Джордж посочва първото оръжие, без да се поколебае. Старото правило е вярно – това е единственото, което виждаш ясно. За втория пистолет налучква.

– Толкова за ненадеждността на свидетелските показания – измърморва Джина.

След разпознаването Джордж, Ейбъл и Джина изчакват полицаите, които се съвещават в детективския отдел с прокурора, за да са сигурни, че нямат нужда от нещо допълнително за обвинението.

– Между другото, никой от пистолетите не е бил зареден – казва Джина, докато чакат. – Само споменавам.

– Професионалисти, а? – измърморва Ейбъл.

– Не им е за първи път. Но има значение, нали? Не са искали да рискуват да наранят някого.

– Освен да му причинят инфаркт – отбелязва съдията.

Ченгетата и прокурорите трябва да са доволни, но за Джордж разпознаването на преките извършители е само началото. Истинският проблем е дали Корасон ги е изпратил. Джина никога няма да позволи на момчетата да говорят пред полицаите, още по-малко пред Кобърли или друг като него. Джордж не спира да премисля проблема.

– Как ще реагираш, ако ти кажа, че искам да разпитам клиента ти? – пита съдията. – Високото момче.

– В замяна на? – интересува се тя.

– Не съм на служба.

Тя се усмихва:

– Нещо ми подсказва, че всеки ще се вслуша доста внимателно в мнението на един апелативен съдия.

– Да видим тогава дали ще проговори. Това е единственият начин да намали тежестта на провинението си.

Когато полицаите се появяват, идеята се харесва на Грисъм.

– Вие ще измъкнете повече от това хлапе, отколкото ние, господин съдия – признава той.

Джина отива да уведоми клиента си.

Завеждат момчето в очукана стая за разпити със старо дървено бюро, три стола и множество петна и драскотини по стените. От коридора помещението се вижда през огледално стъкло. Въпреки това Грисъм, Джина и прокурорът влизат с Джордж и застават прави зад стола му. На пода има халка, за която приковават опасните престъпници, но като непълнолетен, хлапакът е само с белезници. Според условията, наложени от Джина, правата на клиента ѝ няма да му бъдат прочетени отново, което означава, че каквото каже, не може да се използва срещу него в съда, в случай че се стигне до там.

– Пич, много кофти ме натопи – казва младежът. Има предвид очната ставка.

– В какъв смисъл?

– Никога не съм те виждал досега. Никога, човече.

– Снощи не ми изглеждаше да стоиш със затворени очи, затова не ти вярвам.

– Леле, мой човек. Лошо ме накисна.

Момчето е с орлов нос и големи, тъмни очи, които се стрелкат тревожно насам-натам. Черната коса на темето му лъщи. Дори когато лъже, изглежда доста по-симпатичен, отколкото когато държеше пистолета.

Джина се обажда:

– Ектор, не ме ли чу одеве? Казах ти, че имаш две възможности. Или да мълчиш, или да се извиниш на съдията и да отговаряш на въпросите му. Не сме дошли да слушаме оправдания, че не си бил там.

– Ес вердад4, хора – настоява Ектор.

– Стига – сопва се Джина. – Изслушай от какво се интересува съдията и се опитай да си облекчиш положението.

Този път Ектор реагира на думата „съдия“.

– Съдия ли си?

Когато Джордж кимва, по устните на момчето преминава лека усмивка. Той е ограбил съдия. На улицата това ще му спечели голямо уважение. Но когато се замисля по-дълбоко, усмивката му помръква. По лицето му личи как бързо претегля плюсовете и минусите и тревогата му се увеличава.

– Е, как ще стане сега? Нали няма ти да ме съдиш?

– Не.

– Сигурно някой от твоите хора, а?

– Не е задължително.

– Да, бе.

Ектор нито за секунда не вярва в безпристрастието на съда. Върти неспокойно езика в устата си, докато премисля шансовете си. Изведнъж поглежда Джордж с изненадващо искрени очи.

– Е, как е тая работа, човече?

– Коя?

– Ами, да седиш и, такова, да решаваш: Ти си виновен, пич. Ти не си виновен. Пич, за теб двайсет и пет. А ти, омбре, получаваш условна – Ектор описва кръг във въздуха с окованите си ръце, докато раздава тези въображаеми присъди. – Готино ли е, или к’во?

– Това вече не ми е работа, но когато я вършех, никога не ми е доставяло удоволствие.

Джордж познава много съдии и според всички определянето на присъдата е най-трудната част.

– На мене ми звучи яко.

Когато работеше като служебен защитник, Джордж е имал много подобни разговори и винаги е изнасял пред младите си клиенти една и съща изтъркана реч. Откажи се от бандитския живот, ходи на училище, ти също можеш да станеш адвокат. Годината беше 1973-та и той вярваше в думите си. От време на време получава новини за някои от младежите, които е защитавал навремето, но никой от тях не е станал адвокат или съдия. В наши дни хлапетата като Ектор просто му се изсмиват. На шестнайсет години той вече знае каква част от света вече е недостъпна за него.

– Ектор, защо решихте да ме ограбите.

– Мой човек, не знам нищо за никакъв обир. Но сигурно е било за среща с президентите, а?

Има предвид доларите.

– Май по-добре да попитаме Гилермо – предлага Грисъм, имайки предвид по-малкия брат.

– О, той е слабак, човече. Нищо не може да ти каже. Не го месете.

Все пак Грисъм постига желания ефект и хлапето се вразумява.

– Тая ръка да не се е счупила, а? – Кимва към превръзката на Джордж.

– Само пукване. Боли.

– Е, к’во? Пак трябва да бачкаш, а?

– Може и така да се каже. – Джордж поглежда хладно момчето. – Искам да знам защо ме нападнахте, Ектор. Искам да ми кажеш истината. Това е единственият ви шанс с Гилермо да се откачите.

Ектор се замисля под строгия поглед на съдията.

– Е, к’во? – отново измърморва момчето и въздъхва примирено. – Бяхме с оня карнал5, човече, фортуна.

– Миналата седмица го викаха. Съдията, човече, супер кофти го сготви. Двайсет бона, пич. Гаранция. И това само за малко дрога, човек. Двайсет бона? Какво му става на тоя, бе? Затуй, такова, ние с Били – сещаш се, решихме да го измъкнем.

– Да му помогнете да плати гаранцията?

Ектор кимва:

– Видяхме те, пич. Как седеше там. На два пъти те видяхме. Та така, знаеш, гепихме ти ключовете. Ама Били, човече, когато дойдохме, и той такова: „Не, брато, не пипай това омбре, човек, той, такова, май се моли.“ Молеше ли се в оная кола?

Джордж не успява да сдържи усмивката си.

– Но защо мен, Ектор? Защо не някой друг?

Момчето се отдръпва и го поглежда презрително.

– Човече, т’ва е супер возило, бе, супер. Мучо ферия.

Тоест „много мангизи“.

Джордж не е вярвал, че лексус от 1994 година, една истинска антика, ще се цени чак толкова на улицата, но Кобърли му каза, че мексиканските банди предпочитат да разкрасяват и преправят стари коли, които се смятат за класика. Една необходимост се беше превърнала в мода.

– Никой ли не ви е накарал да нападнете точно мен? Никой не ви е давал описание на колата?

– Човече, ти беше там. Ние бяхме там. Нямаше как да знаем, че си съдия, човече. Няма начин. Чухме чак когато отидохме при оня задник, дето щеше да я вземе, та той вика: „Мала суерте6, пич, туй возило го даваха по телевизията, не го ща.“

Ектор поклаща мрачно глава, възмутен от лошия си късмет.

– Ами човекът, от когото взехте пистолетите? – пита Джордж. – Не говорихте ли с него?

– Хорхе ли? Не можеш да му кажеш нищо. Щеше да дойде сам да те оправи. – Момчето се намръщва. – Хорхе, пич, той става локо7, когато изгуби някой пищак.

– Ами за това какво ще кажеш, Ектор? Познато ли ти е името Хайме Колон? Ел Корасон?

Джордж задава въпроса с най-небрежния си тон, но Ектор се втрещява. Отдръпва се и го поглежда с присвити, невярващи очи.

– Корасон?

– Знаеш ли кой е?

– И още как! Как да не знам Корасон? Виждам го постоянно, човече.

Джордж запазва спокойствие.

– Къде си го виждал?

Ектор се заглежда към дъното на стаята, опитвайки се да си спомни точния ден.

– Във вторник вечерта, човек, да. Майка ми, пич, тя никога не пропуска проклетите сапунки. Обожава този актьор, човече. „Мира, мира8, Ел Корасон“. Лока е по него.

На излизане от стаята Джина хваща Джордж за ръката.

– Повярвахте ли му?

– Горе-долу.

– Искам три за него. И две за малкия брат. Пистолетите не са били заредени.

– Малко им е.

– Стига, господин съдия. Това им е първо тежко нарушение.

Джордж си спомня как се почувства пред дулото на пистолета. Нещо го кара да каже „шест“, но толкова получават обвиняемия по делото „Уорновиц“ за изнасилването на Минди Дебойе.

– Джина, ръката ми е превързана. Освен това и двете момчета имат висящи дела в съда за непълнолетни. Пет и три ми звучи справедливо. Така ще кажа на прокурора.

Марина, която е тръгнала по спешност от конференцията, пропусна разпита. Тъкмо влиза в приемната, когато Джордж и Ейбъл отиват към вратата. Грисъм се приближава и тримата заедно разказват какво е станало. Марина задава няколко въпроса, преди да тръгнат.

– Какво мислиш? – пита я Джордж, когато излизат от участъка.

Тя изглежда някак си неспокойна, загубила е обичайната си жизненост. Заради случката в гаража и служебните си ангажименти не е могла да се наспи.

– Мисля, че никой разумен човек не би смъкнал подозренията от Корасон.

Джордж се опитва да не издава реакцията си, но в сравнение с нейното упорство капитан Ахав от Моби Дик би изглеждал колеблив.

– Макар че вече няма значение – добавя тя.

– Защо да няма?

– Докато пътувах насам, ми се обадиха от ФБР. Спомняте ли си, че щяха да пуснат разследваща програма на твърдия ви диск? Когато им дадох и писмото До Кол, то им напомни нещо. Открили са само една подробност, но изглежда доста интересна. Първият имейл, който сте получили, помните ли? Открили са от кой компютър е бил изпратен.

– И?

Марина неохотно го поглежда в очите.

– Изпратен е от вашия. От компютъра в кабинета ви.