Съвестта е моят адвокат

Гаражът

В края на осемдесетте апелативният съд за Трети район се премести по решение на Окръжния съвет. Правораздаването ставаше все по-мащабна дейност в окръг Киндъл, както и навсякъде в Америка, и нуждата от повече зали за граждански дела в сградата на Окръжния съд, известна като „Храма“, принуди апелативните съдии да се преместят на около километър от старото си седалище, в „Сентрал Бранч“, където се гледаха криминалните дела. С щедрите субсидии по времето на Рейгън властите направиха голяма пристройка към криминалния съд. Апелативните съдии получиха повечето просторни помещения в старата сграда, строена в пищния архитектурен стил на Голямата депресия, когато добри майстори са работили почти без пари. При все това повечето юристи не бяха доволни, че се махат от Сентър Сити. Кварталите отвъд шосе 843 са мрачни, понякога опасни и не предлагат много добри заведения за хранене. Джордж Мейсън, който е започнал кариерата си като служебен защитник точно в тази сграда обаче, се радва, че се е върнал там, откъдето е започнал.

Сега в близкия бетонен гараж съдия Мейсън хвърля куфарчето си на дясната седалка на колата си. Включва стартера, за да може да пусне климатичната инсталация – в поредната задушна юнска вечер – но още няма намерение да тръгва. Колата му – „Лексус LS 400“ от 1994 година – е остатъчен лукс от частната му адвокатска практика и той я поддържа грижовно, отчасти защото това е единственото нещо на света, което смята за изключително само свое. Тук след тежък ден той често премисля случаите и личните си проблеми, след като най-сетне се е отърсил от съдийската тога, чиято тежест чувства навсякъде в сградата на съда, независимо дали я е облякъл или не.

Мрачният покрит паркинг едва ли е най-предразполагащото за размисли място, особено като се има предвид, че едни от най-опасните престъпници в окръга се явяват там поне веднъж месечно, когато са на пробация. Макар че в работно време хората на Марина постоянно патрулират в гаража, поради бюджетните съкращения след 18.00 часа те минават рядко. Паркингът е ставал арена на въоръжени грабежи, побои и престрелки с участието на враждуващите киндълски банди – „Непокорните гангстери“ и „Могъща латино нация“ – във вечните им „уреждания на сметки“. „Стой вътре колкото се може по-малко“ е най-добрият съвет за всеки.

Сега съдията следи двамата хлапаци, един висок и един нисък, и двамата по анцузи, които на няколко пъти видя в страничното си огледало. Както изглеждат, вероятно са дошли за някои късно дело за наркотици. За известно време го хвана страх, че се опитват да го заобиколят, но те скоро изчезнаха и повече не се появиха. Каквото и да са намислили, той не смята да мърда оттук. Смътното чувство за притаена опасност винаги е било едно от нещата, с които гаражът привлича Джордж, чиято професионална кариера е основана изцяло върху убеждението, че истинската му същност се появява най-добре именно в този полуздрач.

Шофьорската седалка е голяма и удобна като луксозен диван, той я издърпва назад и леко я накланя, преди да си постави основния въпрос за днешния ден. Какво се крие зад случая „Уорновиц“? „Този случай съм аз“ – почти бе заявил пред колегите си преди няколко часа. „Аз“. Сигурно е искал да каже „Този случай е мой“, като жест на добронамереност: „Това е мой проблем“. Тази забележка обаче би прозвучала твърде собственически, понеже ролята му в най-добрия случай е да говори от името на колегите си.

Има чувството, че някаква скрита струна в душата му е била засегната. Затова Джордж, със затворени очи, продължава да рови из паметта си, докато изведнъж онова, което толкова дълго е търсил, изплува в съзнанието му. Усмивката му при първия спомен бързо помръква, когато си дава сметка за проблема.

Случи се преди повече от четирийсет години, в един друг свят. В Шарлотсвил през онези дни никой не би сметнал за смешно, ако Джордж, тогава първокурсник (никой не смееше да го нарече „заек“), заяви, че ще стане влиятелен човек и учен. Ходеше на лекции със сако и вратовръзка. Като всички мъже в рода си беше далтонист. Майка му беше дала индексирана картичка и му бе обяснила как да съчетава дрехите си, но той я загуби и всеки ден излизаше от общежитието със страх, че ще му се присмиват.

Тогава не беше щастлив. Поредицата от превратности, която щеше да го доведе тук, на хиляда километра от дома, бе започнала. Не можеше да назове всичко, което го тормозеше – безкрайните претенции на майка му, строгото придържане на баща му към изискванията на вярата и правилата на честта като кредо на аристократ от стар южняшки род. Да изкласиш сред непоклатимите ценности на южна Вирджиния, където малко дадености можеха да се поставят под съмнение, било то за Бог, янките или негрите, бе като да израснеш в тъмен килер. В гимназията Джордж беше решил да избяга и да прочете Керуак, Бъроус, Гинзбърг, бардовете на свободата, в които вярваше безрезервно, но не знаеше как да живее според веруюто им.

Ето защо толкова го тормозеше мисълта, че е още девствен. Разбира се, ако попита свещеника, учителите или родителите си, така трябваше да бъде. Все пак годината беше 1964. И тялото, и душата му обаче копнееха за свобода.

На шестата седмица след началото на първия срок в колежа се организира първото съботно-неделно парти. Изоставил училищната си любов, красиво, но доста ограничено момиче, той със завист гледаше как приятелките на състудентите му им идват на гости. Джордж се чувстваше окаян и сам. Мъжките приятелства, които си беше създал през първите седмици, сега отстъпваха на заден план пред основателните претенции на противоположния пол.

Като компенсация, че го изоставя, съквартирантът му донесе бутилка евтино уиски. Пиянството стана първият от тежките грехове, осъждани в семейството му, на който се отдаде, и съвсем скоро Джордж се напи за първи път в живота си. Часът отиваше към 23.00. Романтичните вечери и танците бяха свършили и двойките се прибираха в общежитията за онези моменти, които са най-важни за много младежи, преди да настъпи вечерният час и момичетата да се върнат в квартирите или самостоятелните стаи в близкия девически колеж, където бяха настанени. С бутилка уиски под мишница Джордж обикаляше на зигзаг коридорите. Според правилата на общежитието вратите на повечето стаи бяха открехнати и отвътре гръмко звучаха парчета на „Бийтълс“. Знаейки, че вътре момчетата и момичетата се държат за ръце, прегръщат, натискат, Джордж изгаряше от желание. В това състояние се натъкна на най-добрия си приятел – Марио Алфиери. Марио бе дошъл от Куинс със стипендия на борец и изпъкваше в пуританския Шарлотсвил като бяла гарга. Гръмогласен, циничен, майтапчия, той беше бунтарят, какъвто Джордж винаги бе искал да бъде, и двамата бързо се сприятелиха. Марио слизаше по стълбите с кофичка лед в ръка. Видя Джордж и го хвана за лакътя.

– Няма да повярваш – повтори няколко пъти през смях. – Брайърли е довлякъл някаква мацка на горния етаж, която пуска на всички.

Джордж знаеше какво означава това, но продължи да гледа приятеля си неразбиращо.

– Няма майтап – продължи Марио. – Настанила се е в един кашон и забавлява момчетата. Тъй че, Джордж, друже, слушай ме внимателно. Ти си спасен. Спасен! – Марио знаеше за сексуалната неопитност на Джордж.

– Тичай бързо.

– Ти мина ли?

– Имам си мацка, бе, тъпако.

Джордж наскоро бе свалил едно момиче. Беше сестра на друг борец, Марио го убеди да я покани на сляпа среща, след като онзи го уверил, че е циничка като него. Въпросната девойка, Джоан, се оказа дори по-красива, отколкото на снимка, но бе от онези рядко срещани жени, които изглеждат като мръсници дори ако не правят нищо. „Бас държа, че няма да ми пусне“ – беше му споделил шепнешком Марио.

– Няма ли опасност от сифилис? – попита Джордж. Вече си представяше какво става горе.

– Има опасност да чукаш за първи път!

Марио извади портфейла си и пъхна в ръката на Джордж презерватива, който винаги носеше за всеки случай.

– Приятно чукане – извика и го блъсна с две ръце към стълбите.

Когато стъпи на горната площадка, Джордж не повярва на очите си въпреки описанието на Марио. Входът на стаята на Хю Брайърли в дъното на коридора бе запречен с огромен картонен кашон, дълъг около два и петдесет и висок малко повече от метър. През отвора Джордж видя края на бяла риза и четири боси крака – единият чифт бе със смъкнати на глезените мъжки панталони и боксерки. Момчето бе опряло пръстите на краката си в земята и кашонът се тресеше от усилията му.

Двайсетина младежи стояха от двете страни на коридора и гледаха, всичките с разхлабени вратовръзки и бутилки в ръце. Тресяха се от смях, удряха се един друг по гърбовете и крещяха едносрични реплики. Никой за нищо на света не отместваше поглед от кашона. Сякаш там гореше някакъв тайнствен огън. От време на време някой се приближаваше, надничаше през отвора и изкрещяваше цинични насърчения към момчето вътре.

Джордж се приближи плахо. След малко забеляза, че е избрал онази страна на коридора, където се беше образувало нещо като опашка. Колкото повече се приближаваше, толкова повече го обхващаше треската, която бе завладяла останалите зяпачи. От кашона се чуваше глухо думкане. Изведнъж момчето отвътре изкрещя:

– Гооол!

Зяпачите в коридора се разкикотиха, толкова гръмко, че стените сякаш щяха да рухнат от смеха им.

Пред Джордж на опашката стоеше Том Макмилън, един друг първокурсник.

– Минавам за втори тек – похвали се той.

Обясни, че мацката се появила на футболния мач, приятелят ѝ явно я зарязал. Заговорила се с Брайърли и Горън, две момчета от общежитието, и двамата без гаджета, и те я довели. Наливали се няколко часа с хита на уикенда – коктейл от житна водка и плодов сок, който пиели направо от кутията – докато се натряскали до безсъзнание. По някое време мацката казала, че ще спи с който я поиска, и разговорът тръгнал в по-неприлична насока. Накрая момчетата започнали да настояват да изпълни обещанието си. Брайърли намерил този кашон от хладилник и с мацката влезли вътре, като се кикотели.

Редът на Джордж наближаваше. По едно време първокурсникът Роджърс Петерсън дотича и се нахвърли върху Брайърли:

– За Бога! Някои са довели приятелките си. Това не може да продължава! Какво те е прихванало? Какво ще кажем на момичетата?

– Извикайте ги да гледат – отвърна Брайърли.

Другите се разхилиха и освиркаха Петерсън.

Тълпата зяпачи бързо растеше. Слухът се разпространяваше. Започнаха да се появяват дори младежи със сака и вратовръзки, откачили се за малко от приятелките си. Джордж чувстваше как алкохолът потиска страховете му и забеляза, че младежите, които чакат ред, са далеч повече от просто зяпащите. Опашката зад него растеше бързо и той осъзна, че няма време да се колебае.

Когато дойде ред на Макмилън, Брайърли му махна да се отдръпне:

– Не може за втори път. Още не.

Макмилън още недоволстваше, когато един нисък дебелак, непознат на Джордж, излезе от кашона, като закопчаваше панталоните си.

– Каква яма! – измърмори и коридорът отекна от смях.

Брайърли посочи Джордж:

– Хайде следващият за тунела на любовта.

Едва тогава Джордж видя, че Хю събира пари.

– Наем – обясни Брайърли. – Кашонът е мой.

Джордж сковано извади пет долара, парите му за една седмица.

– Имаш пет минути, Мейсън. Постарай се.

Джордж не докосна колана си, докато не пропълзя в кашона, където силна миризма удари носа му. Някой, вероятно момичето, бе повърнал и в тясното пространство вонеше ужасно на стомашно съдържание, лош дъх и пот. Кашонът беше толкова нисък, че не можа добре да коленичи над нея и трябваше да се подпре с една ръка, докато смъкваше панталоните си. Момичето си говореше само – откъслечни изречения, стихчета от песнички, както изглеждаше, пискливо бръщолевене. Различи един стих: „Искам да те хвана за ръка“.

Когато я докосна, тя му заговори.

– Здрасти, сладурче – изрече с напевен, безгрижен глас, сякаш се наслаждаваше на мимолетен момент на опиянение.

Джордж искаше да се възползва максимално от възможността, затова набързо огледа хилавото тяло на девойката. Вълнената пола бе смачкана на топка до нея, коприненото ѝ бельо беше вдигнато до раменете. Гърдите ѝ бяха едва забележими подутини, със зърна като грахчета.

Когато пропълзя в кашона и се отврати от горещината и вонята, му хрумна, че е достатъчно да смъкне панталоните си. Никое от момчетата в коридора нямаше да разбере какво прави. Можеше да се поклати малко, да поприказва глупости. Никой нямаше да разбере. Беше свободен да избира. И макар че бе уплашен до смърт, реши да го направи, защото искаше да мине през този момент в живота си. На света имаше два типа мъже, едните го бяха правили, а другите – не, и той бе сигурен, че цялата му младежка неувереност ще изчезне, прекрачи ли веднъж този раздел.

Когато след отчаяно опипване проникна в нея, противоречиви чувства стегнаха сърцето му. С удивителна яснота чу заплаха с вечно проклятие. Но точно от тези гласове искаше да се освободи, затова продължи и доведе нещата до край, решително, но някак си изолиран от всякакво чувство за удоволствие. Момичето притисна с ръка гърба му и направи вял опит да изпълзи изпод него.

След като свърши, Джордж вдигна панталоните си.

– Добре ли си? – прошепна, преди да изпълзи от кашона.

– Ох, сладък.

– Не, сериозно. Добре ли си?

За първи път докосна бузата ѝ.

Тя отново запя, с толкова ясен глас, че го обхвана страх.

Очите му се насълзиха, когато излезе под ослепителната флуоресцентна светлина в коридора. Няколко момчета го потупаха по рамото и се пошегуваха колко е бил бърз – едва ли го бил вкарал повече от два пъти – но той искаше да избяга колкото се може по-бързо от тази освирепяла глутница. Нямаха представа какво е станало. Не беше онова, което си мислеха и за което се радваха. Не усети как се озова долу, опитвайки се да си обясни какво се случило с него при това преминаване през тънката преграда между фантазията и истинския живот. Ефектът от уискито започваше да преминава.

Джоан, новата приятелка на Марио Алфиери – с която му било писано да прекара следващите трийсет и седем години до смъртта си във втория от Близнаците на единайсети септември – се показа на вратата на банята, която през уикендите изпълняваше ролята на женска съблекалня. Джордж почти се блъсна в нея, докато се опитваше да натъпче ризата в панталона си.

– Какво ти е? – попита го тя.

Не му хрумна какво да отговори, за да не се изложи.

– Животът е странен – каза ѝ.

Остроумна като Марио, Джоан го изгледа продължително, после попита:

– В сравнение с кое?

С годините, когато спомените за онази случка връхлетят съдия Мейсън – а това не става много често – той ги прогонва пренебрежително като обикновена младежка лудория. Всеки е имал първи път и в половината случаи това става при безумни обстоятелства. Някои се затрудняват. На други не им се удава. Животът и любовта слагат всичко в ред. До този ден не се е замислял задълбочено за онзи момент в живота си и никога не е прикачвал към него определението, което му се налага да използва днес – престъпление.

Замисля се над думата, над идеята. „Престъпление“. Той е юрист, безупречно различава добро и зло. Не, изобщо не е същото. При все това онази случка твърде много напомня случая от тазсутрешното изслушване. Момичето беше пияно. На практика неадекватно. По онова време поведението ѝ можеше да мине за мълчаливо съгласие. Но не и сега. Младежите в коридора на общежитието, включително и най-вече той, се възползваха от безпомощността ѝ.

В гробовния мрак на покрития паркинг Джордж Мейсън чувства пулса си. Сърцето му бие лудо. Сериозно е. Защото изведнъж е осъзнал, че е изгубил едно от утешенията на средната възраст. Има болка в ставите, отслабване на слуха, избледняване на паметта – дори рак. Изведнъж го обхваща чувството, че душата му е изтъняла като струйка дим. На петдесет и девет годишна възраст Джордж Мейсън започва да се пита кой всъщност е той.