Съвестта е моят адвокат

Ново послание

Само няколко минути след като седна зад бюрото си в понеделник сутринта, Диниша влиза в кабинета му. Оставя вратата открехната и се обръща към него с официалната му титла:

– Ваша Чест, съдия Кол пита дали ще можете да му отделите една минутка. Чака отвън.

– Гадост – размърдва устни Джордж.

Едва девет часа е, а Нейтън вече се интересува от решението за „Уорновиц“. Няма търпение да разбере срещу кого трябва да напише особеното си мнение.

– Нейтън! – провиква се Джордж от вратата, сякаш поздравява стар боен другар.

Кол седи като мътеща птица на зеления диван до Ейбъл Бърц, мургавото му лице е навъсено. Без сакото и бялата си риза има вид, сякаш още преди няколко седмици е трябвало да мине през пералнята, намачкан е като стар вестник.

– Трябва да поговорим – казва той и нахълтва покрай Джордж в личния му кабинет. – Погледни това! – Бръква в джоба на ризата си. – Само го погледни, за Бога!

Нейтън изважда пощенски плик и измъква от него лист, чиято долна половина е боядисана в кафяво.

– Това беше в сутрешната ми поща.

След като му хвърля бърз поглед, Джордж оставя листа на бюрото, за да не го пипа повече. Това е разпечатка на един от заплашителните имейли, който е получил: „Ще платиш с кръвта си“. Това, дава си сметка той, обяснява кафявото петно отдолу. Засъхнала кръв.

– Предупреди ли Марина, Нейтън?

– Ами, реших първо да ти дам възможност да обясниш, Джордж. Не съм очаквал от теб да изпращаш такива имейли на когото и да било.

Джордж казва на Диниша да извика охраната, после обяснява положението на Кол.

– Боже мой – повтаря няколко пъти колегата му. – Сигурно не можеш да си намериш място от страх. Бях чул, че става нещо неприятно. Не подозирах, че нещата са загрубели толкова.

– „Бил си чул“? Какво означава това, Нейтън?

– Знаеш какви клюкари са помощниците ни. Някой споменал, че получаваш досадни имейли. Помислих си, че става дума за рекламни съобщения. Не заплахи със смърт. Боже мой! Нищо чудно, че се колебаеш дали да кандидатстваш за нов мандат.

При други обстоятелства Джордж би приел последната забележка за тактически ход, опипване на почвата за намеренията му, но Кол изглежда искрено загрижен. Настанил се е на едно от дървените кресла срещу бюрото и под небръснатите му бакенбарди лъщи струйка пот. Кое може да бъде по-страшно за един параноик от истинските врагове? Понеже това е Нейтън, Джордж не може да не изпита ехидно задоволство. Дори в най-тежките си моменти той не е бил толкова изплашен. Засега.

– Честно казано, Нейтън, мисля, че това е въздух под налягане.

– Защо така мислиш?

Обяснението на Джордж, че една реална заплаха няма да е придружена от толкова предупреждения, не успокоява Кол.

– Опитваш се да търсиш логика в действията на един луд. – Извърта се на креслото, не може да си намери място от тревога. – Но защо включва и мен? Това се опитвам да разбера. – Типично в негов стил, Нейтън не крие, че предпочита Джордж единствен да страда. – Дали е заради случая с изнасилването? Дали заради целия шум в пресата?

Двамата обсъждат тази възможност, но не виждат логика. Решението им за „Уорновиц“ е неизвестно, дори за самите тях, още по-малко за привържениците на двете страни по делото. Пък и Джордж получава заплахите много преди изслушването, на което участието им в процеса за първи път стана известно на обществеността. Съдийските състави са сред най-ревниво пазените тайни на съда, за да не се дава възможност на адвокатите да подготвят аргументите си въз основа на дела, гледани от съдиите, назначени по случая, вместо по по-необятния набор от прецеденти.

– Помислих си, че си дошъл за „Уорновиц“, Нейтън. За да вземеш проекторешението. Ще са ми нужни още няколко дни да го завърша. Честно казано, чудя се как да постигна реално мнозинство. Не можем да оставим този случай с три различни становища. Мислех си дали да не се присъединя към твоето мнение и да те оставя да подготвиш решение въз основа на недопустимостта на касетата като веществено доказателство.

От практическа гледна точка това решение има много предимства, произтичащи от сценария, който миналата седмица му подсказа Ръсти. Някои от обвиняемите – може би всички освен самия Уорновиц – биха се съгласили на споразумение по обвиненията за незаконно заснемане срещу свидетелски показания за изнасилването. Щяха да получат по-леки присъди от минималните шест години за блудство, което за Джордж е най-приемливо, имайки предвид иначе достойния начин на живот, който водят младежите. Истината е, че проблемът с давността прави този вариант идеалния компромис, който отдавна е трябвало да бъде направен. Здравият разум обаче някак си не е надделял, може би заради липсата на гъвкавост у прокурора, на прекалената самоувереност на адвоката или на нежеланието на младежите и техните родители да приемат неизбежността на затвора. От висотата на апелативната инстанция няма как да се разбере защо не се е стигнало до такова споразумение, понеже преговорите рядко се документират. Резултатът обаче е очевиден – съдът е имал възможност да избира само между двете крайни решения.

Колкото и да се изкушава да си поиграе на цар Соломон, ръцете на Джордж са вързани от закона. Няма как да обяви присъдата за неправомерна, дори наказанията за някои от младежите да са по-строги от онова, което би присъдил. След повече от трийсет години в съдебната система той вече се е примирил, че „правосъдието“ е относително, въпрос на компромиси.

Сега подхвърли идеята, че може да подкрепи Кол, само за да провери теорията на Ръсти. Интересно му е дали Нейтън ще бъде разочарован, че друг трябва да стане мишена на обществения гняв, който несъмнено ще се излее върху автора на решението за анулиране на присъдите. Оказва се, че главният съдия може би е прав.

– Да, и аз мислих за същия проблем – казва Кол. – Три различни мнения. Някой трябва да отстъпи. Може би трябва да подкрепя основанието за изтеклата давност, за да можеш да говориш от името на мнозинството. После ще напиша отделно становище за касетата. Дай да видя проекторешението ти, когато свършиш. Аз ще ти изпратя моето по имейла. Вече е готово.

Колко предсказуемо. Джордж не успява да сдържи усмивката си. Каква илюзия да си помисли, че Нейтън ще изчака да види проекторешението му, преди да напише особеното си мнение. Когато чува Диниша да поздравява заместник-началника на охраната Мърф, Джордж се изправя.

– Между другото, Нейтън, не си вади грешни изводи от факта, че още не съм подал молбата си за нов мандат.

– О?

– Чаках, докато последните подробности около болестта на Патрис се изяснят. Сега състоянието ѝ е по-добро, отколкото можеше да се очаква.

– О…

Долната челюст на Кол увисва. Понечва да стане от креслото, но за момент загубва инерцията си. Дори на фона на страха от Номер 1 последната новина е може би най-лошата за днес.

През уикенда Джордж си даде почивката, от която имаше нужда. В събота сутринта осъзна, че с Патрис трябва да преодолеят напрежението и настоя да отидат на вилата си в Скейджън. Да вървят по дяволите докторите с техните съвети – той бе прочел достатъчно и знаеше, че пет дни след терапията рисковете са нищожни.

Идеята се оказа добра. Времето беше фантастично. Разхождаха се, заедно си сготвиха вечеря, изпиха бутилка „Кортон-Шарлеман“ и накрая си легнаха заедно. Почувства се като онзи първи път преди трийсет години, когато необикновеното чувство да спиш до някого след цяла вечност самота превърна нощта в една безкрайна прегръдка. Това сливане и копнежите, които задоволяваше, бе залог за взаимното им щастие.

Всяка почивка обаче си има край и посещението на Кол отново възбуди зловещите чувства, които съпътстваха казуса „Уорновиц“. Съдията се замисля за миг с надеждата, че този път ще може да вземе решение, но напразно. Все още не е издал присъдата над самия себе си. Идеята да потърси Лоли Вичино, която за кратко бе обсъдил с Баниън миналата седмица, продължава да го блазни, макар че не знае защо. Каква утеха очаква от нея след четирийсет години? Едва ли се надява да му каже, че не е имало проблем. Единствената му надежда е тя, подобно на него, да оправдае случката като резултат от временната психоза, наречена младост. Все пак съдията дава воля на въображението си още за няколко минути. Какво може да е станало с Лоли?

Също като телефона, Джордж обикновено използва компютъра в кабинета си само за служебна дейност: не за четене на лични писма или поръчване на билети за театър например. Сега обаче му е ясно, че никога няма да вземе решение за „Уорновиц“, ако не научи повече за случилото се във Вирджиния преди толкова много години.

Търсенето на „Лоли Вичино“ в интернет не довежда до никакви резултати. Най-логичното предположение е, че истинското име е Линда. Джордж отново пуска търсене.

След час и половина вече се е спрял на три възможности. В Шотландия има една Линда Вичино, която е преподавател по инспекция на безопасността. Информацията на сайта на местната електрическа компания е закодирана, но изглежда, че Линда обучава други държавни служители как да проверяват електроцентрали за нарушения на мерките за сигурност. Джордж се замисля и решава, че това е сравнително добра перспектива за Лоли. Получила е образование, отговорна работа. Когато се разделиха навремето, тя бе много нещастна. Какво ли я е накарало да прекоси океана? Любовта, надява се Джордж. Това се случи с повечето му приятели от колежа и университета, които отидоха да живеят в чужбина – влюбиха се и предпочетоха романтиката пред родината. Би било прекрасно, ако нещо такова се е случило и с Лоли.

Втората Линда Вичино е дарила сто долара на Детския тръстов фонд за борба с насилието срещу деца в Мисисипи. Прекрасно е да си представи Лоли като щедър човек, но същността на дарението ѝ леко го тревожи. Може би тя е станала майка и инстинктивно се противопоставя на насилието над деца. А може би смята, че тя е била тормозена като дете – а Джордж и всичките ѝ други посетители в картонения бардак само са продължили тази несправедливост?

Третата Линда Вичино е най-обезпокоителната възможност. Името ѝ фигурира в гробищен регистър от Масачузетс недалеч от Бостън. „Линда Вичино, 1945-1970“. Тази жена може би е родена с година-две по-рано, за да бъде Лоли, но Джордж се замисля и върху тази възможност. Какво може да убие човек на двайсет и пет години? Левкемия? Катастрофа? Джордж обаче знае, че е по-вероятно някой, напуснал света на тази възраст, да е умрял от нещастие. Свръхдоза наркотици. Самоубийство. Неразумно поведение. За момиче, което твърди „Животът ми смърди, няма да повярваш колко е скапан“, няма път за измъкване от тази съдба.

Накрая Джордж се отказва да рови в интернет и се заема с друга работа, когато черновата с особеното мнение на Кол по случая „Уорновиц“ се получава в електронната му поща. Написана е в обичайния наперен стил, сякаш от победоносен пълководец, воюващ срещу идеи. Джордж се подсмихва на сравнението между дръзкия словесен конквистадор и човека, който преди броени часове трепереше в кабинета му при мисълта за Номер 1. Не е странно обаче, че параноята на Нейтън понякога го кара да се проявява като страхливец. Джордж си спомня второто или третото им съвместно изслушване, когато Кол се оттегли мълчаливо, уплашен от репутацията на обвиняемия.

Мейсън се опитва да си спомни подробностите около случая и най-накрая успява. Делото беше срещу Хайме Колон. Обвиняемият, който уплаши до смърт Нейтън, беше Корасон.